Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 363 от 22.04.2026, Районен съд - Сливен

Съд
Районен съд - Сливен
Дело
Гражданско дело 5083/2025
Вид
Решение № 363
Подписан
22.04.2026
Състав
Красимира Делчева Кондова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 363 гр. Сливен, 22.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира Д. Кондова при участието на секретаря Мариана В. Тодорова като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело № 20252230105083 по описа за 2025 година

Предмет на разглеждане е предявен иск по чл. 22 ЗПК - за прогласяване нищожност на договор за заем № 86566/10.05.2023г., сключен между ищцата и ответното дружество.

Ищцата твърди, че сключила с ответника договор за заем, по силата на който усвоила кредит в размер на 204,52 евро за срок от 26 седмици.

Посоченият в договора ГПР бил 41.20 %, а лихвения процент 39,96 %.

Договорената вноска по кредита била в размер на 34,18 лв., а общата дължима сума от потребителя – 444,34 лв.

Сочи, че в клаузата на чл.1.2 от договора било уговорено задължение за кредитополучателя за плащане на възнаграждение за допълнителна услуга „Участие в допълнителни томболи и промоции“ в размер на 95,47 лв., а в чл.1.3 било уговорено възнаграждение за допълнителна услуга „Комфорт“ в размер на 222,76 лв. В резултат на това за усвоена сума в размер на 400 лв. за срок от 26 седмици, от кредитополучателя се изисквало да заплати общо 762,57 лв., от които допълнителни услуги 318,23 лв., главница 400 лв. и договорна лихва 44,34 лв.

Наред с това и на датата на сключването на договора за заем, на 1 кредитополучателя се предоставял договор за предоставяне на допълнителни услуги, в който било посочено, че се сключвал във връзка с процесния договор за кредит. Вторият договор се сключвал отново с кредитора, като по силата на него кредитополучателят трябвало да заплати на дружеството възнаграждение при използване на допълнителни услуги „Избягване на предсрочна изискуемост“ и „Възможна промяна на погасителен план“ във връзка със сключения договор за заем. Потребителят следвало да заплаща за услугата „Избягване на предсрочна изискуемост“ по 10 лв. за всеки 30-дневен период, но не повече от 70 лв. (чл. 5, ал. 4 от Договора за допълнителни услуги). По повод услугата „Възможна промяна на погасителен план“, в чл. 6, ал. 3 от Договора за допълнителни услуги било посочено, че същата се ползва при забава на потребителя да заплаща дължимите по договора суми, като нейната стойност била уговорена на 1% от размера на предоставената главница за всеки календарен ден, с който всяка от погасителни вноски се отлага във времето.

Ищцата счита договорът за заем за недействителен, тъй като предвиденото възнаграждение за допълнителни услуги Участие в допълнителни томболи и промоции“ и „Комфорт“ не било включено в размера на ГПР по договора, а следвало да се включат тъй като бил сигурен разход за заемателя и бил известен на заемодателя към датата на сключване на договора. Така се заобикалял чл. 19, ал. 4 ЗПК. Липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно били включени в него и как се формирал посочения размер, кои били допусканията, използвани при изчисляването. Сочи, че в договора бил уговорен лихвен процент в размер на 39,96 % и ГПР в размер на 41,20 %. Не ставало ясно какво представлява разликата между тези проценти и кои разходи покривали. Посочването на ГПР, който не бил реално прилагания по договора водело до недействителност на договора за заем.

Иска се от съда прогласяване нищожност на сключения между страните Договор за заем № 86566 от 10.05.2023г., поради противоречие на ЗПК и ЗЗП.

Претендира деловодни разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът депозирал отговор, с който оспорва искът.

Твърди, че кредитополучателя имал възможност да се запознае 2 предварително със съдържанието на договора, който сключил, да извърши необходимите подготвителни действия преди подписването на същия. Излага подробни контрааргументи на твърденията на ищцата, като счита, че договорът е действителен.

Иска се отхвърляне на претенциите и присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищцовата страна с искане за редуцирането му.

От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Страните в процеса – ищцата, като заемател, а ответника като заемодател сключили договор за заем на 10.05.2023г. с код 86566, въз основа на който на ищцата бил предоставен заем в размер на 204,52 евро, със срок на връщане 26 седмици на 13 бр. вноски с размер 17,48 евро , съгласно погасителен план, общ размер на всички плащания по договора 227,19 евро, лихвен процент по заема 39,96%, ГПР 41,20%. В договора за заем в чл.1 е предвидено, че ищцата заемател поискала да й бъдат предоставени услуги, които не били задължителни и не били условие за подписване на договора за заем, а именно услуга за „Участие в допълнителни промоции и томболи“, за която следвало да плати възнаграждение в размер на 95,47 лв. и услуга „Комфорт“ с възнаграждение в размер на 222,76 лв., дължими заедно с погасителните вноски по заема.

На същата дата 10.05.2023г. страните сключили и договор за предоставяне на допълнителни услуги във връзка със сключения договор за заем - „Избягване на предсрочна изискуемост“, за която следвало да плаща по 10 лв. за всеки 30-дневен период, но не повече от 70 лв. и услуга „Възможна промяна на погасителен план“, която се ползвала при забава на потребителя да заплаща дължимите по договора суми, като нейната стойност била уговорена на 1% от размера на предоставената главница за всеки календарен ден, с който всяка от погасителни вноски се отлага във времето.

В хода на процеса е изслушано и прието заключение на изготвена съдебно икономическа експертиза. От него е видно, че ищцата заплатила по договора за заем сума в размер на 227,19 евро, разпределена по пера 204,52 евро главница, 22,67 евро лихва. По договора за допълнителни услуги ищцата заплатила сума в размер на 162,70 евро, разпределена по пера 113,89 евро за 3 услуга „Комфорт“ и 48,81 евро за услуга участие в бъдещи промоции. Общата сума платена по двата договора от ищцата възлизала на 389,89 евро. Вещото лице посочило, че в размера на ГПР по договора 41,20 % били включени разходите за лихви в размер на 44,34 лв. при ГЛП 39,96%. Ако се включели като разход и дължимите възнаграждения за допълнителните услуги „Участие в допълнителни промоции и томболи“ - 95,47 лв. и „Комфорт“ - 222,76 лв., то размера на ГПР би станал 1 342,15 %.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът кредитира изцяло като неоспорени от страните.

Съдът кредитира изцяло заключението на вещото лице, изготвило съдебно икономическата експертиза по делото, като неоспорено от страните.

Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

Предявеният иск по чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.19 ЗПК - за прогласяване нищожност на договор за заем на 10.05.2023г. с код 86566, сключен между ищцата и ответното дружество е допустим, а разгледан по същество основателен.

В конкретният случай приложение намират нормите на ЗПК.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани, чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит.

Двата договора – този за заем и за допълнителни услуги са свързани помежду си, тъй като уговорените допълнителни услуги касаят изпълнението на заемния договор. Вторият договор няма самостоятелен характер и би бил без предмет, ако липсва заемен договор.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

4

Касае се за изначална недействителност при сключването на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и другите разходи.

Спорният предмет на делото се въвежда от ищеца с исковата молба.

Недействителността на целия договор е обоснована с това, че не е приложен реално действителният ГПР по договора и в този смисъл той е нищожен, поради противоречие със ЗПК. Нарушената правна норма е чл.22, вр.11, т.10, вр.чл.19 ал.4 ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал.4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер– пет пъти размера на законната лихва. Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя– §1, т.2 ДР ЗПК.

Установи се в конкретния казус, че в ГПР на договора за кредит не е включен разхода за дължимите възнаграждения за допълнителни услуги, макар този разход да е включен в погасителния план. В случая получаването на кредита при предлаганите условия включва задължително плащане на възнагражденията за допълнителни услуги, макар и да е посочено, че те не са условие за сключване на договора и са поискани доброволно от заемателя. Те представляват втора, скрита възнаградителна лихва, която в нарушение на чл.19, ал. 1 ЗПК не е включена в ГПР по договора. В случая закупуването на допълнителните услуги представлява конструкция за прикриване на действителните разходи по кредита и те следва да се включат в общия разход по кредита / Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С-714/2022г./.

Общото задължение на ищцата е съответно на вписаните в погасителния 5 план от договора за кредит, сборни плащания, в които са включени и плащанията за допълнителни услуги. Те обаче не са отразени като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки, че са включени в общия дълг.

Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.19, ал.1 ЗПК. Така като не е оповестило действителен ГПР в договора за кредит ответното дружество нарушило изискванията на ЗПК и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК.

В Решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г" от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като "заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят е неравноправна по смисъла на чл.

4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.

С оглед изложеното, съдът приема, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и следва да прогласи нищожността.