Решение № 260949 от 16.03.2022, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е Н И Е

№ ............ гр. София, 16.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА мл. съдия СИЛВИЯ

ТАЧЕВА при секретаря Илияна

Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Тачева в.гр.дело № 3831 по описа за 2021 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 26.01.2021 г. на ответника Д.С.П., чрез процесуален представител адв. Л., против решение от 21.12.2020 г. по гр. дело № 1566/2019 г. на Софийския районен съд, с което е признато за установено по предявен по реда на чл. 422 ГПК от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, сграда „М.Т.“, срещу Д.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание, чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, че Д.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, сграда „М.Т.“ сумата от 8109.91 лв. главница за периода 09.09.2013 г. до 09.08.2018 г., представляваща падежирали и непогасени вноски по договор за потребителски кредит от 09.06.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението 21.08.2018 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за остатъка над сумата от 8109.91 лв. до пълния предявен размер 8285.01 лв. за периода 09.08.2013 г, до 09.09.2013 г. като погасен по давност.

С същото решение е признато за установено по предявен по реда на чл. 422 ГПК от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, сграда „М.Т.“, срещу Д.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание, чл. 86 ЗЗД, че Д.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, сграда „М.Т.“ сумата 6052.56 лв., възнаградителна лихва върху главницата начислена за периода 09.09.2015 г. до 09.08.2018 г.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, в частта, с която исковете са уважени. Заявява, че договорът за потребителски кредит е бил изключен от доказателствения материал по делото. При това положение оспорва извода на районния съд, че насрещната страна е доказала възникването на облигационно отношение. Твърди, че всъщност е оспорил възникването на облигационно отношение пред районния съд. Твърди, че по делото не са били представени счетоводни документи и че на вещото лице не е бил даден достъп до счетоводството на насрещната страна, във връзка с което е направил доказателствено искане, но то е останало неудовлетворено, като по този начин е било ограничено правото му на защита. Иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение. Претендира разноски както пред първата инстанция (заповедно и исково производство), така и пред въззивната инстанция.

В срока по чл.

263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство „Е.М.“ ЕООД. Оспорва въззивната жалба като неоснователна. Заявява, че макар и в мотивите към обжалваното решение районният съд да е приел, че оригиналът на договора за потребителски кредит не е бил представен до края съдебното дирене, оригиналът на договора всъщност е бил представен в откритото съдебно заседание на 10. 02. 2020 г. Заявява, че районният съд всъщност е допуснал две съдебно-счетоводни експертизи, втората от която по искане на ответника, предвид което правото му на защита не е било ограничено. Иска от въззивния съд да отхвърли въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение.

Софийски градски съд, II-Д въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, както и на процесуалния закон.

По същество въззивният съд намира, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено, макар и по различни правни съображение.

Предявени по реда на чл. 422 ГПК са искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 и чл. 86 ЗЗД.

Правилно съдията – докладчик от СРС, с определението си по чл. 140 ГПК, е указал, че в тежест на ищеца е да докаже наличие на валиден договор за заем, както и изпълнението на задължението по него, сключване на договор за прехвърляне на вземанията, за което ответникът – длъжник е бил надлежно уведомен. В тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задължението за заплащане на претендираната сума.

Въззивният съд намира са неоснователно възражението на въззивника, че ищецът не е доказал наличието на валиден договор за заем.

Първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като с решението си е изключил, представения с исковата молба препис от договора за потребителски креди, приемайки, че ищецът не е изпълнил указанията на съда от 02.12.2019г. за предоставянето му в оригинал. Независимо от това е приел, че са налице достатъчно данни за наличие на облигационно отношение между страните.

От материалите по делото се установява, че в съдебно заседание на 02.12.2019г., с оглед оспореното авторство на процесния документ от ответника с отговора на исковата молба, съдът е задължил ищцовата страна да представи оригинал на договора за потребителски кредит от 09.06.2009г.

В следващото съдебно заседание ищецът е изпълнил указанията, първоинстанционният съд е констатирал идентичност, между представения договор за кредит в оригинал и представения в исковата молба, след което е върнал оригинала на ищцовата страна. В същото съдебно заседание процесуалния представител изрично е заявил, че не поддържа искането си по чл. 193 от ГПК и е оттеглил искането си за назначаване на съдебно графологична експертиза.

При това положение, въззивният съд намира, че наличието на валидно облигационно правоотношение между страните на претендираното основание е безспорно установено с пряко, а не с верига от косвени доказателства.

На следващо място неоснователно е и другото възражение на въззивника, че правото му на защита е било ограничено от първоинстанционния съд, поради това, че съдът не е допуснал изготвяне на допълнителна експертиза, с поставяне на допълнителна задача към вещото лице.

По делото са допуснати и изготвени две заключения на съдебно – счетоводни експертиза /л. 57 – 60 и л. 82 – 85 от гр.д. № 1566/2019г. по описа на СРС/, като второто е изготвено и допуснато по искане на ответника. Освен това в съдебно заседание на 05.10.2020г., заключението на допълнителната съдебно – счетоводна експертиза е приета без възражения от страна на ответника. Поначало не всеки отказ на съда да допусне поисканите от страните доказателства води до нарушаване процесуалните им права, а само онзи вследствие на който са останали неизяснени обстоятелства, относими към предмета на доказване. В случая, за да отхвърли направеното доказателствено искане съдът се е мотивирал, че същото не е необходимо за изясняване на обективната истина, позовавайки се на допълнителните разяснения, които вещото лице е дало в съдебното заседание. Поради това въззивният съд намира, че не е допуснато процесуално нарушение и правото на защита на страната не е било ограничено.

Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, макар и по различни съображения, обжалваното решение следва да се потвърди, в обжалваната част.

По разноските:

С оглед изхода на спора, право на разноски има въззиваемата страна. От материалите по делото се установява, че страната е направила разноски за процесуално представителство в размер на 360 лв., които следва да й се присъдят.

Така мотивиран,

Софийски градски съд, II-Д въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение от 21.12.2020 г. по гр. дело

№ 1566/2019 г. на Софийския районен съд, в частта, с което е признато за установено по предявен по реда на чл. 422 ГПК от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, сграда „М.Т.“, срещу Д.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание, чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, че Д.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, сграда „М.Т.“ сумата от 8109.91 лв. главница за периода 09.09.2013 г. до 09.08.2018 г., представляваща падежирали и непогасени вноски по договор за потребителски кредит от 09.06.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението 21.08.2018 г. до окончателното плащане, както и в частта, с която е признато за установено по предявен по реда на чл. 422 ГПК от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, сграда „М.Т.“, срещу Д.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание, чл. 86 ЗЗД, че Д.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, сграда „М.Т.“ сумата 6052.56 лв., възнаградителна лихва върху главницата начислена за периода 09.09.2015 г. до 09.08.2018 г.

Решението, в частта, с което искът е отхвърлен за остатъка над сумата от 8109.91 лв. до пълния предявен размер 8285.01 лв. за периода 09.08.2013 г, до 09.09.2013 г, като необжалвано, е влязло в сила.

ОСЪЖДА Д.С.П.,

ЕГН ********** да заплати на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******** сумата от 360 лв., разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.