Решение № 261 от 15.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 261 гр. София, 15.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100511911 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 11753 от 05.07.2023 г. по гр.д. № 57531/2022 г. Софийски районен съд, 53 състав признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, че „Г.” ЕООД, ЕИК *******, дължи на СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”, код по

БУРСТАТ *******, сумата от 5 111.83 лв., представляваща дължима наемна цена, както следва: 745.10 лв. за периода от 01.07.2020 г. до 30.09.2020 г., сумата от 780.81 лв. за периода от 01.11.2020 г. до 26.11.2020 г. и сумата от 3 585.92 лв. за периода от 01.06.2021 г. до 30.09.2021 г., дължими по договор за наем от 28.06.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 13.10.2021 г., до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед № 16051 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.06.2022 г. по ч.гр.д.

№ 58607/2021 г. по описа на СРС, ГО, 53 състав, като отхвърлил иска по чл.

232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 11 245.80 лв., както и отхвърлил исковете по чл. 232, ал. 2, предл. 2 ЗЗД за сумата в общ размер на 164.08 лв., представляваща консумативни 1 разходи по договора за наем за периода от 01.09.2021 г. до 30.09.2021 г.

Съобразно изхода на спора са разпределени разноските по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Г.“ ЕООД, който го обжалва в частта, с която искът с правно основание чл. 232, ал. 2, пр.

1 ЗЗД е уважен, с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Правилно съдът приел, че обявената пандемия има характеристиките на непреодолима сила по смисъла на чл. 306 ТЗ, но неправилно не обсъдил и не взел предвид Решение /Протокол 7/ от гласуване по електронен път на Академичния съвет, проведено от 29 април до 4 май 2020 г. и заповед № РД 19-196/04.06.2020 г. на Ректора на СУ „Св.

Климент Охридски”, съгласно които се взело решение – единадесета точка, буква „г“, на основание чл. 6 и чл. 6б от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, за срок не по-дълъг от срока на действие на въведените противоепидемични мерки на територията на Република България: 1. Наемателите на обекти, находящи се в административните сгради на Софийския университет, не дължат плащане на договорената наемна цена;

2. Наемателите на обекти, находящи се извън административните сгради на Софийския университет, които в резултат на въведените противоепидемични мерки са преустановили своята дейност изцяло, заплащат наемна цена в намален размер от 50 %; 3. Намаляването и/или опрощаването на наемната цена да се осъществи чрез сключването на анекси /допълнителни споразумения/ към договорите за наем, при подадена и одобрена молба от заинтересования наемател.; 4. Да не бъдат начислявани лихви и неустойки за забава по сключването на договори за наем. Въпреки че съдът приел, че процесното помещение се намира в административната сграда на университета – сградата на Биологичния факултет. С това решение и последващата заповед самият ищец бил приел недължимост на сумите за наемна цена за целия процесен период – или както било отразено в тях, опростил тяхната дължимост. Видно от приетите многократни молби и искания на ответника за оформяне на приетите решения, които били одобрени, било сключено само едно допълнително споразумение от 26.02.2021 г. – не по вина на наемателя. За първи път с жалбата навежда възражение за нищожност на допълнителното споразумение в частта му относно дължимия наем в размер на 50 % за периода 01.07.2020 г. – 01.10.2020 г. предвид цитираното решение и заповед и установеното, че наетото помещение се намира в 2 административната сграда на университета. Преустановяването на търговска дейност от дружеството и невъзможността да ползва помещението било категорично установено и от свидетелските показания, съгласно които едва през 2022 г. били подновени присъствените обучения. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 16.10.2024 г.

Въззиваемата страна СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ” с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната част като правилно. Претендира разноски.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част.

Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и са допустими. Районният съд правилно е установил фактическата обстановка по спора, към която на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща. С оглед оплакванията в жалбата решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част по следните съображения:

Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД до размера от 5 111.83 лв. Искът е 3 бил предявен за сумата от общо 11 245,80 лв., представляваща неплатени наемни вноски по договор за наем № 248 от 28.06.2017 г. за периода от 01.03.2020 г. до 31.03.2020 г., от 01.05.2020 г. до 30.09.2020 г., от 01.11.2020 г. до 30.04.2021 г. и от 01.06.2021 г. до 30.09.2021 г. С отговора на исковата молба ответникът е релевирал евентуално възражение за прихващане със сумата 1 792.96 лв., представляваща заплатен съгласно чл. 7 от договора и невърнат при прекратяването му депозит.

Съгласно чл. 228 ЗЗД, с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят - да му плати определена цена. В чл. 232, ал. 2 ЗЗД е предвидено изрично задължението на наемателя да заплаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта. Договорът за наем по своя характер е консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и неформален, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещта, предмет на договора, и заплащането на уговореното наемно възнаграждение не се включват в неговия фактически състав, а са в изпълнение на породените от него договорни задължения. Основното задължение на наемодателя е: 1) да предаде наетата вещ на наемателя и 2) да му предостави свободното ползване на обекта на наема в рамките на уговорения срок, а на наемателя - 1) да заплаща уговорената наемна цена; 2) да пази вещта, като я използва съгласно обичайното или уговореното предназначение; 3) да заплаща всички уговорени разходи, свързани с ползването и поддържането на вещта, както и 4) да я върне след изтичане на уговорения срок на ползване.

Съгласно чл. 306, ал. 1 ТЗ, длъжникът по търговска сделка не отговаря за неизпълнението, причинено от непреодолима сила, като по смисъла на ал. 2 на същата разпоредба непреодолима сила е непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора. Според чл. 306, ал. 4 и ал. 5 ТЗ , докато трае непреодолимата сила изпълнението на задълженията и на свързаните с тях насрещни задължения се спира, а ако непреодолимата сила трае толкова, че кредиторът вече няма интерес от изпълнението, той има право да прекрати договора, като същото право има и длъжникът. В чл. 81, ал. 1 и, ал. 2 ЗЗД е предвидено, че длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина, като 4 обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението не го освобождава от отговорност.

В случая не е било спорно и по делото се установява, че на 28.06.2017 г. между страните е бил сключен договор за наем, по силата на който ищецътнаемодател предоставил на ответника-наемател за временно и възмездно ползване част от недвижим имот – публична държавна собственост, представляващ: помещение с обща площ от 127.80 кв. м и прилежащ терен с площ от 36.00 кв. м за сезонно ползване за периода от 01.05. до 31.10., находящ се в двора на Биологическия факултет при СУ„Св. Климент Охридски”, гр. София, бул. „*******, с предназначение за търговска дейност, без право да се извършва продажба на алкохол, срещу заплащане на договорената месечна наемна цена в размер на 896.48 лв. с вкл. ДДС за периода от 01.05. до 31.10. и месечна наемна цена в размер на 766.88 лв. с вкл.

ДДС за периода 01.10. до 30.04. на календарната година. Договорът е сключен за срок от 5 години и влиза в сила от датата на подписване на приемопредавателния протокол от страните по договора. С чл. 6 страните уговорили наемната цена да се заплаща в срок до 10-то число на текущия месец, за който се дължи, по банкова сметка на наемодателя или в брой на касата на наемодателя.

Не е спорно също и се установява, че по силата на чл. 7, ал. 1 от договора ответното дружество е предоставило на ищеца-наемодател безлихвен депозит в размер на 1 792.96 лв. с вкл. ДДС.

Не се спори и че в процесния период недвижимият имот е бил предаден в държане на наемателя, което се установява и от приетия приемопредавателен протокол от 28.06.2017 г. С приемо-предавателен протокол от 22.11.2021 г. наемателят предал „владението“ (държането) на процесния имот на представители на наемодателя.

С оглед наведените в жалбата и в отговора й доводи от страните, спорен и пред настоящата инстанция е въпросът дължи ли ответникът наемната цена за процесния период, налице ли е била непреодолима сила по смисъла на чл.

306 ТЗ предвид обявеното по време на действието на наемния договор, в периода 13.03.2020 г. – 13.05.2020 г. на територията на страната извънредно положение със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за 5 преодоляване на последиците, а след това – предвид въведената със Закона за здравето извънредна епидемична обстановка, при която след 13.03.2020 г. до края на процесния период, в съответствие с различните заповеди на министъра на здравеопазването, е била забранена изцяло дейността на такъв тип търговски обекти като наетия или е била разрешена при определен капацитет и часови мерки.

Съгласно нормата на чл. 306 ТЗ за да се приеме, че е налице непреодолима сила е необходимо да са осъществени следните елементи от фактическия състав, а именно: 1. настъпило обстоятелство, което да е възникнало след сключване на договора; 2. обстоятелството да е непредвидимо; 2. да се характеризира с непредотвратимост и 3. да е с извънреден характер.

В случая обявяването на извънредна епидемична обстановка е непредвидимо и непредотвратимо към момента на сключване на договора за наем събитие, което дори при полагане грижата на добрия търговец не е могло да бъде взето предвид от страните по делото. Както беше посочено по-горе, съгласно чл. 306, ал. 4 ТЗ докато трае непреодолимата сила изпълнението на задълженията по договора се спира. Противно на приетото обаче от СРС, настоящият състав намира, че спирането на изпълнението на задълженията не е равнозначно на пълна недължимост на същите. Изпълнението на задължението се спира, а длъжникът дължи престацията, след като причината за закъснението отпадне, като в този случай той не дължи обезщетение за вреди. През времето докато трае непреодолимата сила страните не могат да искат изпълнение една от друга и спират да текат давностните срокове. По силата на закона всяка от страните временно се освобождава от изпълнението на задълженията си по договора, без да носи отговорност за това (за неустойки за забава, за обезщетение, за лихва). Това обаче не означава, че страните се освобождават от своите задължения, те не се прекратяват за времето, през което трае непреодолимата сила, напротив, те продължават да съществуват, но страната се освобождава от тяхното изпълнение, като правната последица от това е, че страната, позовала се на непреодолима сила, не следва да понася неблагоприятните последици от неизпълнението, което непреодолимата сила е причинила. В подкрепа на този извод е и разпоредбата н а чл. 6в от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за 6 преодоляване на последиците, според която по време на извънредната епидемична обстановка и два месеца след нейната отмяна министрите, областните управители и ръководителите на други ведомства, предоставили под наем или за ползване имоти - държавна собственост, както и органите за управление на държавните предприятия и търговските дружества със 100 на сто държавно участие в капитала, предоставили под наем или за ползване техни имоти, или общинските съвети, предоставили под наем или за ползване имоти - общинска собственост, може да приемат решения, съответно да издадат заповеди, за намаляване размера на вноските за наем и за ползване или за освобождаване от заплащането им изцяло или частично от физически и юридически лица - наематели или ползватели, които са ограничили или преустановили дейността си в имота вследствие на мерките и ограниченията, наложени по време на извънредната епидемична обстановка. След като законодателят е предвидил възможност наемната цена да бъде намалена или опростена изцяло или частично, в случаите, в които наемателите на посочените помещения са преустановили или ограничили дейността си вследствие на мерките за преодоляване на пандемията, то не може да се приеме, че автоматично по силата на чл. 306, ал. 4 ТЗ съществуването на задълженията за заплащане на наем отпадат. Разпоредбата на чл. 6в установява специфично основание за погасяване на вземанията. Законът оправомощава съответните органи да издават посочените в разпоредбата актове при наличието на изброените материалноправни предпоставки, а именно: 1) да е сключен договор за възмездно отдаване на ползването на държавен или общински имот, който да е действал в периода на извънредната епидемична обстановка, 2) през този период наемателят или ползвателят да е ограничил или преустановил дейността си в същия имот вследствие на мерките и ограниченията, наложени по време на извънредното положение; 3) да са дължими парични плащания от наемателя или ползвател за периода на извънредната епидемична обстановка и/или два месеца след нейната отмяна, само спрямо които може да се постанови пълно или частично освобождаване.