Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 1135 от 17.04.2026, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно търговско дело 2405/2025
Вид
Определение № 1135
Подписан
17.04.2026
В сила
17.04.2026
Състав
Бонка Йонкова, Петя Хорозова, Иванка Ангелова

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1135 гр. София, 17.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Бонка Йонкова Касационно търговско дело № 20258002902405 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. И. И. от гр. Бяла - чрез адв. В.

И., против решение № 93 от 04.04.2025 г., постановено по в. т. д. № 533/2024 г. на Апелативен съд - Варна. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 148 от 03.04.2024 г. по т. д. № 106/2023 г. на Окръжен съд - Варна е прието за установено в отношенията между страните по реда на чл. 422 ГПК, че в качеството на съдлъжник Г. И. И. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД, солидарно с кредитополучателя „Феху Дивелъпмънт“ ЕООД и с Т. Я. Ж. - съдлъжник, следните изискуеми вземания, за които е издадена заповед № 33112/17.11.2022 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК в производството по ч. гр. д. № 58151/2022 г. на Районен съд - София :

821 654 лв. (420 105.01 евро) - непогасена главница по договор за Б. кредит № 000LD-S-001488/10.03.2021n, изменен и допълнен с анекс № 1/26.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 26.10.2022 г., до изплащане на вземането, 32 536.25 лв. (16 635.50 евро) - възнаградителна лихва на основание раздел VI, т. 11 от договора, начислена за периода от 01.03.2022 г. до 31.08.2022 г., 3 717.36 лв. (1 900.65 евро) наказателна лихва на основание раздел IX, т. 19 от договора, начислена за периода от 01.03.2022 г. до 31.08.2022 г., 3 055.56 лв. (1 562.28 евро) - законна лихва за забава за периода от 14.10.2022 г. до 24.10.2022 г., и 5 800 лв. (2 965.49 евро) - комисионна за управление, дължима на основание раздел VII, т.

13 от договора.

В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК и 1 за отхвърляне на иска за целия предявен размер. Излагат се оплаквания, че въззивният съд е тълкувал неправилно волята на страните в сключения анекс към договора за кредит и е достигнал до необоснован и незаконосъобразен извод, че с анекса е уговорено след прехвърляне на собствеността върху дружеството - кредитополучател като съдлъжник по кредита да встъпи новият собственик и управител Т. Ж., наред с първоначалния съдлъжник (касаторът Г.

И.), без последният да се освобождава от отговорност като съдлъжник.

Поддържат се и оплаквания, че в нарушение на закона при разрешаване на спора не е извършена служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП в договора за кредит; че първоинстанционният съд е основал решаващите си изводи на заключението на счетоводната експертиза, игнорирайки разпоредбата на чл. 182 ГПК, съгласно която вписванията в счетоводните книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото; че съдът не е следвало да кредитира заключението, тъй като при изготвянето му вещото лице е работило по документи и записвания, които не са част от доказателствения материал по делото.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулиран е следният въпрос, за който се твърди, че е от значение за изхода на делото и че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката в решение № 103/25.07.2019 г. по гр. д. № 2700 / 2018 г. на ВКС, I I I г.о., и др. : „Дължи ли въззивният съд произнасяне в мотивите на съдебния акт по всички доводи, искания и възражения, които имат значение за решението по делото, сторени с въззивната жалба или само по някои от тях“. Като самостоятелно основание за касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от „Първа инвестиционна банка“ АД със седалище гр. София - чрез юрк. М. А., в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Варна е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и при съобразяване на разпоредбата на чл. 269 ГПК е приел за установени следните релевантни за спора факти : Между „Първа инвестиционна банка“ 2

АД като кредитор и „Феху Дивелъпмънт“ ЕООД като кредитополучател е сключен договор за Б. кредит № 000LD-S-001488/10.03.2021n, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 1 000 000 лв. във връзка с възникнали забавени плащания и задължения с контрагенти, както и за оборотни нужди на дружеството за осигуряване на повече количества зърнени култури по договори с контрагент, с цел предплащане на стоката на производителя, с краен срок за погасяване на всички задължения 01.04.2027 г. Договорът е подписан и от ответника Г. И. И., който в качеството на съдлъжник е поел задължение да отговаря солидарно с кредитополучателя за всички вземания на банката, произтичащи от договора.

В т. 11 на договора е уговорено, че кредитополучателят и съдлъжникът се задължават да заплащат на банката годишна съставна лихва, начислявана само за дните на фактическото ползване на кредита, в размер на прилагания от нея СЛП за лева (лихвен процент, базиран на спестяванията), увеличен с надбавка от 4.3382 пункта, но не по-малко от 4.5 %, а в т.13.3 е предвидено задължение за плащане на комисионна за управление на кредита. Уговорени са условия за промяна на лихвата едностранно от банката, начин и срокове за погасяване на задълженията, последици от забавата в плащането на погасителните вноски, в т. ч. право за банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. На 26.04.2022 г. между „Първа инвестиционна банка“ АД, „Феху Дивелъпмънт“ ЕООД, представлявано от управителя Т. Я. Ж., и Т. Я. Ж. е сключен анекс № 1 към договора за кредит, с който банката е дала съгласие за извършена промяна в собствеността на дружеството - кредитополучател чрез придобиване на дяловете на Г. И. И. от Т. Ж.. В т. 2 на анекса е посочено, че Т. Я. Ж. се добавя като страна по договора, заедно с кредитополучателя, като банката запазва правата си срещу тях за пълния размер на дълга до окончателното му и пълно погасяване.

Въззивният съд е констатирал, че между страните съществува спор какво е уговорено с анекса - встъпване в дълг на новия съдлъжник Т. Ж. или заместване в дълг с освобождаване от отговорност на първоначалния съдлъжник Г. И.. След изясняване на правната природа на встъпването в дълг, уредено в чл. 101 ЗЗД, и на заместването в дълг, уредено в чл. 102 ЗЗД, въззивният съд е достигнал до извод, че с подписване на анекса банката кредитор се е снабдила с втори съдлъжник след осъществено встъпване в дълга, предмет на договора за кредит, от страна на Т. Ж.. За да приеме, че с анекса е уговорено встъпване в дълг, въззивният съд е съобразил, че с него е постигнато съглашение между кредитора и третото лице, което встъпва в дълга като поема всички задължения по него, а също и че в съдържанието му липсва както изрично, така и косвено изразена воля кредиторът да се освободи от първоначалния (стария) съдлъжник. Аргумент в подкрепа на извода за встъпване в дълг е изведен и от съдържанието на извлечението от счетоводни книги на банката по чл. 417, т.2 ГПК, представено в заповедното производство, в което банката е изявила воля да претендира вземането си от кредитополучателя и от двамата солидарно отговорни съдлъжници - Г. И. и Т.

3

Ж., и впоследствие е предприемала действия за събиране на вземането си по отношение на тях. Поради изложеното въззивният съд не е възприел възражението и доводите на ответника - жалбоподател Г. И., че с анекса е постигнато съгласие да бъде заместен като съдлъжник от новия едноличен собственик на капитала на дружеството - кредитополучател Т. Ж.. Посочил е, че смяната на едноличния собственик на капитала не води до смяна на съдлъжниците по кредита и че за замяната на един съдлъжник с друг е необходима изрично изразена воля, каквато в случая няма.

Като неоснователни въззивният съд е преценил и доводите на ответника, че в качеството на страна по кредитното правоотношение се ползва от потребителска закрила срещу неравноправни клаузи в договора за кредит.

След като е установил, че към датата на сключване на договора Г. И. е бил управител и едноличен собственик на капитала на кредитополучателя „Феху дивелъпмънт“ ЕООД, чиито дялове са прехвърлени (чрез продажба) на Т. Ж. на 15.02.2022 г. с отразяване на промяната в Търговския регистър на 11.04.2022 г., съдът се е произнесъл, че при сключване на договора И. не е притежавал качеството „потребител“ по смисъла на § 13, ал. 1 ДР на ЗЗП, тъй като не е отговарял на изискването като страна по договора да действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Предвид извода, че към момента на сключване на договора ответникът не е бил потребител, въззивният съд е определил като неоснователни оплакванията в жалбата за неизпълнение на служебното задължение на първоинстанционния съд да извърши служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи в договора, съответно не е предприел такава проверка.

За основателни въззивният съд е счел оплакванията на ответника И. срещу изводите на първоинстанционния съд относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита и размера на дължимите лихви (възнаградителни и наказателни). След преценка на доказателствата и на доводите в жалбата съдът е приел, че предсрочната изискуемост е обявена на ответника на 31.08.2022 г., поради което за времето след 31.08.2022 г. той не дължи заплащане на уговорените в договора лихви. В съответствие с този извод въззивният съд е редуцирал размера на признатите от първата инстанция за дължими възнаградителни и наказателни лихви съобразно подробно обсъденото заключение на назначената от първата инстанция съдебносчетоводна експертиза. Поддържаното във въззивната жалба възражение, че счетоводство на банката не е водено редовно, е преценено като неоснователно с оглед констатацията в заключението, че всички задължения на ответника, отразени в счетоводните книги на банката, са формирани съгласно договора за кредит и не са установени отклонения от договорните уговорки, в т. ч. по отношение на лихвите, падежните дати и реда за погасяване на задълженията с постъпилите плащания.

При постановяване на решението въззивният съд е извършил и служебна проверка за евентуално допуснати от първоинстанционния съд нарушения на императивни материалноправни норми, но не е установил такива нарушения.

4

Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не са осъществени поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Варна въззивно решение.

Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело;

Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните доказателства. Със законодателното изменение на чл. 280 ГПК от 2017 г. (ДВ бр. 86/2017 г.) като самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване са уредени вероятността въззивното решение да е нищожно и недопустимо и очевидната неправилност на решението (чл. 280, ал. 2 ГПК).