Решение № 177 от 25.03.2024, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 177 гр. ВТ, 22.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВТ в публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Еманоел Вардаров

Йордан Воденичаров при участието на секретаря Валентина В. Чаушева като разгледа докладваното от Ивелина Солакова Въззивно гражданско дело № 20244100500026 по описа за 2024 година

За да се произнесе, съобрази:

Производството по делото е образувано въз основа на подадена от О.

Д. М. въззивна жалба против Решение № 1267/20.10.2023г. по гр.д. № 2590/2022г. на Районен съд- ВТ в частта му , с която са отхвърлени исковете на М. за осъждане на К. Ф., роден на ********** година, гражданин на Република Турция, притежател на паспорт № ..., издаден на 05.04.2022 година и З. Е., родена на 01.08.1967 година, гражданин на Република Турция, притежател на паспорт № ..., издаден на 05.09.2022 година да заплатята на ищеца суми от по 890.17 лева, представляващи по ½ част от обезщетение по чл. 224 КТ за неизползван платен годишен отпуск за 2018 и 2019 година, суми от по 365.50 лева/триста шестдесет и пет лева и петдесет стотинки/, представляващи по ½ част от неизплатено от ЕТ „И-ХЮ“ обезщетение по чл.

221, ал. 1 от Кодекса на труда.

Решението се обжалва и в частта му относно присъдените разноски.

В жалбата са наведени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционния съдебен акт, както следва:

От мотивите на съда, с които е отхвърлен искът по чл. 224 , ал. 1 от КТ против всеки от ответниците е видно, че незаконосъобразно е прието, че правото на ползване на платен годишен отпуск се погасява по силата на самата законова разпоредба и при прекратяване на правоотношението работодателят не е длъжен да обективира пред работника възражение за изтекла погасителна давност.

Съдът не е съобразил, че работодателят е признал вземането на ищеца 1 съгласно разпоредбата на чл. 116 от ЗЗД ( в случая правото му да ползва платен годишен отпуск), както и че в случая е налице новация , понеже има съглашение между работника и работодателя. Според жалбоподателя работодателят не е спазвал стриктно разпоредбите на чл. 173 и 176 от К Т във връзка с изготвянето и утвърждаването на графика за ползване на отпуските и по тази причина не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение.

По иска на ищеца за присъждане на обезщетение по чл. 221 , ал. 1 от КТ според жалбоподателя от мотивите на обжалваното решение не става ясно какво приема съдът по отношение на прекратяване на трудовото правоотношение. Жалбоподателят счита, че е абсурдно след смъртта на ЕТ предприятието му да е престанало да съществува и това да е довело до автоматично прекратяване на трудовия договор на ищеца.

По разноските жалбоподателят навежда оплакване, че не става ясно как са изчислени и присъдени тези разноски, след като са предявени отделни искове.

Необяснимо било отказано присъждането наразноски по обезпечаване на исковете.

Развити са подробни съображения. Отправя се молба към съда да бъде отменено първоинстанционното решение в обжалваните му части и да се уважат предявените искове, като се присъдят разноски съобразно искането на жалбоподателя.

В законоустановения срок отговор на въззивната жалба от ответниците по нея не е постъпил. В съдебно заседание процесуалният им представител по пълномощие изразява становище за неоснователност на жалбата и по развити съображения моли съда да потвърди решението в обжалваната му част.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, отговора на ответника и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното :

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложения първо и второ от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение първо от ГПК, въззивният съд констатира, че решението е валидно изцяло и допустимо в обжалваната му част.

Относно валидността :

Постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е подписано, като волята на съда е изразена по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание.

Относно допустимостта:

Решението в обжалваната му част отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество и съдът се е произнесъл по спорното 2 право, така, както е въведено с исковата молба.

Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложение трето от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение второ от ГПК, въззивният съд счита решението за частично неправилно, само в частта му, с която искът за присъждането на сума от 890.17 лева, представляваща ½ част от обезщетение по чл. 224 КТ за неизползван платен годишен отпуск за 2018 и 2019 година срещу ответника К. Ф. е отхвърлен. В останалата обжалвана част въззивният съд намира първоинстанционното решение за правилно.

Съображенията за тези изводи са следните :

Производството по делото е образувано по предявени от О. Д. М. против К. Ф. и З. Е. кумулативно, обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2, във връзка с чл. 242 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ, чл.

224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът твърди, че е бил в трудово правоотношение с ЕТ „И-ХЮ“, при брутно месечно възнаграждение от 731.00 лева. Твърди, че трудовият му договор е прекратен на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 и 10 КТ, след смъртта на едноличния търговец, със заявление от 22.8.2022 година, както и че след прекратяването му са останали неизплатени полагащите му се трудови възнаграждения за месеците юли и август 2022 година, обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ.

Предявява исковите си претенции срещу ответника, сочейки че те отговарят за задълженията на починалия едноличен търговец съобразно наследствените им права. Отправя се молба до съда да постанови решение, с което К. Ф. и З. Е. да бъдат осъдени да заплатят на ищеца сумата в размер на 1 144.00 лева /по 572.00 лева – всеки от ответниците/, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за месеците юли и август 2022 година, сумата в размер на 731.00 лева /по 365.50 лева – всеки от ответниците/, представляваща обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ, сумата в размер на 3 626.00 лева /по 1 813.00 лева – всеки от ответниците/ – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 2018 година до 2022 година включително, както и сумата в размер на 6.17 лева /по 3.08 лева – всеки от ответниците/, обезщетение за забава върху неизплатеното трудово възнаграждение, считано от 30.08.2022 година до датата на подаване на исковата молба – 20.10.2022 година, ведно със законната лихва върху сумите от дата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.

Отвеникът К. Ф. не е подал отговор на исковата молба.

В постъпил в законоустановения срок отговор от ответницата З. Е., същата оспорва исковите претенции частично, като признава предявения иск за заплащане на трудово възнаграждение на ищеца за месец юли и за месец август 2022 година – частично, до прекратяване на трудовото правоотношение. Оспорва, претенцията за обезщетение по чл. 224 КТ частично по отношение на платения годишен отпуск зя 2018 и 2019г., който 3 не е използван и се позовава на изтекла погасителна давност относно правото на ползването му. Оспорва изцяло претенцията по чл. 221 КТ, като сочи, че обезщетение по този текст не се дължи предвид основанието за прекратяване на трудовото правоотношение.

Фактическата обстановка по делото е изяснена от първоинстанционния съд обективно, всестранно и пълно, като съдът е обсъдил всички относими към спора доказателства и е извел правилни изводи относно това какви факти се установяват с тях. Въззивният съд възприема изцяло установената от първата инстанция фактическа обстановка и не я възпроизвежда в настоящото решение. Липсва спор между страните относно фактите по делото. Спорът им е изцяло правен.

При правилно установена фактическа обстановка първоинстанционният съд е формирал частично неправилни правни изводи.

По въпроса за основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение на ищеца въззивният съд намира, че правоотношението между ищеца и неговия работодател, който е бил търговец - физическо лице, не е прекратено на посоченото от ищеца основание, а именно – чл. 327 , ал. 1 т. 2 от КТ. Това основание предполага наличието на адресат на изявлението на работника за прекратяване на трудовия договор, какъвто към момента на отправянето му не е съществувал, доколкото двамата ответници в качеството си на наследници на починалия работодател не са приели неговото търговско предприятие и не са продължили търговската му дейност.

Трудовият договор не е прекратен и на основание чл. 327, ал. 1 т. 10 от КТ, както счита ответницата Е., тъй като този договор не е сключен с оглед личността на работодателя.

Прекратяването на трудовия договор е настъпило по силата на общите правила на ЗЗД, поради липсата на насрещна страна. Съгласно разпоредбата на чл. 21 от ЗЗД договорът поражда действие между страните, които са го сключили, а спрямо трети лица - в предвидените от закона случаи. Макар и да са наследници на починалия работодател на ищеца, ответниците не са приели неговото търговско предприятие и не са продължили търговската му дейност.

Липсва следователно промяна на собственика на предприятието, в който случай действието на трудовия договор на ищеца би се запазило съгласно разпоредбата на чл. 123 , ал. 1 т. 6 от КТ. Само в този случай изявлението на ищеца за прекратяване на трудовия му договор поради забавяне в плащането на трудовото възнаграждение би произвело прекратителния си ефект.

Смъртта на работодателя, който е физическо лице, е довела до прекратяване на трудовия договор по общите правила на гражданското право, предвид това, че липсва насрещна страна по договора. Обезщетението по чл.

221, ал. 1 от КТ се дължи при прекратяване на трудовия договор, ако той е бил прекратен на лимитативно изброени основания. Трудовият договор на ищеца не е прекратено на нито едно от основанията, посочени в горната разпоредба, поради което обезщетение по този текст не се дължи. Макар и по съображения, различни от изложените от въззивната инстанция, първоинстанционният съд правилно е отхвърлил така предявения иск и срещу 4 двамата ответници. Решението му в тази част е правилно и следва да се потвърди.

Неправилни са правните изводи на първоинстанционния съд относно естеството на срока, предвиден в разпоредбата на чл. 176а, ал. 1 от КТ. Тази разпоредба предвижда, че когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичането на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност. Разпоредбата е дотолкова категорична, че не предполага каквото и да било съмнение, че срокът, предвиден в нея е давностен и за да бъдат зачетени последиците на погасяването на правото на ползване на платен годишен отпуск работодателят следва да се позове на изтеклата давност. Ответницата З. Е. в отговора си на исковата молба се е позовала на изтекла погасителна давност относно правото на ищеца да използва полагащия му се платен годишен отпуск за периода 2018- 2019г. В този случай съдът следва да зачете това възражение, доколкото претенцията на ищеца е за обезщетение за неползван платен годишен отпуск за посочения период.

Неоснователни в случая са оплакванията на жалбоподателя, че с издаването напредставенот опо делото удостоверение № 2 от 04.01.2022г. работодателят му е признал правото му да ползва платен годишен отпуск за 2021г. и 2022г. и че по този начин е настъпила новация на задължението му да разреши ползването на такъв за период след изтичане на давностния срок.

Удостоверението е акт, дължим от работодателя съгласно нормативна разпоредба. Освен това, конкретното удостоверение е издадено в началото на 2022г. и удостоверява правото на ищеца на платен годишен отпуск за период, по отношение на който давностният срок не е бил изтекъл към момента на издаването му. За този период искът за заплащането на обезщетение по чл. 224 от КТ е уважен и решението на първата инстанция е влязло в сила.