Решение № 1106 от 08.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1106 гр. София, 06.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100506049 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение № 2335/22.03.2022 г., постановено по гр.д. № 59018/2021 г., по описа на СРС, 153 с-в, са отхвърлени предявените от К. В. В. срещу „К.С.“ ООД, обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на дисциплинарното наказание „уволнение", наложено със Заповед за налагане на дисциплинарно наказание „Уволнение“ №21-03/12.08.2021г. и Заповед № 21-04/12.08.2021г. на управителя на дружеството за незаконно и неговата отмяна, и иск с правно основание чл.

344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1, т. 1 КТ, за заплащане на сумата от 3 660, 00 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа за периода 12.08.2021 г. до 12.01.2022 г. вследствие на незаконното уволнение.

Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 800, 00 лева, представляваща разноски по делото.

Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ищеца К. В. В., чрез адв. И. О., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че ангажираните по делото доказателства не установявали по категоричен начин, че ищецът не се е явил на работа в продължение на повече от два последователни работни дни, което да обоснове законността на извършеното уволнение. Твърди, че по делото не е изяснено местонахождението на работното място, на което е следвало да се яви, за да изпълни трудовите си задължения. Посочва, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че от ищеца са били искани писмени обяснения за неявяването му на работа на 07.06.2021г., към който момент е бил в законен отпуск за временна неработоспособност, а в последствие издадената заповед за уволнение се е отнасяла за неявяването му на работа на 10.06.2021г. до момента 1 на издаване на заповедта. Твърди, че изводите на съда не кореспондират със събрания по делото доказателствен материал, тъй като видно от представената от ответника нотариална покана в нея е липсвало посочване на конкретен период за неявяване на работа, а представеното по делото писмено-искане от 21.06.2021г. не е доказано да е било връчено на ищеца. Поддържа, че в издадената заповед за уволнение не е била надлежно мотивирана, като не са посочени конкретни нарушения на трудовата дисциплина, които да обосноват налагане на дисциплинарно наказание уволнение. Сочи, че съдът не е съобразил, че наказанието не е наложено в предвидения в закона двумесечен срок от момента на откриване на нарушението, като в подкрепа на това се позовава на извършената проверка от Дирекция „Инспекция по труда“ София, която е установила, че в досието на работника не се е съдържала заповед за прекратяване на трудовия договор, и за която проверка е издадено изходящо писмо с № 21062945/20.082021г. Излага съображения, че съдът неправилно е приел, че заявлението за прекратяване на трудовото правоотношение е изпратено от ищеца след 60 дни, тъй като същото е изпратено на 16.06.2021г., като причината за упражняване на правото му за прекратяване на трудовото правоотношение е било забавеното изплащане на трудовото му възнаграждение за отработените през м. май 2021г. дни, което е било заплатено едва на 25.08.2021г. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде изцяло отменено, а предявените искове - уважени. Претендира сторените в производството пред СРС и СГС разноски.

Въззиваемият – ответник „К.С.“ ООД“ не е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като в съдебно заседание чрез процесуалния си представител взема становище за неоснователност на жалбата.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна, като по конкретно наведени доводи във въззивната жалба, съдът намира следното:

Страните не спорят, че между тях е съществувало трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор от 19.11.2020г., като ищецът е изпълнявал длъжността „шофьор тежкотоварен автомобил 12 и повече тона“, както и че от работодателя, чрез управителя му, са били издадени Заповед 21.03/12.08.2021г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и Заповед №21-04/12.08.2021г. за прекратяване на трудовото правоотношение по отношение на ищеца.

От съдържанието на уволнителна Заповед №21-03/12.08.2021г. се установява, че ищецът е уволнен дисциплинарно поради това, че от 10.06.2021г. до момента на издаване на заповедта, не се е явявал на работа. В заповедта е посочено, че на основание чл. 193, ал. 1 КТ на 21.06.2021г. на ищеца е изпратена нотариална покана, с която му е даден тридневен срок за даване на обяснения, връчена чрез залепване на постоянния му адрес на 22.07.2021г. като към момента на изтичане на срока за даване на обяснения /22.07.2021г./ от страна на ищеца не са постъпили каквито и да било обяснения.

С оглед на наведеното в исковата молба и поддържано във въззивната жалба оплакване, следва да бъде посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 194, ал. 1 КТ дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от два месеца от откриване на 2 нарушението и не по-късно от 1 година от извършването им. Посочената разпоредба е императивна по своя характер, поради което съдът следи и служебно дали са спазени сроковете по чл. 194, ал. 1 КТ /в този смисъл - решение № 432/25.03.2002 г. по гр. д. № 795/2001 г., III г. о., ВКС и решение № 796/23.10.2008 г. по гр. д. № 1102/2006 г., IV г. о., ВКС. Нормата на чл. 194, ал. 1 КТ урежда сроковете за налагане на дисциплинарните наказания, които са преклузивни и поради това с изтичането им се прекратява възможността работодателят да наложи дисциплинарното наказание, а за преклузивните срокове съдът следи не само по довод на страната, както е в настоящия случай, но и служебно в производството по проверка на законосъобразността на заповедта. Дисциплинарното производство е своеобразно санкционно производство и с изтичането на сроковете по чл.

194, ал. 1 КТ се прекратява възможността за търсене на дисциплинарна отговорност. В правният мир дисциплинарното нарушение вече не съществува като основание за налагане на наказание. Поради това съдът следва да провери спазени ли са преклузивните срокове по чл. 194, ал. 1 ГПК и то преди да преценява законосъобразността на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание по същество, защото не може да се преценява по същество извършено ли е нарушението, след като то вече не съществува в правния мир като правнорелевантен факт. Нормата на чл. 194, ал. 1 КТ съдържа два срока: 2-месечен от откриване на нарушението и 1-годишен от извършването му, съотношението между които е, че ако е изтекъл 2-месечният от откриване на нарушението не може да се приложи 1годишният, а ако е изтекъл 1-годишният срок от извършването му, той поглъща 2-месечния от откриването му. От значение за спазване на сроковете по чл. 194, ал. 1 КТ е моментът на връчване на заповедта, тъй като по аргумент от разпоредбата на чл. 195, ал. 3 КТ имено това е моментът на налагане на дисциплинарното наказание.

Съгласно възприетото в теорията и константната практика на ВКС разпоредбата на чл. 194 КТ визира двумесечен срок от отриване на нарушението, което практиката тълкува като срок, който започва да тече от момента, в който субектът на дисциплинарната власт е узнал / получил информация/ за нарушението на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци - субектът на нарушението, времето и мястото му на извършване, както и индивидуализиращите признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като нарушение/ (в този смисъл и Определение № 1088 ОТ 22.10.2014 г. по гр. д. № 4031/2014 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС).

Настоящият състав като взе предвид, че съгласно изложеното в заповедта за уволнение ищецът не се е явил на работа на 10.06.2021г., както и с оглед представеното по делото е неоспорено от ответното дружество писмо до ищеца от 11.06.2021 г., включително и вида на твърдяното нарушение – неявяване на работа за изпълняваната длъжност „шофьор тежкотоварен автомобил 12 и повече тона“, достига до извод, че именно на 10.06.2021 г. работодателят е открил твърдяното извършване на нарушението на трудовата дисциплина от страна на работника, поради което и от този момент е започнал да тече двумесечният преклузивен срок по чл. 194, ал. 1 от КТ, който е изтекъл на 10.08.2021 г. Заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, както и Заповедта за дисциплинарно уволнение са издадени на 12.08.2021г. и са връчени на 23.08.2021г. Така, както към момента на издаване на Заповедта за налагане на дисциплинарно наказание – 12.08.2021 г., така и към връчването й - 23.08.2021г. правото на работодателя за ангажиране на дисциплинарната отговорност на работника за нарушението, описано в заповедта, се е погасило поради изтичане на 2-месечния преклузивен срок по чл. 194, ал. 1 КТ. От страна на ответника нито се твърди, нито се доказва през периода от 10.06.2021г. до 12.08.2021 г., съответно 23.08.2021г., когато е текъл 2-месечният срок по чл. 194, ал. 1 КТ, да е осъществено някое от обстоятелствата по чл. 194, ал. 3 КТ, което да е довело до спиране на същия. От което следва извода, че дисциплинарното наказание „уволнение“ е наложено след изтичане на предвидения в закона преклузивен срок, което нарушение на правилата за налагане на дисциплинарно наказание е достатъчно само по себе си, за да обоснове 3 незаконност на извършеното уволнение.

Като не е взел предвид и не е обсъдил своевременно наведеното още с исковата молба твърдение за неспазване на срока по чл. 194, ал. 1 от КТ, а и до колкото с оглед на преклузивния характер на срока съдът следва да следи и служебно за спазването му, първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, в резултат на което е постановил неправилно решение като е отхвърлил предявения иск за признаване на извършеното уволнение за незаконно и неговата отмяна. Поради което постановеното решение следва да бъде отменено в тази си част, като бъде постановено ново, с което предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ да бъде уважен и извършеното със Заповед №21-03/12.08.2021 г. за налагане на дисциплинарно наказание и Заповед №2104/12.08.2021г. за дисциплинарно уволнение, издадени от управителя на ответното дружество следва да бъдат отменени, а извършеното уволнение да бъде признато за незаконно и като такова отменено.

С оглед на благоприятния изход на спора за въззиваемия и незаконността на уволнението на основание чл. 194 КТ е безпредметно да бъдат обсъждани останалите наведени от него във въззивната жалба оплаквания относно незаконосъобразността на извършеното уволнение.

Основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ предполага разглеждане на оплакванията във въззивната жалба във връзка с отхвърления от първоинстанционния съд иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 255, ал. 1 КТ.

Съгласно разпоредбата на чл. 255, ал. 1 КТ при незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца.