Акт № 1086 от 30.10.2026, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1086 гр. Варна, 30.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Мирела Огн. Кацарска

Членове:Весела Гълъбова мл.с. Ивайло М. Младенов при участието на секретаря Петя П. П. като разгледа докладваното от мл.с. Ивайло М. Младенов Въззивно гражданско дело № 20263100501682 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх.№ 29463/14.04.2026г., подадена от Д.

А. Б., ЕГН **********, чрез адв. К. Н. К. от ВАК, против Решение № 974/13.03.2026 г., постановено по гр. д. № 2594/2024 г. по описа на Районен съд – Варна, 16 състав, с което съдът e:

Признал за установено на осн. чл.108 ЗС, че ищцата П. И. П., ЕГН ********** е собственик на НИ № 501.231 с площ от 327 кв.м по ПНИ на част от СО „Лозите" в землището на с. Кичево, ЕКАТТЕ 37099, общ. Аксаково, обл.

Варна с граници на имота №***; *** и ***, като ответницата Д. А. Б. ЕГН ********** е осъдена да предаде владението върху процесния имот. На основание чл.59 от ЗЗД е осъдил Д. А. Б. ЕГН ********** да заплати на П. И. П., ЕГН ********** обезщетение за времето, в което я лишила от възможността да ползва собствения си имот в размер на 3300 лв. за периода 01.09.2018 год. до 29.02.2024год., за 66 месеца по 50лева, ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Отхвърлил е възражението на ответницата Д. А. Б.

ЕГН ********** за осъждане на ищцата П. И. П., ЕГН ********** да й заплати извършените приживе от съпруга й Р.С.Б., б.ж. на гр. Варна, поч.01.01.2019г. и от нея ответницата Д. А. Б. в условията на СИО подобР.я в процесния имот в периода 14.04.1996г. до 07.05.2024г., на основание чл.72, ал.1, вр. чл.70, ал.3 от ЗС, на обща стойност от 43 610 лева, представляваща увеличена стойност в следствие на извършените подобР.я на процесния ПИ *** по КККР, одобР. със Заповед № РД-18-57/05.07.2016г. на Изпълнителен директор на АГКК, с площ на имота от 327 к.м., находящ се в СО "Лозите", землище с. Кичево, Община Аксаково, Обл. Варна, при съседи:ПИ ***; ПИ *** и ПИ ***, както и да постанови, че има право да задържи процесния имот до заплащане на 1 подобР.ята и разноските, които е направила в имота, на основание чл.72, ал.3 от Закона за собствеността. Налице е произнасяне и по отношение на стоР.те разноски, като е постановено ответницата Д. А. Б. ЕГН ********** да заплати на ищцата П. И. П., ЕГН ********** разноски за производството в размер на 1320 евро, на осн.чл.78, ал.1 ГПК.

Във въззивната жалба са наведени оплаквания, че решението е неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Въззивницата твърди, че районният съд неправилно е игнорирал предварителния договор от 14.04.1996 г., сключен между М. Г. Г. като продавач и съпруга на въззивницата – Р.С.Б., като купувач.

Поддържа се, че в договора изрично е уговорено предаване на фактическата власт върху имота към датата на подписването му. Според жалбата от този момент ответницата и нейният съпруг са започнали да упражняват фактическа власт върху имота явно, спокойно, трайно, несъмнено и с намеР.е за своене, а след смъртта на съпруга владението е продължило само от нея.

Въззивницата счита, че съдът неправилно е приел, че релевантният период за евентуално течение на придобивна давност започва едва от издаването на Заповед № 157/23.07.2018 г. на Кмета на Община Аксаково, без да отчете фактическата власт, упражнявана от 1996 г. В жалбата се твърди, че първата инстанция е направила формален извод за приложимост на реституционния режим по ЗСПЗЗ, без да обсъди в достатъчна степен доказателствата за фактическото и устройственото състояние на процесния имот. Въззивницата се позовава на заключението на приетата съдебно-техническа и оценителна експертиза, според което имотът е попаднал в урбанизирана територия след приемането на решение за създаване на селищни образувания и околовръстни полигони на територията на Община Аксаково, включително СО „Лозите“.

Поддържа се, че след 12.03.2000 г. имотът не следва да бъде третиран като земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, поради което районният съд е следвало да анализира дали към релевантния период имотът действително е запазил характеристиките на земеделска земя. Според жалбата първоинстанционният съд е кредитирал избирателно само част от доказателствата, свързани с административната реституционна процедура, без да изложи мотиви защо не приема доказателствата, сочещи продължително владение и реално стопанисване на имота от въззивницата. Въззивницата оспорва извода на районния съд, че след 2018 г. владението не е било необезпокоявано поради провежданите административни производства.

Поддържа се, че административни действия като трасиране, оценка на подобР.я или опити за административен въвод не доказват фактическо отстраняване на владелеца от имота и не са равнозначни на прекъсване на владението. В тази връзка се твърди, че ищцата не е упражнявала фактическа власт върху имота, не е била въведена във владение преди предявяване на иска и не е ползвала имота реално. В жалбата се твърди, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по приложението на презумпцията, че владелецът държи вещта като своя. Според въззивницата от доказателствата по делото се установява, че тя и съпругът са държали имота за себе си, а не за друго лице, като са били възприемани от съседите като собственици, изградили са постройки и са извършвали значителни подобР.я. Въззивницата поддържа, че предварителният договор от 14.04.1996 г. е валиден частен документ, който не е бил надлежно оспорен, и съдържа изрична клауза за предаване на владението. Според нея, при предаване на фактическата власт въз основа на предварителен договор тя има правата по чл. 71 и чл. 72 ЗС, включително право на заплащане на подобР.ята и право на задържане. Въззивницата счита за неправилен извода на районния съд, че продавачът по предварителния договор не е бил собственик и поради това ответницата не може да се ползва от режима на чл. 70, ал. 3 ЗС. Според жалбата съдът е обявил предварителния договор за нищожен или неприложим без достатъчен самостоятелен анализ и без да обсъди доказателствата относно владението, предаването на имота и 2 поведението на страните. В жалбата се твърди, че районният съд неправилно е отхвърлил възражението за заплащане на подобР.ята, въпреки че по делото е установено извършването им и увеличената стойност на имота. Поддържа се, че постройките са изградени до 2001 г., определени са като търпими и не подлежат на премахване, поради което не може да се отрече увеличението на стойността на имота. Въззивницата твърди, че доколкото е извършила подобР.я в имота и се ползва от защитата на чл. 70, ал. 3 ЗС, има право да задържи имота до заплащане на дължимата стойност на подобР.ята.

Въззивницата оспорва присъждането на сумата от 3300 лв. като обезщетение за лишаване от ползване. Поддържа се, че ищцата никога не е упражнявала фактическа власт върху имота и не е била въведена във владение, поради което не е налице „отнемане“ на владение от страна на ответницата.

Допълнително се твърди, че при наличие на права на владелец по чл. 70, ал. 3 ЗС ответницата не дължи обезщетение за ползите, които имотът е дал до предявяване на иска за връщането му. Моли обжалваното решение да бъде отменено като вместо него бъде постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени, както и да й бъдат присъдени направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от въззиваемата страна П. И. П., чрез адв. Т. П. от АК – Варна с който се оспорва жалбата изцяло като неоснователна. Поддържа се, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и постановено при правилно приложение на специалния реституционен режим по ЗСПЗЗ.

Въззиваемата поддържа, че процесният имот е земеделска земя, възстановена по реда на ЗСПЗЗ, попадаща в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Според отговора за такива имоти придобивна давност не може да тече до окончателната индивидуализация на имота с влязъл в сила ПНИ и издаване на заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ. В конкретния случай имотът е индивидуализиран със Заповед № 157/23.07.2018 г. на Кмета на Община Аксаково. Поддържа се, че от 2018 г. до предявяването на иска през 2024 г. не е изтекъл 10-годишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Въззиваемата твърди още, че дори да се приеме, че давност е текла, тя е прекъсвана от действията на собственика за защита на правото му, включително водени административни производства и искания за въвеждане във владение. Въззиваемата оспорва приложението на чл. 70, ал. 3 ЗС, като поддържа, че предварителният договор от 1996 г. е сключен с лице, което не е било собственик на процесния имот.

Според отговора фикцията по чл. 70, ал. 3 ЗС може да намери приложение само когато предварителният договор е сключен със собственика на имота.

Поради това въззивницата не може да бъде третирана като добросъвестен владелец и не разполага с правата по чл. 71 и чл. 72 ЗС. Въззиваемата сочи, че с влязло в сила Решение № 967/12.07.2021 г. на Административен съд – Варна по к. адм. д. № 959/2021 г. е прието, че Д. Б. няма качеството на правоимащ ползвател по смисъла на специалния административен ред за оценка на подобР.ята в имоти по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Твърди, че по делото не е доказано въззивницата лично или чрез съпруга си да е извършила всички претендирани подобР.я и да е направила разходи за тях. Поддържа, че част от твърдените строителни подобР.я са извършени без строителни книжа, без съгласието на собственика и не следва автоматично да пораждат право на обезщетение. Въззиваемата поддържа, че въззивницата няма право на задържане, тъй като не е добросъвестен владелец и не попада в хипотезата на чл. 72, ал. 3 ЗС, доколкото предварителният договор е сключен с несобственик и същата не може да черпи от него права срещу реституирания собственик.

Въззиваемата счита, че правилно е присъдено обезщетение за лишаване от ползване, тъй като след възстановяване на собствеността и индивидуализиране на имота тя е била лишена от възможността да упражнява правомощието си на собственик поради фактическата власт на ответницата.

Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено изцяло и да бъдат 3 присъдени разноски за въззивната инстанция.

За да се произнесе, съдът съобрази следното:

Производството пред РС – Варна е образувано въз основа на искова молба, подадена от П. И. П., срещу Д. А. Б., с която са предявени искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД. С исковата молба, уточнена с молба от 01.04.2024 г., ищцата претендира установяване на правото си на собственост и осъждане на ответницата да предаде владението върху НИ № 501.231 с площ 327 кв. м по ПНИ на част от СО „Лозите“, в землището на с.

Кичево, ЕКАТТЕ 37099, община Аксаково, област Варна, при съседи:

***, *** и ***. Имотът е описан по КККР, одобР. със Заповед № РД-18-57/05.07.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, с последно изменение от 05.04.2018 г. и номер по предходен план 501231.

Претендира се и заплащане на обезщетение за лишаване от ползването му в размер на 3300 лв. за периода 01.09.2018–29.02.2024 г., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба до окончателното плащане, както и присъждане на направените съдебно-деловодни разноски.

Ищцата основава правото си на собственост на наследяване по закон и земеделска реституция. Твърди, че с Решение № 5459/19.10.1995 г. на ПК – Аксаково на баща И.П.С. е възстановено правото на собственост в съществуващи стари реални граници върху нива с площ 4 дка, шеста категория, в местността „Кара тепе“, землището на с. Кичево, попадаща в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, при граници: гора, гора и Ст. И.. Посочва, че земята е заявена със заявление вх. № 315М/03.02.1992 г., правата върху нея са установени с протокол № 168/24.01.1992 г., а имотът се идентифицира със стар имот № 158 по помощния кадастрален план. В уточняващата молба излага, че И.П.С. е починал на 07.05.2002 г., оставяйки като наследници съпругата си К.Д. С. и дъщеря си П. И. П.. След смъртта на К. С. на 09.08.2014 г. ищцата останала единствен наследник. С Заповед № РД-11-7706- 222/20.07.2011 год. на Областния управител на Област административен център гр. Варна, с която е одобрен ПНИ па СО по §4, ал.2 от ПЗР на ЗСПЗЗ, местност „Лозите" в землището на с. Кичево по отношение на стар имот № 158 са включени новообразувани имоти №№ 228, 229, 230, 231 и 713. Същите са записани на неидентифициран собственик. Заповедта е обжалвана от ищцата пред ВРС, който отменя същата в частта относно вписаните данни за собственост в регистъра към плана по отношение на новообразуваните имоти.

Разпечатката съдържа 30 от 114 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/38b2b795-17ff-465d-9675-cbdeb0de5a32