Решение № 117 от 27.03.2023, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 117 гр. Пазарджик, 27.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Г. Ненчев

Членове:

Албена Г. Палова

Николинка Н. Попова при участието на секретаря Константина Д. Рядкова като разгледа докладваното от Николинка Н. Попова Въззивно гражданско дело № 20235200500131 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по повод на подадена въззивна жалба от В. Д. С. ЕГН **********, със съдебен адрес за призоваване : гр. П., бул. „С.П. „ № 1 , ет.8, ап.43 против Решение № 1399/23.12.2022 г. постановено по гр.д. № 20225220101844/2022 г. по описа на Пазарджишки районен съд, с което са отхвърлени предявените от въззивницата против Окръжен съд П., представляван от председателя Р.К.Ш., с адрес: П., бул. „6-ти септември“ 167 искове за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 612,50 лв. /132,50 лв. съдебни разноски на етажна собственост, платени в брой по сметка на етажната собственост; 30,00 лв. държавна такса; 450,00лв. платени в брой адвокатски хонорари/ представляваща, обезщетение за претърпени имуществени вреди за постановяването на Решение № 376/21.03.2019 год., по въззивно гражданско дело № 2819/2018 год. по описа на ОС П., ведно с мораторна лихва върху тази сума за периода от 09.04.2019 год. до 22.06.2021 год. в размер на 137,02 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане; сумата от 1352,80 лв.

/387,80лв. вноска към етажната собственост, 340,00лв. съдебни разноски, 25,00лв. платена такса за въззивно дело, 600,00 лв. платени в брой адвокатски хонорари/, представляваща, обезщетение за претърпени имуществени вреди за постановяването на Решение № 818/13.08.2020 год., по вьззивно гражданско дело № 1123/2020 год. по описа на ОС П., ведно 1 с мораторна лихва върху тази сума за периода от 25.08.2020 год. до 22.06.2021 год. в размер на 113,50 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане; сумата в общ размер от 3000,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в нравствени, емоционални, психически и психологически терзания - стрес, загуба на самочувствие, чувство за онеправданост, разочарование и загуба на доверие в институциите, накърнено добро име и моралните и нравствените ценности, от която: сумата от 1000,00 лева обезщетение по Решение № 376/21.03.2019 г. по възз. гр. д. № 2819/2018 г. и сумата от 2000,00 лева обезщетение по Решение 818/13.08.2020 г. по възз.гр.д. № 1123/2020 г., ведно със законната лихва върху главниците , считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Въз въззивната жалба, се навеждат подробни доводи за това, че съдебният акт е постановен в нарушение на материалноправни , процесуалноправни норми , при нарушение на правото на Европейския съюз и задължителната съдебна практика на Съда на Европейския съюз / СЕС /.Моли се за неговата отмяна и постановяване ново решение, с което се уважат предявените искове в пълните им размери. Сочи се, че в обжалваното решение неправилно било прието, че решение № 376 / 21.03.2019 г. по въззивно гр.д. № 2819/2018 г. на ПлОС не е съдебен акт постановен от последна съдебна инстанция , тъй като съгласно чл. 280 ал.3 т.2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела , с иск по чл. 40 ЗУЕС. Твърди се , че тази норма е императивна и ВКС следи служебно за нейното прилагане , поради което се поддържа, че посоченото погоре съдебно решение е постановено от последна съдебна инстанция независимо , че в него погрешно било посочено , че подлежи на обжалване пред ВКС. В този смисъл се поддържа , че е налице първата предпоставка за възникване на отговорността на държавата , чрез съответния държавен орган постановил окончателен съдебен акт – да репарира причинени имуществени и неимуществени вреди от незаконосъобразна съдебна дейност. В този смисъл се поддържа , че обжалваното решение нарушава разпоредбите на т.34 по дело С -224/01 във връзка с чл. 280 ал.3 т.2 ГПК и поставя несъществуваща, измислена преграда пред правото на жалбоподателката на ефективни средства за защита предоставено й от чл. 13 на ЕКЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС. По същество се поддържа оплакването изложено и в исковата молба , че посоченото решение противоречи на чл. 6 ЕКЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС , тъй като в него липсват мотиви за отхвърляне на възраженията по законосъобразността , което по същество водело до „ отказ от правосъдие „. / в този смисъл се посочва решение по дело Balliktasq Bingollu v.Turkey , 2021 &77/. Поддържа се също оплакване за нарушение на чл.1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС и чл. 17 от ХОПЕС, касаещо правото на всяко физическо и юридическо лице мирно да се ползва от своята собственост. Твърди се , че с посоченото решение , ПлОС е нарушил разпоредбите на чл. 30 ал.3 ЗС във връзка с чл. 93 ЗС , според които всеки един от собствениците има право на съответната на дела му част от естествените и гражданските плодове. Съгласно тези разпоредби собствениците имат правото да искат тази част от наема , която съответства на притежаваните от тях дялове , като правото на дял от добивите от общите части на сградата произтича от правото на 2 собственост върху самостоятелните обекти в сградата с режим на етажна собственост и от закона и не може да бъде отнето с решение на общото събрание. / решение № 1298 / 12.11.2019 г. въззивно гр.д. № 1755/2019 г. ОС- П. / Поддържа се , че извън правомощията на общото събрание в ЕС по чл. 11 ЗУЕС е да се разпорежда с чужда собственост, каквато с случая са наемите от общите части. Поддържа се, че дори и гласувалите да са дали съгласие за такова разпореждане, то по отношение на негласувалите е налице разпореждане което ги лишава от собственост по непредвиден в закона ред в нарушение на Протокол № към Конвенцията и чл. 17 ал.1 ХОПЕС. По отношение на другото съдебно решение № 1127 / 09.04.2020 г. на РС- П. по гр.д. № 12644 / 2019 г. и решение № 818 / 13.08.2020 г. по въззивно гр.д. № 1123/2020 г. на ПлОС – също се поддържат оплакванията изложени в исковата молба – на първо място за нарушение на чл. 6 ал.1 ЕКЗПЧ , а именно – нарушение на принципа на „ равенството на страните „ като част от справедливия процес. Поддържа се, че приемайки доказателства след изтичане на преклузивния срок по чл. 131 ГПК, РС е нарушил съответните разпоредби на ГПК и справедливия баланс между страните, а този пропуск не бил отстранен и във въззивното производство. Поддържа се че е недопустимо от едната страна без знанието на другата да се извършват процесуални действия пред съда , по които последната няма възможност да изрази мнение. На второ място се поддържа, че изискването за законност по смисъла на конвенцията, предполага спазването на разпоредбите на националното законодателство в съответствие с принципа а върховенство на закона , който е уреден в чл. 5 ГПК и чл. 4 ал.1 Конституцията и в преамбюла на Конвенцията. Поддържа се , че когато се установи , че съдът е приложил съответния материален закон явно погрешно или така , че да достигне до произволни заключения, ЕСЧП приема решенията на националния съд за порочни поради това , че са постановени произволно или са явно необосновани, което е нарушение на чл. 6 ал.1 от Конвенцията.

Съдът приемал , че одобрението на отчета и действията на УС за сторените разходи в етажната собственост съгласно решение на ОС от 20.03.2018 г. , е валидно правно основание, на което ищецът претендира заплащане на разходите за управление и поддръжка. Поддържа се , че в решението не е посочена законната норма , съгласно която решенията на общото събрание на етажната собственост имат обратна сила. В тази връзка се поддържа липса на мотиви в постановеното съдебно решение , като жалбоподателката подчертава , че съгласно &52 от решение по дело Кушоглу срещу България ЕСЧП, в решенията си в съответствие с принципа за върховенството на закона , съдилищата трябва да посочат правните основания , на които се основават, а съгласно &53 , констатациите на месните съдилища , като „ съществуващи основания „ и „ валидни основания „ са неясни до степен на произвол. Поддържа се , че в случая се касае до материално- правни норми , които нямат обратно действие, но в ЗУЕС нямало изрична разпоредба , даваща обратна сила на решенията на ОС. Счита решението на РС – П. , потвърдено с решението на ОС за периода 01.01.2017 г. до 01.03.2018 г за нарушаващо материалноправните норми на ЗУЕС , ЗНА и ГПК без ясни мотиви и изцяло произволно. По- конкретно се поддържа , че РС и ОС – П. са допуснали нарушение на принципа на върховенство на закона при прилагане на разпоредбата на чл. 38 ал.2 ЗУЕС и чл. 11 ал.1 т.5 ЗУЕС, като според жалбоподателката 3 отказът на РС – Пазарджик в обжалваното решение да се произнесе по тези оплаквания – е отказ от правосъдие. Твърди се , че в решенията на РС – П. и ОС – П. е допуснато нарушение на този принцип , доколкото не са съобразени принципни положения регламентирани в чл. 6 ал.1 от Конвенцията , във връзка с чл. 5 ГПК и чл. 4 ал.1 от Конституцията. В тази връзка се развиват подробни доводи , че в специалната разпоредба на чл. 38 ЗУЕС е предвиден специален иск за парично вземане, произтичащ от неизпълнено решение на ОС. Поддържа се , че в случая решенията на ОС на ЕС са имали не конститутивен , а установителен характер и не са годни за изпълнение , понеже не са източник на претендирано материално право, от тях не възниква облигационно задължение и те не са годно основание за предявяване на иск по чл. 38 ЗС. При липсата на годни за изпълнение вземания , ОС с решение № 818 / 13.08.2020 г. неправилно бил приел, че основанията за тези вземания са решенията на общото събрание на етажната собственост , а не задължението за заплащане на приспадащите се част от фактически направените разходи , доказани с допълнително представени доказателства. Задължението на собственик в етажната собственост по реда на чл. 6 ал.1 т.10 ЗУЕС , няма пряко действие , а се осъществява чрез решенията на ОС , взети в кръга не неговата компетентност и по установения в закона ред за одобрения на разходите и определяне размера на вноската. В случая съдът неправилно бил приложил разпоредите на чл. 38 във връзка с чл. 48 ал.8 ЗУЕС , приемайки , че основание за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ал.1 ГПК може да бъде списък изготвен от касиера на ищеца и разпоредбите на чл. 11 ал.1 т.5 ЗУЕС , приемайки , че размера на дължимата вноска може да се определя от съдебно- счетоводна експертиза , която да замени липсващата воля на ОС. Твърди се , че приетите допълнително доказателства се приемат като провопораждащи юридически факти , чрез които се подменя основанието на иска и така се достига до нарушение на ГПК. Поддържа се , че посочените правни норми са ясно и прецизно формулирани , поради което и нарушението е достатъчно съществено за ангажиране от отговорността на държавата за причинени вреди. Твърди се , че в решението си ОС е отхвърлил направените във въззивната жалба оплаквания, без да ги разгледа , тъй като съдът е бил обсъдил своевременно направените възражения и не се бил произнесъл по поддържаната теза отричаща спорното право , което било особено тежък порок на решението , водещ до очевидна неправилност поради нарушение на принципите на правовия ред и основополагащи правила на гражданското съдопроизводство – състезателното начало и равенство на страните , с които законодателят гарантира правото на съдебна защита. Така страната била лишена от правото на справедлив процес. На трето място се поддържа , че посоченото съдебно решение на ПлОС нарушава задължителната практика на СЕС – дело 25 / 18 / съгласно чл. 288 ДЕФЕС/. Районният съд в обжалваното съдебно решение неправилно бил приел, че това решение е ориентирано към решаване на процесуални въпроси по компетентност и има съвсем различен предмет от решаването на материалноправен въпрос от материята регламентираща етажната собственост. Напротив – това решение включвало разрешаването и на материални въпроси , тъй като се давало задължително тълкуване на характера на задължението на етажните собственици да заплащат годишните парични 4 вноски в бюджета на ЕС. Така в параграф & 2 от диспозитива на решенето било прието , че Регламент /ЕО/ № 593/ 2008 г. на ЕП , трябва да се тълкува с смисъл , че спор за парично задължение , произтичащо от решение на общото събрание на собствениците в сграда с ЕС , относно разходите за поддържане на общите части – следва да се счита за спор , свързан с договор за предоставяне на услуги по смисъла на тази разпоредба, а в параграф &9 от мотивите : …“ договор за предоставяне на услуги се урежда от правото на държавата , където е обичайното местопребиваване на доставчика…“ . Така се обосновава тезата , че СЕС се е произнесъл и материалноправни въпроси, като въведените материалноправни норми са приложими и към настоящия спор. В параграф &27 от същото решение, е било прието, че задължението на етажните собственици към етажната собственост трябва да се счита за правно задължение, което е поето доброволно , а фактът , че съответните съсобственици не са участвали във вземането на решението на ОС или дори са му се противопоставили, но по силата на закона решението и произтичащите от него задължения са обвързващи , тъй като …придобивайки качеството на етажен собственик на сградата и оставайки такъв , всеки етажен собственик се съгласява да изпълнява всички разпоредби на акта и решенията приемани от ОС / параграф &29 / . Подчертава се , че СЕС е поставил задължението на етажния собственик в зависимост от решението на общото събрание за определяне на размера на годишните парични вноски в бюджета на етажната собственост и относно разходите за поддържане на общите части на сградата / & 18, 40 от мотивите и 2 от диспозитива на решението/. Поддържа се , че както в решението на ОС от 01.12.2016 г. / отменено с РС – П. / така и в решението от 20.03.2018 г. не са били приети решение за одобрение на разходите за управление и поддържка на общите части и размера на дължимата вноска , поради което липсва право на вземане в полза на етажната собственост.