Решение № 1414 от 14.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1414 гр. София, 11.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20221100500805 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 23.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 44269/ 2020 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 168 състав, по предявен от И. П. П. установителен иск по чл.422 ГПК е признато за установено, че Д. М. Б. /ЕГН **********/ дължи на И. П. П. /ЕГН **********/ на основание чл.535 ТЗ сумата 50 лева, представляваща задължение по Запис на заповед, издаден на 20.04.2018 г. и с падеж 22.05.2018 г., ведно със законната лихва от 16.07.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, за която е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 46609/ 2018 г. на СРС, 168 състав, като искът е отхвърлен за разликата над сумата 50 лева до пълния предявен размер от 16 000 лева, като погасен чрез доброволно плащане на сумата в хода на процеса. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата Д. М. Б. е осъдена да заплати на ищцата И. П.

П. сумата 1 503.20 лева- разноски за заповедното производство, и сумата 1 520 леваразноски за исковото производство.

С определение от 15.11.2021 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, е оставена без уважение молба на ответницата Д. Б. за изменение на цитираното по- горе решение в частта за разноските.

Постъпила е въззивна жалба от И. П. П. /ищца по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в 1 отхвърлителната му част, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на останалата част от претендираното менителнично вземане, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна Д. М. Б. /ответница по делото/ оспорва жалбата и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира разноски за въззивното производство.

Подадена е и частна жалба срещу определението по чл.248 ГПК от ответницата Д. М. Б., която моли да бъде постановена отмяна на същото като неправилно и незаконосъобразно.

Ответницата по частната жалба- И. П. П. оспорва същата и моли да бъде постановено определение за оставянето й без уважение като неоснователна.

Предявен е установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното обжалваната част. първоинстанционно решение е валидно и допустимо-в

По същество постановеното от СРС решение е частично неправилно- относно отхвърления установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ за сумата 9 450 левавземане по запис на заповед от 20.04.2018 г., обезпечаващ изпълнението на договор за заем от 20.04.2018 г., и следва в тази част да бъде отменено. В останалата обжалвана част постановеното от СРС решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

В хипотезата на предявен иск за вземане, вкл. установителен иск по чл.422 ГПК, основано на запис на заповед, при липсата на своевременно въведени в процеса твърдения за каузална обвързаност, за обезпечаване изпълнението на която е издаден записът на заповед, е достатъчно да се докаже само редовността на записа на заповед от външна страна, в какъвто смисъл са даденото в Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014 г. на ВКС- ОСГТК- т.17, тълкувателно разрешение и постановената по приложението на чл.535 ТЗ константна практика на ВКС.

Записът на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, поради което и не е условие за действителност на ефекта. В 2 същото време записът на заповед се издава заради конкретни отношения между издателя и лицето, в чиято полза се поема задължението за плащане на определена сума.

При възникнал спор между страните, всяка от тях следва да докаже твърдените от нея факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си правни последици.

В случая от страна на ищцата е въведено твърдение за съществуващо между нея и ответницата каузално правоотношение, основано на договор за заем, за чието обезпечаване е издаден процесният менителничен ефект /заявление по чл.417 ГПК/, което не е оспорено от ответницата. Каузалното правоотношение подлежи на доказване само доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на чл.154, ал.1 ГПК всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи претендираното, съответно отричаното право. Във връзка с разпределение тежестта на доказване, съгласно чл.154, ал.1 ГПК и основанието на вземането на ищеца- абстрактна правна сделка, в мотивите към т.17 на цитираното ТР № 4/ 2014 г. на ВКС- ОСГТК е прието, че ищецът- кредитор, дори да сочи обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение, доказва вземането си, основано на менителничния ефект. Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо единствено за предмета на защитата на ответника- длъжник по записа на заповед. Ако той твърди същата кауза, на доказване подлежат само релативните му възражения за несъществуване или погасяване на вземането.

В случая претендираното от ищцата И. П. /поемател/ вземане се основава на издаден в нейна полза от ответницата Д. Б. /издател/ запис на заповед с дата 20.04.2018 г., чиято автентичност не е оспорена в хода на първоинстанционното производство.

Страните не спорят, че процесният менителничен ефект е издаден за обезпечаване задължения на ответницата, произтичащи от сключен на 20.04.2018 г. договор за заем, по който е получила в заем сумата 16 000 лева.

Въз основа на дължимата от съда формална проверка на редовността на процесната ценна книга се налага приемането на извод за валидно възникване и съществуване на вземане от 16 000 лева- по Запис на заповед от 20.04.2018 г.

За да има изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа визираните в разпоредбата на чл.535 от Търговския закон /ТЗ/ реквизити, като тяхната кумулативна наличност обуславя валидността на менителничния ефект.

В случая в представената ценна книга се съдържа наименованието “запис на заповед”, както в заглавието на акта, така и в текста на същия. Налице е безусловна клауза за плащане на определена парична сума. Издателят Д. М. Б. се е задължила безусловно и без протест да заплати на поемателя И. П. П. сумата 16 000 лева. Като място на издаване на ценната книга и като място на плащането е посочен гр. София.

3

Менителничният ефект е издаден на 20.04.2018 г., като е положен подпис от Д. М. Б.

/чието авторство не е оспорено/. Падежът му е определен съобразно разпоредбата на чл.486, ал.1, т.4 ТЗ- на определен ден, а именно 22.05.2018 г. Наличието на две дати на издаване на ценната книга не опорочава същата и не води до извод за нейната невалидност.

Тъй като представеният запис на заповед съдържа всички законо-установени реквизити, дадени кумулативно, същият е действителен и е породил валидно менителнично задължение.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че: страните са били обвързани от валидно облигационно отношение по договор за заем от 20.04.2018 г., по силата на който за ответницата е възникнало задължение да върне заетата сума от 16 000 лв. в посочения в договора срок 22.05.2018 г., а също и че след завеждане на делото ответницата е погасила почти целия дълг- в размер на 15 950 лева, като е останала неизплатена само сумата 50 лв., чиято дължимост е призната с обжалваното решение. Прието е в мотивите на решението и че представените от ответницата две разписки/декларации от 17.07.2020 г. за сумите 9 000 лева и 450 лева, „подписани от различно от заемателя лице, но с уговорката, че сумите ще бъдат предадени на И. П. и са част от задължението по договор за заем на обща стойност 16 000 лева, към който е подписан и запис на заповед“, установяват погасяване на дълга за посочените суми, тъй като длъжникът Д. Б. е изпълнила добро-съвестно задължението си към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи изпълнението- чл.75, ал.2 ЗЗД, и така се е освободила от посоченото договорно задължение.

Тези съображения и изводи на първоинстанционния съд, обосноваващи отхвърляне на иска по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ в частта за сумата 9 450 лева, не могат да бъдат споделени от въззивния съд.

Според направените по делото фактически твърдения цялото менителнично задължение е погасено от ответницата- издател на ценната книга, преди подаване на писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК на 18.12.2020 г. В подкрепа на тези твърдения са представени по делото 8 бр. разписки, според които ищцата И. П. получила от ответницата Д. Б. на 26.07.2018 г. сумата 1500 лева, на 30.10.2018 г. сумата 600 лева, на 25.04.2019 г. сумата 500 лева, на 4.06.2019 г. сумата 500 лева, на 2.06.2020 г. сумата 400 лева, на 3.06.2020 г. сумата 600 лева, на 20.06.2020 г. сумата 1 000 лева, и на непосочени в две от разписките дати- сумите 500 лева и 900 лева. Тези частни документи, съдържащи неизгодни за издателя си факти, не са оспорени от ищцата П.- техен автор, поради което и се ползват с материална доказателствена сила, противо-поставими са й и въз основа на тях се установяват извършените в нейна полза от ответницата Б. плащания в общ размер на 6 500 лв., съответно установява се 4 погасяване на тази част от процесния дълг.

Останалите два документа- декларация от 17.07.2020 г. и разписка от същата дата- 17.07.2020 г., са издадени не от ищцата И. П., а от трето за спора лице Г. Г., поради което и не са годни да установят твърдяното от ответницата погасяване на дълга за сумата 9 450 лв. общо. Това е така, тъй като от текстовото им съдържание не следва извод, че плащането е извършено в изпълнението на договорно задължение по процесния заемен договор от 20.04.2018 г., обезпечен със запис на заповед от същата дата. Същевременно при извършването на тези плащания, ако се приемат за достоверни датите на двата документа /декларация и разписка/, срещу ответницата Б. вече е била издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, датираща от 19.10.2018 г., която й е връчена преди 23.03.2020 г., когато е подадено възражението й по чл.414 ГПК, в който случай лишено от всякаква житейска и правна логика е плащането на сумата 9 450 лв. на 17.07.2020 г. да е извършено не директно на кредитора по заемния договор И. П. /ищцата/, а на трето лице- Г. Г.. Липсва основание за приемането на извод, че предявилата иск по чл.422 ГПК ищца И. П. е овластила трето лице, което да приеме плащане от ответницата /арг. чл.75, ал.1 ЗЗД/ в хода на процеса. Не може да се приеме за добросъвестно изпълнението на задължението за сумата 9 450 лв., което е оспорено от ищцата и за което не е установено да е извършено в нейна полза, тъй като не може да се приеме въз основа на събраните доказателства, че е извършено от ответницата Б. /длъжник/ към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи изпълнението. Не следва такъв извод от съдържанието на декларацията с дата 17.07.2020 г. и на разписката от 17.07.2020 г., поради което и не може да се приеме, че ответницата е престарала надлежно. Следва да се отбележи в тази връзка, че по делото липсват каквито и да било фактически твърдения както на платеца Д. Б., така и на кредитора И. П., какво положение спрямо тях има посоченото трето лице- фактически получател на сумите Г. Г..