Решение № 6984 от 16.10.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е град София,16.10.2019 година

В И М

Е Т О Н

А Н

А Р О

Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на втори октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА мл.с-я:

РОСИ МИХАЙЛОВА при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА разгледа докладваното от съдия МИХАЙЛОВА въз.гр.дело №866 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „М.Ф.” ЕООД срещу съдебно решение № 522966 от 01.11.2018г., постановено по гр.д.№50517/2018г. по описа на СРС, 62 състав, с което е прието за установено по реда на чл.422 от ГПК, че „М.Ф.” ЕООД дължи на „Т.С." ЕАД следните суми: на основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 231.43 лв. - цена за доставена топлинна енергия, сумата 49.92 лева – мораторна лихва за периода 01.12.2015 г. – 29.06.2018 г., сумата 25.50 лв. - цена на услуга дялово разпределение и сумата 5.37 лева - мораторна лихва за периода 01.12.2015 г. – 29.06.2018 г. за имот, находящ се в гр.София, общ. София, ул.”*****, магазин №3, с код на платеца №Т407719, за периода м.10.2015 г. - м.10.2016г., ведно със законната лихва, считано от 12.06.2018г. до погасяването, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №38411/2018г. по описа на СРС, 62-ри състав, както и разноски по делото на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК - сумата от 75 лв., разноски в заповедното производство, както и сумата от 825 лв. - разноски в исковото производство.

В жалбата са инвокирани доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати процесуални нарушения. Навеждат се аргументи за необоснованост на постановения съдебен акт, като се посочва, че съдът не е обсъдил и взел предвид направените в отговора на исковата молба възражения. Оспорват се констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в имота на жалбоподателя. Излага се още, че не е получавал фактури за дължимите суми за доставяната услуга, поради което твърди, че не дължи претендираните вземания. Оспорват се изводите на изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално потребление. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира сторени разноски пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД, не депозира писмен отговор, представя списък по чл. 80 от ГПК. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Трето лице-помагач - „Б.Б.” ООД, не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу „М.Ф.”

ЕООД при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед постъпилата въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е първоинстанционното решение в неговата цялост.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №38411/2018г. по описа на СРС, 62-ри състав, въззивникът-ищец - „Т.С.” ЕАД, е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 12.06.2018г. и е постановена на 20.06.2018г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу „М.Ф.” ЕООД за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - „М.Ф.” ЕООД, възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, в частта, в която е обоснован окончателен извод за основателност на предявените от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответника - „М.Ф.” ЕООД искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Прието е, че между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответникът, в качеството на собственик на имота, има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот. Посочено е още, че ищецът е установил със събраните по делото доказателства, че е изпълнил задължението си да достави топлинна енергия в имота на ответника при спазване на изискванията на Общите условия по договора за доставка на топлинна енергия, както и на действащата нормативна уредба, доказано е количеството и стойността на доставената топлинна енергия за исковия период от време. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадената въззивна жалба досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.

В конкретния случай не е спорно между страните и от доказателствата по делото се установява, че между страните е налице договорна връзка с предмет доставка на топлинна енергия за имот, находящ се в гр.София, ул.”*****, магазин №3, с код на платеца №Т407719, за исковия период. Ответното дружество - въззивник по настоящото дело, се явява "небитов клиент" на топлинна енергия по смисъла на §1, т.33а (изм. ДВ, бр.66/26.07.2013г.) от ДР на ЗЕ, респективно задължено лице за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ. Изложените от СРС в горния смисъл мотиви, а именно, че ответникът ползва помещение в топлоснабдена сграда, настоящият въззивен състав счита за законосъобразни, постановени при правилен анализ на събраните по делото доказателства.

Неоснователни са възраженията на ответника за необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в процесния имот, находящ се в гр.София, ул.”*****, магазин №3, собственост на ответника, е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че през процесния период от м.10.2015г. - м.10.2016г. посоченият в исковата молба имот е бил топлоснабден, както и се изчислява стойността на реално доставената в него топлинна енергия за същия период, количеството на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага изводът, че сумите за топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с действащата за исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.

Решението е постановено при правилно приложение на материалния закон и изследване на счетоводните записвания при дружеството-доставчик, а не се базира единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за доказана стойността на доставената в имота топлинна енергия. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че няма данни за направени плащания от ответника, погасяващи процесното задължение. С оглед на това съдът намира, че искът по чл.422, ал.1 ГПК, вр.с чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.327, ал.1 ТЗ е основателен и като такъв правилно е бил уважен в пълния предявен размер.

Неоснователен е доводът във въззивната жалба, че претендираните вземания не са изискуеми доколкото не е доказано, че ответникът е получавал данъчни фактури за стойността на потребената в имота топлинна енергия. В ОУ към договора за доставка на топлинна енергия е определен срок за заплащане на дължимата от купувача месечна цена на доставената топлинна енергия - 20 дни от изтичането на периода, за който се отнася. В този смисъл и на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, считано от деня следващ последния ден от горния срок купувачът на топлинна енергия изпада в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на доставената му топлинна енергия и дължи обезщетение в размерите по чл.86 ЗЗД, независимо че избраният ред за начисляване на енергията е по прогнозни и една изравнителна сметки. Неполучаването на фактура не освобождава потребителя от задължението да заплаща консумираната за съответния период топлинна енергия. Правилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът след като не е заплатил в уговорения в ОУ към договора за доставка срок дължимите от него вземания за доставка на топлинна енергия е изпаднал в забава и дължи обезщетение за забава.

Досежно определяне на размера, до който е уважен искът по чл.422, ал.1 ГПК, вр.с чл.86, ал.1 ЗЗД, СРС е кредитирал заключението на ССчЕ, което не е оспорено от страните.

Не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на