Решение № 409 от 30.04.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 409 гр. Стара Загора, 30.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20255530100240 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът Ц. Б. С. твърди в исковата си молба, че е страна по Договор за потребителски паричен заем № *** от ***г., сключен с ответната страна „Креди Йес“ ООД. Съгласно процесния договор ищецът получил в заем сумата от 500.00 лева, при ГПР от 47.650%, при 3 на брой месечни вноски. Съгласно чл.1.5 от процесния договор ищецът следвало да заплати такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на така договорената сума. Счита, че Договор за потребителски паричен заем № *** от ***г. е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр. с чл.10, чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК. На първо място, процесният договор бил недействителен съобразно специалните основания по чл.22 от ЗПК.

Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорът за потребителски кредит бил нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Нарушението се явявало още по-съществено доколкото в договора нямало отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и таксата, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата му и се явявала основание за обявяване недействителността на процесния договор. На следващо място, процесният договор не отговарял на изискваният на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК сочела, че договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочвали взетите предвид 1 допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В Договор за потребителски паричен заем № *** от ***г. била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящият случай не ставало ясно какво точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото била предвидена дължимостта на такса. Не ставало ясно дали същите са отразени в ГПР. Не ставало ясно, изобщо какво се включва в ГПР. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на такса. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не било ясно по какъв начин е формиран, неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Наред с това процесният договор бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл.11, ал.1, т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендирала за такса в размер на 500 лева не била включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР, но чрез включването на възнаграждението за такса към ГПР и ГЛП, то действителните такива щели да нараснат двойно, та дори и повече, с което потребителят се въвеждал в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата за такса се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи се явявало част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите.

Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно § 1. точка 1 от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници 2 и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата за такса следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично сочела, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това процесният договор следвало да се прогласи за недействителен. В условията на евентуалност счита, че клаузата на чл.1.5 от процесния договор е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. с чл. 21, ал. 1 от ЗПК. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, било да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. В допълнение, начислената такса по чл.1.5 от процесния договор се явявала нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендира чрез нея била в размер равен на получената сума на отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост.

Предвидената клауза намира за неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на такса за разглеждане, която била необосновано висока.

В глава четвърта от ЗПК се уреждало задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. С начислената такса по чл.1.5 от Договор за потребителски паричен заем № *** от ***г. в полза на кредитора било уговорено още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. Основната цел на 3 така уговорените клаузи била да дoведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Наред с това, начислената такса по чл.1.5 от процесния договор се явявала нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПК. Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите се явявали нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Счита, че начислената такса по чл.1.5 от процесния договор за потребителски паричен заем не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия договор за потребителски кредит, по безспорен начин се установявало, че начислената такса от същия е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. На следващо място, съгласно чл.

21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с начислената такса се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за такса в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите.

Искането до съда е да постанови решение, с което да прогласи сключения между страните Договор за потребителски паричен заем №*** от ***г. за нищожен, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр. с чл.10, чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, а в условията на евентуалност да прогласи клаузата на чл.1.5 от договора за нищожна, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. с чл.21, ал.1 от ЗПК. Претендират се разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът депозира писмен отговор. При съобразяване на фактите следвало да се има предвид, че процесният Договор за потребителски паричен заем № *** от ***г. е сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), което предполагало специален ред по отношение на сключването на процесния договор за кредит. В тази връзка кандидатстването се извършвало посредством уеб страница на кредитора, на която били достъпно посочени всички условия за отпускане и усвояване на заема. Преди ищецът да е подал молба за заем, на посочени от него имейл адрес му бил изпратен Стандартен европейски формуляр, съдържащ преддоговорна информация относно параметрите на кредита и условията по отпускането му. В така изпратения СЕФ, част. II, т.5 се сочели условията за усвояване на 4 договора. В същата графа била посочена и дължимата сума по кредита в случай, че бъде избрана услуга по експресно разглеждане на заявката за заем. Посочена била и сумата, която би се дължала при такса фиксиран лихвен процент. Запознавайки се с така посочените условия по договора за заем, ищецът избрал изрично услугата по експресно разглеждане на заявката за заем. Заявката му действително била разгледана експресно от ответното дружество и на същата дата, на която е подадена заявката, бил сключен процесният договор за кредит, а заеманата сума в размер на 500 лв. била преведена по посочената от ищеца банкова сметка. По така сключения договор за заем ищецът направил 1 бр. плащане на дата 07.11.2024г. в размер на 500 лв., с което всички задължения по договора били изцяло платени и договорът бил предсрочно погасен. От гореизложената фактическа обстановка било видно, че на ищеца била предоставена в заем сумата от 500 лв. на дата ***г. На дата 07.11.2024г. ищецът върнал на ответника заемната сума от 500 лв., с която заемодателят приел, че договорът е прекратен предсрочно. Никакви други суми освен предоставената главница не били търсени от заемателя за плащане, нито начислявани към задълженията за плащане по договора за заем. От заемателя била събрана единствено главницата по предоставения заем. Ето защо и предвид липсата на предявени претенции за заплащане на допълнителни суми извън главницата от ответното дружество към ищеца счита, че липсва правен интерес за ищеца от предявяване на настоящия иск с искане за обявяване нищожността на процесния договор за заем. Дори и съдът да приемел, че посочените от ищеца клаузи от договора за заем са нищожни, то обявяването им за такива не следвало да повлияе по никакъв начин на отношенията между страните. От ищеца била събрана единствено сумата за главница, без да се изисква нищо в повече - такси, лихви, неустойки.