Решение № 261 от 14.11.2025, Окръжен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 261 гр. Шумен, 14.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. М.

Членове:

Ралица Ив. ХаджиИ.а

Теодора Енч. Димитрова като разгледа докладваното от Ралица Ив. ХаджиИ.а Въззивно гражданско дело № 20253600500619 по описа за 2025 година

Производство по чл.435, ал.2, т.7 от ГПК.

Образувано е по постъпила частна жалба вх.№ 2978/06.10.2025 г., подадена от „Енерго – Про Варна“ ЕАД гр. Варна, представлявано от двама членове на УС - П.С. и Р.И.., против разпореждане от 12.09.2025 г. по изп. дело № 48/2025 г. по описа на ЧСИ Я.Д.а, получено на 25.09.2025 г., с което е оставено без уважение искане на длъжника за намаляване размера на претендираното от взискателя адвокатско възнаграждение, както и размера на начислените такси по делото. Жалбоподателят – длъжник по соченото изпълнително дело счита разпореждането за неправилно и незаконосъобразно. Излага, че с поканата за доброволно изпълнение, получена на 04.09.2025 г., му било съобщено, че задължението му е следва: 12697,78лв. главница, 1881,56 лв. законна лихва; 1100 лв. разноски за адвокатско възнаграждение; 1599,31 лв. - такси и разноски по изпълнителното дело или общо 17278,65лв.

На първо място счита, че не следва да носи отговорност за направените разноски от взискателя за адвокатско възнаграждение по чл.10, т.2 от Наредба № 1/2004 г., тъй като действия извън тези по подаване на молбата за образуване на изпълнително дело с необходимото съгласно чл.426, ал.2 ГПК съдържание, като условие за нейната редовност, не са предприемани. Не била налице фактическа и правна сложност на изпълнителното производство. В случая длъжникът бил юридическо лице, с публична дейност и общоизвестни банкови сметки /същите били публикувани на публично достъпния сайт на дружеството/. Не били налице затруднения при установяване имуществото му. Самото 1 производство не било спорно, всички действия се извършвали от ЧСИ, а участието на процесуален представител не било съществено и не се отличавало с полагане на особени усилия. Още с образуване на изпълнителното дело бил наложен запор на банкови сметки на дружеството, открити в „ОББ“ АД, „ДСК“ АД и „Уникредит Булбанк“ АД, в резултат на които задължението било изплатено на 09.09.2025 г. – в срока за доброволно изпълнение и по-конкретно пет дни след получаване на ПДИ. Ето защо счита за дължима единствено сумата за образуване на изпълнително дело, като действително извършена предвид т.1 на чл.10 от Наредба № 1/2004 г., но не и по т.2 на наредбата.

На второ място, счита за прекомерни начислените такси по изпълнителното дело. От получената ПДИ не ставало ясно, какво включва сумата от 1599,31 лв. посочена като такси по ТТР към ЗЧСИ. Доколкото бил даден достъп до кориците на делото, предполага, че таксите били: 24 лв. по т.1 за образуване на ИД; 24 лв. по т.5 за изпращане на ПДИ; 54 лв. по т.9 за налагане на 3 броя запори на банкови сметки; 36 лв. по т.4 за изпращане на запорни съобщения до трите банки; 36 лв. по т.4 за вдигане на запорите; 48 лв. по т.5 за изпращане на съобщение до страните за приключило дело, поради изплащане на задължението.

Счита, че не дължи таксите по т.9 за налагане на запор на банкови сметки и по т.4 за уведомяване на банковите институции за налагане, съответно вдигне на запора. С оглед конкретния длъжник налагането на запор не било изобщо необходимо, още повече на повече от една банкова сметка, при което било запорирано имущество на стойност 51835.95 лв. в нарушение на чл.442а ГПК. Излага, че възможността за доброволно изпълнение освен императивно уредена, следвало да е и реално осигурена на длъжника. Счита за недължими всички такси по налагане на запорите на банковите сметки, евентуално таксите по излишно наложените други два запора. Недължими счита и таксите за уведомяване на страните за приключване на изпълнителното дело, което било служебно задължение на СИ.

На трето място счита, че размера на таксата по т.26 ТТРЗЧСИ бил неправилно определен, с включено в него адвокатско възнаграждение. Под „парично вземане“ по смисъла на т.26, ал.1 б.“б“ от Тарифата се разбирало само вземането предмет на изпълнителния лист, но не и таксите и разноските по самото изпълнително дело. Моли таксата по т.26 да бъде редуцирана.

Предвид изложеното моли съдът да бъде отменено разпореждането от 12.09.2025 г., като се редуцират както размера на адвокатското възнаграждение така и на начислените такси. Претендира разноски за настоящото производство в размер на 25 лв. държавна такса и 48 лв. такса за администриране на жалбата от ЧСИ.

В срока по чл.436, ал.3 от ГПК е постъпило писмено възражение от взискателя М. К.

М., действащ чрез пълномощника си адв. И. К. при ШАК, в който взема становище за неоснователност на жалбата.

Съдебният изпълнител е изложил мотиви по обжалваното действие по реда на чл.

436, ал. 3 от ГПК, в които счита, че жалбата е недопустима, тъй като отказа на ЧСИ да намали разноските по изпълнението не било сред действията по чл.436, ал.2 ГПК. Освен 2 това жалбата била депозирана след срока по чл.435, ал.2 ГПК, а по същество и неоснователна.

Жалбата, против отказа на ЧСИ от 12.09.2025 г. да намали адвокатския хонорар и таксата по т.26 ТТР ЗЧСИ, по молба на длъжника с вх.№ 2741/12.09.2025 г. е подадена в срока по чл.436, ал.1 от ГПК /съобщението е връчено на длъжника на 25.09.2025 г., а жалбата е подадена на 06.10.2025 г./, от надлежна страна – длъжник в изпълнителното производство, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съгласно чл.435, ал.2, т.7 ГПК и е процесуално допустима. Съдът приема, че жалбата, в частта й относно таксите и разноските по ТТР към ЗЧСИ, включени в ПДИ, също за процесуално допустима, доколкото същите са съобщени на длъжника като обща сума в ПДИ, а тяхното основание и размер са установени след справка на длъжника по делото.

Приложеното изп.д. № 48/2025 г. по описа на ЧСИ с рег. № 774 с район на действие ШОС, е образувано по молба на М. К. М., с приложен към нея изпълнителен лист № 151 от 29.04.2025 г. по гр.д.№ 2/2024 г. на ШРС, с който е осъдено „Енерго-Про Варна“ ЕАД да заплати на взискателя М. К. М. сумата от 12697,78лв., представляваща обезщетение по чл.344, ал.1 т.3 КТ, ведно със законната лихва, считано от 01.08.2024 г. до изплащане на вземането.

С молбата си за образуване на изпълнително дело взискателят е поискал ЧСИ да образува изпълнително дело, както и да бъде наложен запор на вземанията по банковите сметки на длъжника в „Уникледит Булбанк“ АД до размера на присъдената сума и разноските по изпълнението, да връчи на длъжника ПДИ след налагане на запора. Като способ за изпълнение е посочил изпълнение върху вземания по банкови сметки – вземане от трети лица и принудително изпълнение чрез запор, опис и продан на МПС собственост на длъжника.

Към молбата е приложен договор за правна защита и съдействие с посочено договорено възнаграждение в размер на1100 лв. платимо в брой.

След образуване на изпълнителното дело, ЧСИ е пристъпил към проучване имущественото състояние на длъжника. Връчил е ПДИ на длъжника на 04.09.2025 г.

Изпратил е три брой запорни съобщения до „ОББ“ АД, „Уникредит Булбанк“ АД и „Банка ДСК“ АД.

С молба вх.№ 2741/12.09.2025 г. длъжникът е поискал да бъде редуцирано адвокатското възнаграждение на взискателя само до това по чл.10, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004г., в размер на 200 лв., само за образуване на изпълнително дело, като бъде премахнато от задължението това по т.2 на чл.10 от наредбата, тъй като освен подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело и плащане на дълга в срока за доброволно изпълнение, макар и чрез наложения запор, други действия не са извършвани. На второ длъжникът е изразил становище, че таксата по т.26 от ТТРЗЧСИ е изчислена неправилно, тъй като за основа на нейното изчисляване е включена освен сумата по изпълнителния лист и тази за адвокатския хонорар. Направил е искане и таксата по т.26 да бъде редуцирана.

3

Молбата е оставена без уважение с резолюция поставена на молбата от ЧСИ на 12.09.2025 г.

Видно от ПДИ, в нея е посочено, че вземането възлиза на 17278,65лв. - главница в размер на 12697,78лв.; законна лихва в размер на 1881,56лв. за периода 01.08.2024 г. – 15.09.2025 г.; 1100 лв. разноски по изпълнителното дело; и 1599,31лв. такси по ТТР към ЗЧСИ, дължими към 15.09.2025 г.

Съгласно разпореждане на ШОС от 06.11.2025 г., с допълнително писмо изх. № 2306/07.11.2025 г. ЧСИ е уточнил, че сумата от 1599,31 лв. посочена в ПДИ представлява сбор от обикновени такси и допълнителни разноски в размер на 203,37 лв. и пропорционална такса по т.26 ТТР към ЗЧСИ в размер на 1395,94лв. Освен това е уточнил, че на 09.09.2025 г. сумата от 17278,65 лв. е постъпила по специалната сметка на ЧСИ.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл.79, ал.1 ГПК разноските по принудителното изпълнение са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато той не е дал повод за образуване на изпълнителното производство, тъй като е изпълнил задължението си преди това или, когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или отменени от съда или разноските са за способи, които не са приложени. Според ал. 2 на същия текст, когато таксите не са внесени авансово от взискателя те се събират от длъжника.

Когато изпълнението се извършва от ЧСИ, длъжникът дължи такси, дори когато плати в срока за доброволно изпълнение. Не рефлектира върху принципа за понасяне тежестта за разноските от длъжника в изпълнителното производство неплащането от взискателя на авансово дължимите разноски и съгласно приетото в т.11 на ТР № 2/2015 г. по т.д. № 2/2013 на ОСГТК на ВКС, според което, ако взискателят не е внесъл авансово дължима такса, ЧСИ я събира от длъжника съгласно чл.79 ал.2 ГПК, когато длъжникът отговаря за тази такса. Изпълнителното действие не се опорочава поради невнасянето от взискателя на авансово дължимата такса за него.

Разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, която е приложима, както в исковото, така и в изпълнителното производство предоставя възможност да се иска намаляване на разноските за адвокат на насрещната страна, поради прекомерност, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Това искане следва да бъде отправено до съдебния изпълнител, а актът, с който съдебният изпълнител се произнася, подлежи на съдебен контрол пред съда.

При прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 от ЗА. Доколкото наредбата не намира обвързващо за съда приложение поради противоречие на нейните разпоредби с общностното право /Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22/ остават актуални и намират приложение разясненията по т.3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС за процесуалното правомощие на съда да осъществи самостоятелна 4 преценка при сезиране за прекомерност съгласно чл.78, ал.5 ГПК, съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. Преценката се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа при отчитане спецификата на адвокатския труд. Посочените в Наредба №1/09.07.2004г. адвокатски възнаграждения могат да служат само като ориентир, но не са с обвързващ характер за съда.

Съгласно чл.10, ал.1, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, възнаграждението за процесуално представителство за образуване на изпълнително дело е в размер на 200 лв., а съгласно т.2 на същия текст за процесуално представителство, защита и съдействие на страните по изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания възнаграждението е 1/2 от съответното възнаграждение по чл.7, ал.2. При съобразяване на материалите по изпълнителното дело, настоящият състав намира, че възраженията за прекомерност на адвокатското възнаграждение на жалбоподателя са основателни и следва да се присъди възнаграждение само по чл.10, т.1 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, а именно в размер на 200 лв., за действията по образуване на изпълнителното дело, но не и за процесуално представителство, защита и съдействие на страните по изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания, доколкото единственото процесуално действие извършено от представителя на взискателя е подаването на молба за образуване на изпълнително дело.

Разпечатката съдържа 36 от 145 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/385fa1f5-7a89-4713-a51d-16d8195b415b