Решение № 1410 от 09.10.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1410 гр. Русе, 09.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милен Ив. Бойчев при участието на секретаря А.П.Х. като разгледа докладваното от Милен Ив. Бойчев Гражданско дело № 20254520102851 по описа за 2025 година за да се произнесе, съобрази:

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и чл. 55, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК.

Постъпила е искова молба от Г. Б. П. срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД, в която се твърди, че на 27.09.2024г. между ищеца и ответното дружество е сключен договор за потребителски кредит по силата на който е усвоена главница в размер на 600лв., за срок от 8 месеца при лихвен процент 26.29% и годишен процент на разходите 65%. Съгласно приложените към договора и неразделна част от същия приложения, до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, кредитополучателят бил задължен да представи обезпечение под формата на поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в размер на сбора на дължимата главница и лихвите със срок на валидност 30 дни след крайния срок за погасяване на задължението по кредита. В случай, че такива не бъдат осигурени, в договора било предвидено задължение за кредитополучателя да заплати неустойка, разсрочена за заплащане с месечните погасителни вноски по договора. При това положение при усвоена главница от 600 лв., кредитополучателят се изисквало да заплати сума в общ размер на 1150,32 лв., от която договорна лихва 60,64 лв., неустойка в размер на 429,68 лв. и такса от 60 лв., както и главница в размер на 600лв.

Твърди се, че кредитополучателят в случая е физическо лице и има качеството на потребител, а договорът между страните е сключен в нарушение на изискванията на ЗПК, както и на ЗПФУР. Същият не бил съставен в необходимата форма на хартиен или друг траен носител. Също така начинът, 1 по който била уговорена неустойката обосновавал извод, че тя е скрита възнаградителна лихва за кредитора и невключването ѝ в годишния процент на разходите е в нарушение на закона, което е основание за недействителността на договора. Самата клауза за неустойка с оглед начина ѝ на уговаряне също се явявала недействителна като накърняваща добрите нрави и добрите търговски практики.

Посочено е, че ищецът е заплатил по процесния договор обща сума от 1099,73лв., а предвид нищожността на договора от него била дължима само главницата от 600лв.

По тези съображения се моли да бъде постановено съдебно решение, с което да бъде прогласена нищожността на договора за потребителски кредит, сключен между страните, както и на основание чл. 23 ЗПК, във връзка с чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищеца сумата от 499,73 лв., която е заплатил по договора над дължимата от него главница.

В срока по чл.131 ГПК ответното дружество излага подробни възражения относно неоснователността на исковата претенция. Твърди се, че процесният договор е сключен изцяло при спазване изискванията на ЗПК и не са налице предпоставки за прогласяването му за нищожен, поради което се моли да бъдат отхвърлени изцяло исковете на ищеца. Не се оспорва размера на действително платената сума от кредитополучателя по процесния договор Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Няма спор по делото, а и се установява от представените писмени доказателства, че на 27.09.2024г. между ответното дружество „Ай Ти Еф Груп“ АД като кредитор и ищецът Г. Б. П. като кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит (анекс №*** към договор за потребителски кредит №*** от 22.08.2024г.). Отпуснатата в заем сума е в размер на 600лв., ГПР в договора (посочен изрично в него) е 65,00%, броя погасителни вноски 8 месечни, лихвен процент в размер на 26,29%. Общата сума за плащане по договора е в размер на 720,64лв. при “правилно изпълнение на задълженията“.

В чл. 1 от приложение №5 към договора между страните е посочено, че до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, кредитополучателят е длъжен да учреди едно от две възможни обезпечения на задълженията си по договора: поръчителство на две физически лица, които да отговарят на определени условия, посочени в чл. 2 от приложението или банкова гаранция в размер на сбора на дължимата главница и лихвите със срок на валидност 30 дни след крайния срок за погасяване на задължението по кредита. В случай, че кредитополучателят не осигури и не представи в срок възможните обезпечения е предвидена неустойка, която според представения погасителен план към договора е в размер на 53,71лв. месечно, дължими заедно с погасителните вноски. По този начин общото задължение по договора възлиза на 1150,32лв.

2

Няма спор по делото, че ищецът не е представил обезпечение на кредитора.

Няма спор по делото, че ищецът е заплатил по процесния договор сумата от 1099,73лв.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

По първоначално предявения иск за недействителност на договора за потребителски кредит:

Между ищеца и ответното дружество са възникнали правоотношения по договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК . Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. От събраните по делото доказателства се установява, че само част от императивно определеното съдържание на договора е изпълнено, но не всички реквизити по чл. 11, ал.1 ЗПК са налице, в който смисъл са изложени твърдения и в исковата молба.

Липсата на подписи върху представените като доказателство по делото договор, приложения и погасителен план не води до недействителността на сключения между страните договор, доколкото и двете страни нямат спор относно сключването на договор за заем, получаване на отпуснатата по него в заем главница, както и условията при които е следвало да бъде върната.

Ищецът е основал възраженията си срещу действителността на договора именно на уговорени в него клаузи. ЗПФУР позволява сключването на договори за потребителски кредит и без подписването на същия със саморъчен или квалифициран електронен подпис. Също така няма основание да се приеме, че в случая договорът не е „сключен на друг траен носител“, след като е възпроизведен в случая на хартия, представен по делото и съдържанието му не е оспорено от ищеца.

Представеното и неоспорено съдържание на процесния договор обаче разкрива други нарушения на императивни правни норми относно съдържанието му.

В процесния договор липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се формира ГПР. Доколкото договорната лихва е в размер 26,29 %, неясно остава защо ГПР е в размер на 65,00%. Липсва посочване и конкретизиране кои други разходи по кредита освен предвидената договорна лихва участват при формирането на ГПР. Единствено е налице препращане към Приложение №1 от ПЗР на ЗПК, без конкретизацията, която изисква закона. Изложеното дава основание да се приеме, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК - поради посоченото погоре нарушение на чл. 11, ал.1 т. 10 ЗПК при неговото сключване.

Също така, налице е и друго самостоятелно основание за недействителност на процесния договор. За договорите за потребителски 3 кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 ЗЗП. Независимо, че е част от индивидуалния договор с ищеца, клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични договори между същия заемодател и различни потребители. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна такава да откаже сключването на договор. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като уговорената в процесния договор при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение (банкова парична гаранция или поръчители отговарящи на определени условия), се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията, а в конкретния случай многократно повече от получената главница. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.

На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно 4 разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, която се увеличава неограничено във времето. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Непредоставянето на обезпечение е условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че предоставянето на обезпечение е условие от което зависи размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по кредита, а не обезщетение. С този разход („неустойката“) е очевидно, че ГПР значително надвишава посочения в договора и максимално допустимия размер по чл. 19, ал.4 ЗПК. И без наличието на специални знания, би могло да се установи, че с включването на неустойката към разходите формиращи ГПР по процесния договор, то той нараства на 207,13%, което е многократно повече от допустимия размер по ЗПК.