Решение № 1303 от 11.11.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1303 гр. Пловдив, 11.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анна Ив. Иванова

Членове:

Иван Ал. Анастасов

Цвета Б. Борисова при участието на секретаря Валентина П. Василева като разгледа докладваното от Цвета Б. Борисова Въззивно гражданско дело № 20245300502232 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

Образувано e по въззивна жалба от „Сити кеш“ ООД, ЕИК ***** 00***** против Решение № 273/15.05.2024г., постановено по гр.д. № 1858/2023г. по описа на Районен съд Асеновград, с което е ОБЯВЕНА нищожността на договор за паричен заем Кредирект №688606 от 07062022г., сключен между „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ***** със седалище и адрес на управление гр. *****, представлявано от Н. П. П., и М. К. Й., ЕГН ********** от гр. *****. и е ОТХВЪРЛЕН предявеният насрещен иск от „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ***** със седалище и адрес на управление гр. *****, представлявано от Н. П. П., против М. К. Й., ЕГН ********** от гр. *****, за заплащане на сумата от 1900 лева (хиляда и деветстотин лева) главница и сумата от 503,75 лева (петстотин и три лева и седемдесет и пет стотинки), представляваща възнаградителна лихва за периода от 07.11.2022г. до 07.11.2023г., дължими по договор за паричен заем Кредирект №688606 от 07062022г. С оплаквания за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение, жалбоподателят моли същото да бъде 1 обезсилено, в условия на евентуалност – отменено. Претендират се разноски.

Ответникът по жалбата М. К. Й., ЕГН ********** заявява становище за неоснователност на жалбата и иска потвърждаване на обжалваното решение.

Предявена е и частна жалба от М. К. Й. против Определение № 2200/13.06.2024г. по гр.д. № 1858/2023г. по описа на Районен съд Асеновград, в частта, с която е отхвърлена молбата, подадена от М. К. Й. чрез нейния пълномощник адв. П. П. за изменение на Решение № 273 от 14.05.2024г. в частта му за разноските, като се присъди допълнително адвокатско възнаграждение в размер на 708,63 лева за оказана правна защита и съдействие на М. К. Й. по гр.д.№ 1858/2023г. по описа на Районен съд Асеновград. Излагат се съображения за неправилност на атакувания акт и се моли същият да бъде отменен, като бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 951,60 лв. по установителния иск и 557,03 лв. по насрещния иск.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, окръжният съд приема следното:

Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок от лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Настоящият състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, поради което дължи произнасяне по същество на правния спор в рамките на заявените във въззивната жалба доводи.

При въззивната проверка за нарушение на императивни материалноправни норми при постановяването му и при проверка на неговата правилност по изложените в жалбата оплаквания Пловдивски окръжен съд намира следното:

Производството е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 26 от ЗЗД, чл. 22 от ЗПК, чл. 79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, предявени от М. Й. против „Сити Кеш“ ООД, за

2 прогласяване на нищожността на договор за паричен заем, евентуално на клаузата от него, предвиждаща заплащане на неустойка.

Ответникът оспорва исковете, като счита същите за неоснователни и иска тяхното отхвърляне. Предявява насрещен иск, като твърди, че Й. е заплатила само първите четири погасителни вноски, поради което прави изявление за настъпване на предсрочна изискуемост. Моли същата да бъде осъдена да заплати сумата от 1900 лева главница, дължима по договора за кредит и сумата от 503,75 лева, представляваща договорна лихва за периода от 07.11.2022г. до 07.11.2023г., ведно със законната лихва върху тях за периода от датата на подаване на исковата молба до окончателното им заплащане.

Ответникът по насрещния иск - М. К. Й., оспорва същия, като твърди, че договорът е нищожен, поради което тя не дължи сумите по него.

Евентуално твърди, че дължи само чистата стойност на кредита. Ето защо моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира направените разноски.

С постановеното по спора Решение № 273/15.05.2024г. по гр.д. № 1858/2023г. по описа на Районен съд Асеновград първостепенният съд е обявил нищожността на договора за паричен заем и е отхвърлил предявеният насрещен иск.

Пред настоящата инстанция не се повдига спор относно установените от РС обстоятелства, както следва:

Безспорно е по делото, че на 07.06.2022г. между страните е сключен договор за заем Кредирект № 688606, по силата на който на М. Й. е предоставена сумата от 1900 лева, а тя се е задължила да я върне на 18 месечни погасителни вноски – четири по 63,41 лева и четиринадесет по 172,09 лева, в които е включена и уговорената договорна лихва от 40,05% годишно.

Освен това заемателят се е задължил в срок до три дни да предостави на заемодателя обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Предвидено е, че при неизпълнение на това задължение се дължи неустойка в размер на 3853,10 лева, която се заплаща разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски, като към техния размер се добавя сумата от 274,30 лева към първата и по 362 лева към останалите седемнадесет, като общият размер на плащанията е 6428,30 лева .

В хода на първоинстанционното производство е изготвена ССчЕ, от която се установява, че М. Й. е погасила изцяло главницата по процесния 3 договор, а размерът на непогасената възнаградителна лихва е 636,08 лева.

Платените от длъжника суми по договора са както следва: 1 900 лева – главница; 126,82 лева – възнаградителна лихва; 1 251,84 лева – неустойка и 887,64 лева – такси. Вещото лице сочи, че в ГПР (48,28%) като разходи е включен единствено фиксираният годишен лихвен процент – 40,05%, а ако в него се включи разход на неустойката, ГПР придобива стойност от 767,64%.

Първото релевирано оплакване в жалбата касае въпроса дали предявеният от М. Й. установителен иск по чл.26 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК, чл. 79 от ЗЗД е недопустим поради липса на правен интерес от неговото предявяване.

Макар това възражение да е въведено едва с въззивната жалба, настоящата инстанция следи служебно за допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част.

С решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о и решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. съдебната практика по този въпрос е уеднаквена в следния смисъл:

Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.

4

55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК /Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г., т. к., і т. о. на ВКС/. Ето защо и доколкото се внася яснота в отношенията между страните, неоснователно се явява възражението за недопустимост на иска.

На следващо място, съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК , когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на годишния процент на разходите по кредита, договорът за потребителски кредит е недействителен.

В случая, видно от договора, в него е посочен годишен процент на разходите /ГПР/- 48,28 %, поради което договорът формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Размерът на посочения в договора ГПР обаче не съответства на действителния такъв съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Видно от представения по делото договор за заем, заемателят се е задължил да заплати неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, която се начислява и заплаща заедно с месечните вноски по кредита. В случая от съдържанието на договора е видно, а и по това няма спор между страните, че уговорената в договора неустойката за непредоставяне на обезпечение не е била включена в ГПР по 5 кредита, въпреки че разходите за заплащането й са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляването му.

Действително съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя - да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да предостави обезпечение и неустойка за неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Предвид неточното посочване на ГПР в договора за кредит потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директ И. 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК води до неговата недействителност. Ето защо предявеният иск за прогласяване недействителността на договора е основателен и следва да се уважи, без да се обсъждат останалите посочени от ищцата основания.