Решение № 2886 от 22.12.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2886 гр. Бургас, 22.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ при участието на секретаря ЕЛЕНА Ч. НОВАКОВА като разгледа докладваното от СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ Гражданско дело № 20252120106228 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на К. И. Н. против „ВИВУС.БГ“ ЕООД, с която е предявен осъдителен иск.

В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба, с който ответникът намира иска за неоснователен.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Преди съдебното заседание, в което е даден ход на делото по същество, ищцата депозира писмено становище за уважаване на иска и за присъждане на разноски.

Бургаският районен съд, след като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Не са спорни между страните следните факти:

Договор за кредит № **********/24.02.2025 г. (за краткост Договора) със страни „ВИВУС.БГ“ ЕООД /кредитор/ и К. И. Н. /кредитополучател/, както и клаузите на Договора и по-специално: сума на кредита – 1400 лева; срок на кредита – 30 дни; стандартен лихвен процент – 40,97 %; лихвен процент за срока на кредита – 40,99 %; сума на лихвата за срока на кредита – 47,17 лева; годишен процент на разходите (ГПР) – 49,7 %, като в него се включва само възнаградителната лихва; обща дължима сума по кредита – 1447,17 лева. На същата дата, 24.02.2025 г., е сключено споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглеждане на искане за кредит от дата 24.02.2025 г., според което ищцата дължи на кредитора възнаграждение в размер на 288,83 лева със срок до 26.03.2025 г.

На 25.03.2025 г. е сключен Анекс към Договора, по силата на който срокът на Договора се удължава с 30 дни, поради което ищцата дължи на кредитора еднократно възнаграждение в размер на 268,80 лева. На 25.03.2025 г. е сключен Анекс към споразумението, по силата на който дължимото на кредитора възнаграждение в размер на 288,83 лева следва да се заплати до 25.04.2025 г.

1

По делото е приет като доказателство изготвеният от ответника във връзка с Договора стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит, в който е посочено, че общата сума, която кредитополучателят ще следва да плати, е в размер на 1 736 лева, от които 1 400 лева главница, 47,17 лева лихва и 288,83 лева възнаграждение за услуга за бързо разглеждане на искането за кредит.

На 25.03.2025 г. ищцата заплаща на дружеството сумата от 268,80 лева, която представлява такса за допълнителна незадължителна услуга, която се изразява в удължаване на срока на договора за кредит.

На 27.04.2025 г. всички суми по договора за кредит и споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглеждане на искането за кредит са погасени, в това число и такса за бързо разглеждане в размер на 288,83 лева.

По доказателствата:

Така описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото писмени доказателства, както и на безспорните между страните факти.

По правото:

Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД. Според тази разпоредба, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне.

На основание чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

По аргумент от разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не е спазена разпоредбата на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за кредит е недействителен. Последната гласи, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По смисъла на § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

На основание чл. 633 ГПК решенията на Съда на Европейския Съюз по тълкуването на разпоредби от правото на Европейския съюз, които са от значение за правилното решаване на делото, са задължителни за всички съдилища и учреждения в Република България. Противоречието с решенията на Съда на Европейския съюз е предвидено от националния законодател и като основание за касационно обжалване в разпоредбата на чл.

280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК.

По аргумент от т. 1 от Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 година по дело C 714/22 член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит (в случая „бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит“) попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато 2 закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19, EU:C:2020:582, т. 31 и цитираната съдебна практика), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C 377/14, EU:C:2016:283, т. 84). Освен това, за да гарантира тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани договорите (решение от 11 септември 2019 г., Lexitor, C 383/18, EU:C:2019:702, т. 30). Указано е, че националният съд следва да провери, от една страна, дали закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие за получаването на кредита, или е задължително за получаването му при договорните клаузи и предлаганите условия, и от друга страна, дали действително става въпрос за допълнителни услуги, уговорени към разглеждания в главното производство договор за кредит, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Националната юрисдикция трябва също така да вземе предвид всички разпоредби на разглеждания в главното производство договор за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48.

В процесния случай съдът приема, че макар и включването на допълнителни услуги да не е предвидено изрично като задължително условие за сключване на Договора, то представлява търговска практика на кредитора, която цели да прикрие действителните разходи по кредита. Този извод следва от характера на допълнителната услуга – само заради „бързото разглеждане на искането“ Н. ще плати цена доближаваща по размер 1/5 от кредита.

Цената на тази услуга е приобщена към общата сума по кредита (аргумент от СЕФ) и се дължи на падежната дата на задължението за връщане на главница и възнаградителна лихва.

Касае се за разход, който потребителят следва да заплати във връзка със сключването и изпълнението на договора за кредит и който е известен на кредитора към момента на сключването му. При това положение уговорената цена за допълнителна услуга следва да бъде квалифицирана като „общ разход по кредита“, поради което следва да бъде взета предвид при определяне на ГПР по Договора. Невключването й в ГПР има за цел да създаде една невярна представа относно действителния размер на общите разходи по кредита, така че той да съответства на установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум.

Прието е също в т. 2 от горепосоченото Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 година по дело C 714/22, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В конкретния случай с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи 3 обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент.

Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер.

В процесния случай съдът приема, че посоченият в Договора размер на ГПР е некоректен, тъй като не включва уговорената цена за допълнителна услуга по бързо разглеждане на искането за кредит, която е част от общи разходи по кредита. С оглед дадените от СЕС разяснения, посочването на неправилен размер на ГПР следва да се приравни по правни последици на непосочването му. Следователно кредиторът не е изпълнил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което е предвидено като основание по чл.

22 ЗПК за обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен, а предвидената в чл. 23 ЗПК санкция е освобождаването на кредита от лихви и разноски, като съдът намира същата за справедлива и пропорционална на тежестта на нарушението, допуснато от кредитодателя.

Предвид изложеното Договорът е недействителен, поради което кредитополучателят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита по силата на чл. 23 от ЗПК – аргумент от решение на съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело С337/23.