Решение № 7494 от 09.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7494 гр. София, 09.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА Въззивно гражданско дело № 20241100503650 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение №20067/05.12.2023г. постановено по гр.д. №7172/2022г. по описа на 58-ми състав, Софийски районен съд, е признато за установено по предявения по реда на чл.422 ГПК иск, че В. С. Г., ЕГН **********, дължи на „Еос Матрикс“ ЕООД, ЕИК 131001375, на основание чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл.99, ал.1 ЗЗД сума в размер на 3 870,32 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 02.06.2021г. до окончателното плащане, представляваща главница, дължима за периода 29.03.2016г. – 29.09.2017г. по Договор за потребителски кредит №FL576760 от 29.03.2011г., сключен между него и „Юробанк България“ АД, вземането по който е прехвърлено на ищеца с договор за цесия, за което задължение е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. по ч.гр.д. №31969/2021г.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника В. С. Г., с която се оспорва неговата правилност. Твърди се, че съдът е нарушил принципите на състезателното начало и равенство на страните, като служебно е навел доводи срещу възраженията на ответника, каквито не са релевирани от ищеца. Поддържа се, че съдът не е разгледал отправеното от страната възражение за нищожност на целия договор, както и че не е изпълнил служебното си задължение да следи за действителността на сделките, когато нищожността произтича от формата или съдържанието им. Подчертава се наличието на несъответствие между твърдението на 1 ищеца, съдържащо се в исковата молба, а именно, че процесният договор за потребителски кредит е сключен в гр. Плевен и съдържанието на представения договор, в който изрично е посочено, че същият е сключен в гр. София. Навеждат се твърдения, че съдът не се е произнесъл и по възражението за липса на договор за откриване на сметка, по която да бъде преведена сумата по кредита, като се поддържа, че сумата не е усвоена от длъжника. Оспорват се и останалите изводи на вещото лице в приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, като се твърди, че същите са основани единствено на счетоводни справки, представени от кредитора и неприети по делото. Поддържа се, че не е обсъден и доводът за липса на надлежно уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. Сочи се също, че мотивът на съда, че съобщаването на цесията би имало значение единствено при евентуално изпълнение на задължението от длъжника на стария кредитор е неправилен, тъй като законът не предвижда подобно ограничение. Въз основа на изложеното се отправя молба за отмяна на решението и постановяване на ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.

В срока по чл.263 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца „Еос Матрикс“ ЕООД, с който се оспорва нейната основателност и се отправя искане за потвърждаване на решението.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, в които следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д.

№1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Същото е и правилно, като настоящата съдебна инстанция споделя изложените в мотивите му съображения и препраща към тях на основание чл.272 ГПК. С оглед направените във въззивната жалба оплаквания и предвид задължението си да изложи съображения по отношение на тяхната основателност, съдът намира, че следва да добави следното:

Районният съд е сезиран с предявен по реда на чл.422 ГПК иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ вр. чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл.99 ЗЗД, основателността на който е обусловен от наличието на следните предпоставки: наличие на валидно правоотношение по договор за потребителски кредит между 2 ответника и цедента с посоченото в исковата молба съдържание, усвояването на кредита от ответника, размера и изискуемостта на претендираната главница.

В случая от представените писмени доказателства се установява, че на 29.03.2011г. между ответника В. С. Г. и „Юробанк България“ АД /с предходно наименование „Юробанк и Еф Джи Бълария“ АД/ е сключен Договор за потребителски кредит №FL576760, по силата на който кредиторът предоставил на длъжника сума в размер от 23 060 лева срещу задължението за нейното връщане, заедно с договорената възнаградителна лихва, на месечни вноски за периода от 29.04.2011г. до 29.03.2021г., при годишен процент на разходите /“ГПР“/ от 13,21%.

При съобразяване на посочените по-горе параметри на процесния договор съдът намира, че длъжникът по него несъмнено има качеството потребител по смисъла на §13, т.1, вр. т.12 от ДР на ЗЗП, поради което приложение намират специалните правила на ЗПК и разпоредбите на чл.143 – 148 ЗЗП.

Съгласно чл.10, ал.1, ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. От изложеното следва, че договорът е формален, като в случая изискванията за неговата действителност са спазени. При проверка правилността на първоинстанционното решение във връзка със задължението на съда за следене за клаузи, накърняващи интересите на потребителя, не се установява допуснато нарушение на императивни правни норми, нито наличие на основание за нищожност на сключения договор, поради което доводите на жалбоподателя в тази връзка се явяват неоснователни. Визираното от него разминаване между твърдяното в исковата молба място на сключване на договора и посоченото в самия договор също не е в състояние да обоснове различен извод.

Видно от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/, сумата от 23 060 лева е изплатена по открита на името на длъжника разплащателна сметка. Представянето на самия договор за откриване на сметката, по която е преведена сумата е неотносимо към установяването на това обстоятелство. В проведеното открито съдебно заседание вещото лице е посочило, че е основало изводите си на представените електронни справки от счетоводството на кредитора, като във връзка с наведените от жалбоподателя доводи следва да бъде посочено, че обстоятелството, че при изготвяне на заключението вещото лице е използвало документи, които не са приети по делото не дискредитира само по себе си съдържащите се в него изводи. Напротив, с оглед изпълнение на поставените му задачите експертът се е запознал с необходимите документи, проверил е съдържащата се в тях информация и е изготвил и защитил своето заключение под страх от наказателна отговорност. При запознаване с него настоящият въззивен съдебен състав намира същото за обективно, обосновано и компетентно изготвено, поради което изцяло го кредитира.

На следващо място, релевираните от длъжника възражения относно недействителността на отделни клаузи от договора за потребителски кредит основателно са възприети от първоинстанционния съд като неотносими към предмета на спора. В случая кредиторът претендира единствено главница, поради което дори и да бъде установено, че договорът съдържа нищожни клаузи, приложение би намерила разпоредбата на чл.23 от ЗПК /прил. ред./, съгласно която дори когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят дължи връщане на 3 главницата. Следователно отричането на валидността на част или дори на целия договор няма да изключи задължението на потребителя да върне чистата стойност на кредита, тъй като целта на защитата на потребителя не е отричането с обратна сила на договарянето в цялост, а само изключване на обвързаността на потребителя с накърняващи равнопоставеността на страните клаузи. Това тълкуване е съответно и на общия принцип на закрила на потребителя срещу обвързване с отделни уговорки, наложени му от недобросъвестния кредитор, като в резултат на обявената недействителност отпада само възмездността на кредита. Неотносими са и доводите на страната относно липсата на надлежно уведомяване за настъпилата предсрочна изискуемост, доколкото ищецът не претендира плащане на цялата главница, а единствено на дължимата за периода 29.03.2016г. – 29.09.2017г., както и предвид обстоятелството, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение всички разсрочени с договора задължения са били падежирали.

От всичко изложеното дотук следва, че със сключване на договора за потребителски кредит за длъжника В. С. Г. е възникнало задължение да върне предоставената му в заем сума в размер 23 060 лева, изпълнението на което е разсрочено на месечни вноски за периода от 29.04.2011г. до 29.03.2021г.

Същевременно от приетото по делото заключение на ССчЕ се установява, че от страна на длъжника не са извършвани плащания, поради което претенцията за заплащане на сумата от 3 870,32 лева, представляваща дължимата за периода 29.03.2016г. – 29.09.2017г. главница по договора се явява основателна.

Във връзка с легитимацията на ищеца да претендира изпълнение на задължението за връщане на предоставената в заем сума следва да бъде посочено, че поначало съгласно чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД за да произведе цесията действие спрямо длъжника предишният кредитор /цедентът/ трябва да му съобщи за прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни задължението си точно, като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено от предишния кредитор /цедента/.

Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие, трябва да бъде извършено от стария кредитор /цедента/ – чл.99, ал.3 ЗЗД. С оглед принципа на свободата на договарянето /чл.9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията – това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и 4 ЗЗД.

Получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД, също следва да бъде отчетено на основание чл.235, ал.3 ГПК, доколкото има отношение към спорното право /в този смисъл Решение №123/24.06.2009г. по т.д.

4

№12/2009г. на ВКС, II Т.О., Решение №3/16.04.2014г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I Т.О./ В случая с депозираната искова молба е представен както договорът за цесия, така и адресирано до длъжника уведомление за цесия, което е получено от последния с останалите съдебни книжа, поради което същият следва да се счита редовно уведомен най-късно в хода на производството. За пълнота следва да бъде посочено, че настоящият въззивен съдебен състав споделя становището на първоинстанционния съд, че длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението, каквито твърдения липсват. Това е така, тъй като уведомяването по чл.99, ал.4 от ЗЗД има за цел да стабилизира правата в лицето на цесионера, така че вземането да не може да бъде изпълнено валидно другиму.