Решение № 199 от 20.11.2023, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 199 гр. П., 20.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – П., 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев при участието на секретаря Анна Д. Стоянова като разгледа докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно гражданско дело № 20235000500435 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по Въззивна жалба с вх.

№263709/12.07.2023 г. от М. и., със седалище гр. С., ул. „Б. М.“ № 27, против Решение № 260030/20.06.2023 г., постановено по гр. дело № 32/2013 г. на ПОС, с което се отхвърлят като неоснователни предявените от М. и., против Община П., искове с правно основание чл.108 ЗС във вр.§5, ал.1 и ал.2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията във вр. с чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ за признаване за установено, че ищецът е собственик и осъждане на ответника да предаде владението върху следните недвижими имоти:

1. ПИ с идентификатор ..... с административен адрес: гр. П., бул. ”Ш. с.” № 179, състоящ се от 1159 кв.м., застроено и незастроено място, трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – за друг обществен обект, комплекс, стар № 86, кв.21 /408/, парцел V, заедно с построените в него сгради:

- сграда № 1 – стара турска баня с идентификатор ......1 със застроена площ 860 кв.м., брой етажи – 1, предназначение – сграда за битови услуги, и

- сграда № 2 с идентификатор ......2 със застроена площ 64 кв.м., брой етажи – 1, предназначение – селскостопанска сграда, при съседи на ПИ: .....

2. ПИ с идентификатор .... с административен адрес: гр. П., бул. „Ц.Б.О.” № 50, състоящ се 1 от 1249 кв.м. застроено и незастроено място, трайно предназначение – урбанизирана, начин на трайно ползване – за друг обществен обект, комплекс, стар № 110, кв.21 /413/, парцел ХІХ-110, заедно с построените в него сгради:

- сграда № 1 с идентификатор .....1 и застроена площ 458 кв.м., брой етажи – 1, предназначение – сграда за образование,

- сграда № 2 с идентификатор .....2 и застроена площ от 34 кв.м., брой етажи – 1 и предназначение – селскостопанска сграда,

- сграда № 3 с идентификатор .....3 със застроена площ 13 кв.м., брой етажи – 1 и предназначение – селскостопанска сграда,

- сграда № 4 с идентификатор .....4 със застроена площ 35 кв.м., брой етажи – 1 и предназначение – селскостопанска сграда, и

- сграда № 5 с идентификатор .....5 със застроена площ 29 кв.м., брой етажи – 1 и предназначение – сграда за битови услуги, при граници на ПИ: ......

3. ПИ с идентификатор ..... , находящ се в гр. П., състоящ се от 32 703 кв.м. застроено и незастроено място, трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – гробищен парк, заедно с построените в него сгради:

- сграда №1 с идентификатор ......1 и застроена площ от 74 кв.м., брой етажи – 1, и предназначение – култова, религиозна сграда,

- сграда № 2 с идентификатор ......2 и застроена площ от 52 кв.м. брой етажи – 1 и предназначение – култова, религиозна сграда, и

- сграда № 4 с идентификатор ......4 и застроена площ 77 кв.м. , брой етажи – 1 и предназначение – друг вид сграда за обитаване при което сгради 1 и 2 са с административен адрес бул.”Ш. с.”, а сграда № 4 е с административен адрес бул. „И.” при граници на ПИ: ПИ .....

4. 1667.72/5542 идеални части от ПИ с идентификатор ..... с административен адрес: гр.

П., бул. ”Ш. с.” № 125, състоящ се целия от 5542 кв.м. застроено и незастроено място, трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – за друг обществен обект, комплекс, стар № 63, кв.22 /410/, парцел І – ОНС при съседи: ПИ ......, КАТО се осъжда М. и. със седалище гр. С., ул. „Б. М.“ № 27, да заплати на Община П., с адрес гр. П., пл. С.С.“ № 1, сумата от 43 450 лв. /четиридесет и три хиляди четиристотин и петдесет лева/, разноски за производството по гр. дело № 32/ 2013г. по описа на Окръжен съд – П..

Релевирани са оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и нарушение на материалния закон. За да отхвърли предявените искове, съдът е изложил само два довода, единият от които се отнася до твърдения, каквито ищецът не е поддържал.

Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, като е приел, че ищецът не бил представил 2 доказателства по силата на какъв придобивен способ и кога в неговия патримониум е преминало или възникнало правото на собственост върху процесните имоти, но по способ, признат от законите, действащи към момента на утвърждаването от Цар Борис III на устава на изповеданието-въззивник, т.е. към 26.06.1919 г. На базата на този извод е прието, че ответникът успешно е оспорил придобивния способ давност, на който ищецът обаче се е позовал само във връзка с имота по т.4 от петитума на исковата молба, находящ се на ул.

„Х. К.“ № 18. В същия контекст е прието от съда, че по делото не е представен списък на всички вакъфски имоти в Царството, както и списък на свещенослужителите при джамиите и другите молитвени домове, изготвени от главния мюфтия и представени от него на Министерство на външните работи и изповеданията, изискван от § 175 от Устав 1919, в шестмесечен срок от обнародването му в ДВ. От непредставянето на този списък необосновано е прието, че процесните имоти не са „вакъфи“. Също така съдът е извел правен извод, че т. нар. „Споразумение по вакъфския въпрос“ няма правната характеристика на придобивен способ. Обжалваното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствени правила – нарушен е чл. 236, ал. 2 ГПК, като съдът само е маркирал нормативните актове, отнасящи се до устройството, управлението и имуществените права на изповеданието-въззивник, цитирал е § 168 и § 175 от Устав 1919 и един текст от Привременните правила на Княз Александър Батенберг /който обаче се отнася до статута на мюсюлманската вероизповедна община, но не и за правата й на собственост/, като самите нормативни актове Привременните правила на Княз Александър Батенберг, Временните правила на Княз Фердинанд и Устав 1919 на Цар Борис III, както и доводите на ищцовата страна, свързани с тяхното значение за спорните права на собственост, не са обсъдени.

Поддържа се, че и правилата, а преди тях и привременните правила, и Устав 1919 г., по правната си природа са нормативни актове, тъй като са одобрени с владетелски укази, което произтича от обстоятелството, че на княза/царя принадлежи, при все и неизключително, както законодателната, така и изпълнителната власт в княжеството/царството, на основание Чл. 9 от Търновската конституция (отм.) и чл. 12 от Търновската конституция. По тези съображения се поддържа, че правото на собственост върху вакъфите, а от там и владението им, е признато по силата на закон, че то е признато в лицето на мюсюлманската религиозна общност, организирана по силата на същите нормативни актове в едно изповедание, и в местните негови поделения религиозни, религиозно-просветни и социалноблаготворителни. Поддържа се, че съгласно чл. 14, чл. 21, чл. 22, ал. 3, чл. 25, чл.

28 и чл. 32 от „Временни правила за духовното управление на мюслюманите” от 1895 г., вакъфите са собственост на съответната мюсюлманска вероизповедна община (МВО), която управлява и стопанисва тези имоти, събира приходите от тях, отчита ги по надлежен начин и пр. Щом от името на МВО техните настоятелства продават и заменят джамийските имоти, то на тези вероизповедни общини принадлежи вещното правомощие на разпореждане с недвижими имоти, което правомощие е част от правото на собственост. В § 27 „Привременни правила за духовното управление на християните, на мюслюманите и на евреите”, одобрени с указ на княз Александър Батенберг, обнародван в ДВ, бр. 56/09.07.1880 г., се дава дефиницията за мюсюлманска вероизповедна община, като се казва, че: „Всички 3 жители на къщите, които ходят на джамия, се считат за енория на тая джамия”. От този текст си обосновава, че джамията, еднакво на църквата, е духовна институция, а сгради са черквата, респ. месджида като мюсюлмански молитвен дом. Излагат се съображения, че щом джамията е духовна институция, то „джамийски имоти“ по смисъла на чл. 22, ал. 3 на Временните правила от 1895 г., следва да се разбират не само богослужебната сграда, а и като всякакви недвижими имоти, собственост на тази духовна институция, наречена мюсюлманска вероизповедна община. Относно старите Т.г. в гр. П., съществуващи още от началото на ... век, следва да бъде съобразено и прякото действие на Берлинския договор от 1878 г., който третира заварените от подписването му имоти, както на частните лица от мюсюлманско вероизповедание, така и принадлежащи на тази конфесионална общност.

Съгласно чл. 12 от договора, се запазват правата на собственост както на частните лица турци и такива от други изповедания, така и на мюсюлманските духовни фондации - т. е. на вакъфите, заварени от този междудържавен правен акт. Тъй като старите Т.г. в гр. П. са съществували към момента на подписването на Берлинския договор от 1878 г., то се поддържа, че с този текст се урежда собствеността и върху този имот. Поддържа се необоснованост на първоинстанционното решение, тъй като правните изводи на съда не се подкрепят от събраните по делото доказателства, като същевременно са обсъждани възраженията, които не са били повдигани от ответника. Жалбоподателят поддържа, че не по-късно от 26.06.1919 г., а в действителност още от м. септември 1895 г., когато е обнародван указа на Княз Фердинанд за одобряване на неговите Временни правила, са признати правата на собственост/владение върху джамийските имоти, а данните за владеенето на процесиите четири имота са до края на 40-те, края на 50-те и края на 60-те години на ХХ-и век, от което следва да се приеме, че МВО - гр. П. в течение на период от повече от 20 години, е владяла тези имоти явно, спокойно и без прекъсване. Ответникът не е релевирал възражение за междинно прекъсване на осъществяваното от МВО владение за повече от шест месеца. Държавата трикратно е отчуждавала части от имота на ул. „Х. К.“ № 18, като винаги е заплащала обезщетение на собственика МВО, гр. П., от което се установява, че правото на собственост на МВО – гр. П. върху този имот е било признато от публично-правния субект, който, с оглед ПЗР на ЗМСМА и ЗОС, се явява пряк праводател на Община П.. Ответникът не е повдигал оспорване на давността като придобивен способ за имота по т. 4 от петитума на исковата молба, като изводът на първоинстанционния съд в обратния смисъл не почива на реално извършено процесуално действие. Ищецът не се е позовавал на т. нар. „Споразумение по мюфтийския въпрос“ от 1909 г. като придобивен способ, както необосновано е приел съда, а го е посочил единствено като аргумент в подкрепа на тезата си – за въведена с него специална закрила при отчуждаване на вакъфски имоти /само срещу предварително справедливо обезщетение или чрез посочване на друг равностоен по местоположение имот/. Необоснован и незаконосъобразен е изводът, че имотът по т. 3 (турските гробища с построените в този имот сгради) е публична общинска собственост и поради това не подлежи на реституция - този имот „придобива“ статута на публична общинска собственост през 1994 г., когато е бил отреден за изграждане на обект от транспортна инфраструктура на гр. П., а реституционното действие на ЗВСВОНИ 4 настъпва с влизането на този закон в сила, което е станало на 24.02.1992 г. Следователно, без последващо реституцията отчуждаване, този имот не би могъл да стане общинска собственост, съгласно чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България (1991 г.). В обжалваното решение се смесва отреждането по регулационен и застроителен план на имот в дадено населено място и отражението му върху правото на собственост, а и с процедурата по отчуждаване - отреждането определя само функцията на имота, но не и кой е собственик, и ако функцията предполага промяна на собствеността, преотреждането трябва да бъде последвано от отчуждаване, каквото в случая липсва. Мотивите на обжалваното решение относно връзката между претендираното право на собственост и разпоредбите на § 168 и § 175 от Устав 1919 са неясни - първата от двете разпоредби третира въпроси с т. нар. „частни вакъфи“, като никой от четирите имота не е спадал към категорията „частен вакъф“, а нормата на § 175 има съвсем ограничено значение, а именно - описване на имотите, притежавани от М. и. към 26.06.1919 г., както и техните свещенослужители, за да може министърът да одобрява действия с такива имоти. Същата предвижда тези сведения да се предават на министерство, което никога не е имало отношение и функции към придобиването или загубването на вещно право върху имот, нито пък е било свещенослужителски работодател. Според жалбоподателя, да се приеме обратното, доколкото става дума за заварени от този устав вакъфи, означава да се приеме, че липсата на списък, изпратен от главния мюфтия, комуто трябва, води до изгубване на правото на собственост върху вакъф. Позоваването на първоинстанционния съд на ЗИСС и други, действали към 1919 г. закони е необосновано, тъй като тези закони нямат обратно действие по отношение на имоти, правото на собственост върху които е възникнало преди тяхното влизане в сила. В случаите на правен спор, правото на собственост може да се установява не само с придобивни актове, но и с действието на закони, по давност и пр.