Акт от 12.10.2018, Районен съд - Перник

Р Е Ш Е Н И Е

№988 гр. Перник, 12.10.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Пернишкият районен съд, гражданска колегия, II - ри състав, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:

Районен съдия: Адриан Янев като разгледа гр. д. № 00506 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу Г.Х.И., с която се иска да бъде установено, че ответникът дължи на ищцовата страна сумата в размер на 898,83 лева - главница по договор за паричен заем № 2195223 от 27.11.2014 г.; 89,01 лева - договорна възнаградителна лихва по договора за кредит; 592,81 лева – неустойка; 267,04 лева - лихва за забава периода, считано от 12.12.2014 г. до 30.08.2017 г. и 45 лева – такса разходи, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането. Претендират се разноски.

В исковата молба се посочва, че между Г.Х.И. (заемател) и „Изи Асет мениджмънт“ АД (заемодател) е сключен договор за паричен заем № 2195223 от 27.11.2014 г. По силата на този договор заемодателят предоставил на ответника сума в размер на 1000 лева, която следвало да бъде върната заедно с договорна лихва в размер на 111,32 лева. Главницата и лихвата следвало да се погаси на 27 равни седмични погасителни вноски, в размер на 41,16 лева всяка, като падежът на първата вноска е 04.12.2014 г., а падежът на последната е 04.06.2015 г. На оснoвание клауза от договора за кредит били начислени такси за събиране на вземането в размер на 45 лева, тъй като ответникът не изпълнил задължението по своевременно плащане месечните вноски. Била начислена неустойка в размер на 669,33 лева за неизпълнение на задължението на ответника по предоставяне на обезпечение по договора за кредит. Посочва се, че на

01.07.2015 г. е подписано приложение № 1 към договор за цесия между “Изи Асет Мениджмънт” АД и “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, по силата на който в полза на ищцовото дружество са прехвърлени вземанията на “Изи Асет Мениджмънт” АД към ответника, произтичащи от цитирания договор за паричен заем. Излага твърдения за наличие на упълномощаване на ищеца да съобщи на ответната страна извършената цесия. Твърди, че ответницата е уведомена за извършената цесия.

Ответната страна не се е възползвала от правото си да подаде отговор на исковата молба.

Пернишкият районен съд, след като прецени доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

“Агенция за събиране на вземания” ЕАД е депозирало пред районния съд заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу Г.Х.И. за вземания, за които са предявени настоящите искови претенции. Районният съд е издал заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 05631 по описа за 2017 г. на Пернишки районен съд, която е връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което са дадени указания за предявяване на иск за установяване на процесните вземания.

По делото е представен договор за паричен заем № 2195223 от 28.11.2014 г., сключен между «Изи Асет Мениджмънт» АД и Г.Х.И..

По силата на този договор «Изи Асет Мениджмънт» АД се задължило да предостави на ответника сумата в размер на 1 000 лева, а ответникът се задължил да я върне за срок от 27 седмици с падежни дати, които са отразени в чл. 2.5 от договора. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент по договора в размер на 40 %, а годишнен процент на разходите – 49,15 %. В чл. 2.2 от договора е уговорено, че всяка месечна вноска е в размер на 41,16 лева, като в т. 2.7 е посочено, че общата дължима сума за главница и възнаградителна лихва възлиза на 1 111,32 лева, т. е. възнаградителната лихва възлиза на 111,32 лева.

В чл. 4 от договора е предвидена неустойка в размер на 669,33 лева при неизпълнение на ответника да осигури в тридневен срок обезпечение на поетото задължение (двама поръчители или банкова гаранция).

Видно от чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от договора се установява, че сумата от 1000 лева е получена в брой от ответника, доколкото подписването на договора представлява разписка за получената заемна сума.

От съдебно – счетоводната експертиза се установява, че ответницата е извършила плащания в размер на 200 лева, с което погасил 164,13 лева от главницата и 35,87 лева от договорната лихва, ако не се вземат предвид начислените вземания за таски и неустойки. Съдът намира даденото заключение на експертизата за компетентно, което налага неговото кредитиране.

По делото е представен рамков договор за цесия от 16.11.2010 г. и приложение № 1 към него, от които е видно, че «Изи Асет Мениджмънт» АД е прехвърлило на ищцовата страна “Агенция за събиране на вземания” ЕАД всички вземания към Г.Х.И., произтичащи от процесния договор за паричен заем. Приложено е пълномощно, от което се установява, че

«Изи Асет Мениджмънт АД е упълномощило ищцовото дружество да извърши всички действия по уведомяване на длъжниците за сключения договор за цесия.

По делото е приложено уведомително писмо на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, в качеството си на пълномощник на «Изи Асет Мениджмънт» АД. Уведомлението е изпратено по пощата, но видно от приложените разписка към него, същото не е получено от ответника. Съдът намира, че обсъжданото уведомление е приложено към исковата молба, поради което извършената цесия е съобщена на ответника с получаването на исковата молба и приложенията към нея.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

Предявен е иск по реда на чл.

415, ал. 1, т. 2, вр. чл. 422 ГПК.

Правоотношението е породено от договор, сключен на

27.11.2014 г. по силата на който на ответника е предоставен потребителски кредит в размер на 1000 лева срещу поето задължение за връщане на сумата, заедно с договорена лихва. Впоследствие вземанията по потребителския кредит са прехвърлени на ищцовото дружество.

От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и съдържанието на правата и задълженията, съдът прави извода, че е налице договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Договорът е сключен в изискуемата се от чл. 10, ал. 1 ЗПК писмена форма, а съдържанието на неговите клаузи са изцяло съобразени със специалната уредба на този вид договори, които са уредени в чл. 11 ЗПК.

Договорът е съобразен с чл. 11, т. 11 ЗПК, според която разпоредба следва да е налице погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.

Това е така, тъй като в чл. 2.2 от договора е посочен размера на всяка една седмична погасителна вноска (41,16 лева), а в чл. 2.3 е уговорен срока на заема – 27 седмици. В чл. 2. 5 от договора се съдържат датите на плащане на погасителните вноски, т. е. съдът приема, че спазена разпоредбата на чл. 11, т. 11 ЗПК.

След като процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, то и на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) следва, че освен правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и правилата на ЗЗП. Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са от императивен характер и за приложението им, съдът следи и служебно, защото когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност, респ. нищожност, пряко изводима от вида и съдържанието на договора, респ. надлежно въведените в процеса, и без да има позоваване на нищожност (в този смисъл решение № 384 от 02.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ГК).

Съдът намира за неравноправни и нищожни клаузите, с които в чл. 4, ал. 2 от договора е уговорена неустойка в размер на 669,33 лева за неизпълнение на договорно задължение, изразяващо се в непредставяне на обезпечение: банкова гаранция респ. двама поръчители. С т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK е дадено задължително тълкуване, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции), както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.

Неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора, която е в размер на 669,23 лева надвишава 16 пъти всяка погасителна вноска и представлява повече от половината главница. Предвид изложеното тази неустойка се явява несъответна на очакваните от неизпълнение на задължението вреди и противоречи на обезщетителната й функция. Тази неустойка по своя характер е единствено санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорни задължения (непредставяне на обезпечение и забава на плащане), но същите не зависят от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондират с последиците от неизпълнението. Тази клауза задължава потребителя при неизпълнението на договора да заплати необосновано висока неустойка.

В допълнение следва да се посочи, че неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора се кумулира към погасителните вноски като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в погасителните вноски, тази неустойка по същество е добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя.

Следва да се отбележи, че изискването за обезпечение (двама поръчители, отговраящи на многобройни изисквания – доход над 1000 лева, безсрочен договор, не обезпечават други договори, липса на неплатени осигуровки, липса на задължения към банкови или финансови институции и т. н.) или банкова гаранция (ноторно известно е, че предоставянето на банкова гаранция отнема по – дълъг период и е свързано с такси) на потребителски кредит, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде единствено и само предпоставки за начисляване на неустойка, която да се включи към печалбата на търговеца заемодател, т. е. въвежда се още един сигурен източник на доход на икономически по - силната страна.

В този смисъл клуазата за неустойка се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави и справедливостта по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД. Предвид изложеното неоснователна е претенцията за неустойка в размер на 592,81 лева.

Съдът намира за неоснователна претенцията за установяване дължимостта на 45 лева – такса разходи при просрочие на вземането с 30 дни, която има характер на неустойка. Макар вземането да е наименувано „такса“, то срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а точно обратно – изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. При това става ясно, че това не е никаква такса, защото не се дължи заради извършени разходи, а самото наименование прикрива истинската цел на клаузата да служи за обезщетение за вреди от забавата. В действителност таксата нараства с всеки ден забава, като нейното начисляване не е свързано с извършване на каквото и да е действия или разноски. Тоест в случая е налице клауза за неустойка за забава. Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал.

1 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Такова обезщетение за забава обаче вече е начислено, което е в размер на 267,04 лева. По изложените съображения процесната клауза преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава. По тази причина тя влиза в пряко противоречие с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва да се приеме за нищожна.