Протокол с решение от ОСЗ № 185 от 16.01.2026, Районен съд - Пловдив

ПРОТОКОЛ

№ 185 гр. Пловдив, 16.01.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова Сложи за разглеждане докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20245330114054 по описа за 2024 година.

На именното повикване в 10:24 часа се явиха:

***

Съдът, като взе предвид докладваните днес твърдения на страните, въз основа на закона и доказателствата по делото, приема следното:

Предявени са искове по чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД. За основателността на исковете следва да са реализирани следните юридически факти: валидно сключен договор за заем между страните, усвояване на сумите по заемите, уговаряне писмено на възнаградителна лихва, настъпване падежа за плащане на възнаградителна лихва по всеки от двата договора.

Страните не спорят по сключването на двата договора за заем от 09.02.2022 г. и от 08.02.2022 г. Не се спори и по клаузите на двата договора, като същите се установяват от представените два договора, приложени към исковата молба. Установява се от параграф 3 във всеки от двата договора, че страните уговорили гаранционна вноска в размер на 20 % от заетата сума, която служела за обезпечаване изплащането на кредита и задълженията по него и била дължима в срок от 5 дни от датата на подписване на договора.

Установява се от чл. 1.2 във всеки от двата договора, че заемът се предоставя само при условие, че заемополучателят заплати гаранционната вноска в уговорения срок. Съгласно чл. 4.1 от договора от 09.02.2022 г. заемната сума се усвоява по следния начин: Сумата от 6500 лв. се изплаща по банков път на потребителя в срок от 3 работни дни от датата на вписване на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека. След това други две суми се плащат на трето лице, а именно банка ДСК, за погасяване на други задължения на потребителя, като същите са платими в срок от 5 дни от вписване на договорната ипотека и от постъпване в сметката на заемодателя на 1 гаранционната вноска. Следва да се посочи, че като се има предвид размера на главницата 32 500 лв., 20% от тази сума се равнява на 6 500 лв. като размер на гаранционна вноска и съвпада изцяло с първия транш от усвояване по кредита. По този начин страните уговарят, че кредиторът отпуска в 3-дневен срок от вписване на ипотеката на сумата от 6 500 лв., която потребителят следва да върне обратно в 5-дневен срок под формата на гаранционна вноска, а останалите две суми, които се плащат за погасяване на задължения на потребителя, се изплащат едва след плащане на гаранционната вноска.

По отношение на договора от 08.02.2022 г., в чл. 4.1 се уговаря, че заемодателят следва да заплати на заемополучателя в брой и при подписване на договора заемната сума от 2500 лв., като остава задължението на заемополучателя да предостави гаранционна вноска в размер на 20 % от стойността на заемната сума в срок 5 дни от подписване на договор. Тоест, страните се уговарят, че в деня на подписване на договора кредиторът изплаща на потребителя 2500 лв., а в петдневен срок от сключването потребителят следва да заплати на кредитора 20% от тази сума, или 500 лв. като гаранционна вноска.

От тези уговорки в двата кредита може да се направи извод, че реално предоставената на потребителя сума не е посочената заемна сума, а от нея следва да се приспадне въпросната гаранционна вноска, доколкото кредиторът изплаща съответната сума, уговорена по договора, но в кратък срок потребителят се задължава да внесе по сметката на кредитора 20%. Съдът счита, че тази уговорка представлява конструкция за прикриване на разходи по кредита, като стойността от отпуснатия кредит, равняваща се на гаранционната вноска от 20%, а именно 6 500 лв. и 500 лв, не се ползва реално като финансов ресурс от потребителя, тъй като същият е задължен да го плати на кредитора в самото начало на договора. Въпреки това, тази сума се облага с възнаградителна лихва, тъй като съставлява част от отпуснатия кредит, или с други думи кредиторът финансира гаранционната вноска, облага я с възнаградителна лихва и по този начин получава допълнителен доход върху финансов ресурс, който не се ползва от потребителя по време на договора или поне в една съществено продължителна част от него. Ето защо съдът счита, че въпросната гаранционна вноска следва да намери отражение в ГПР.

Съгласно нормата на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП, който е приложим в настоящия случай, договорът за кредит следва задължително да съдържа ГПР.

Съдът счита, че тази норма следва да се тълкува в смисъл на посочване на реално приложимия ГПР, а не на всеки ГПР, който кредиторът прецени. В случая в ГПР е следвало да се включи не само възнаградителната лихва, както изрично се сочи в двата договора, но и гаранционната вноска, съставляваща разход по кредита, бидейки конструкция за прикриване на допълнителна печалба. В този смисъл е и практиката на СЕС по преюдициални запитвания относно съдържанието на ГПР в договорите за потребителски кредити. Макар в случая да се касае за особен вид потребителски кредит, тази практика е приложима, тъй като в специален закон фигурира идентична правна норма 2 като в ЗПК, а именно за посочване на пълния размер на ГПР.

Отделно от изложеното, съдът счита, че с тази конструкция се нарушава и чл. 24, ал. 1, т. 6 ЗКНИП, която изисква посочване общия размер на кредита, който в случая реално не е в сочения в договора размер, а потребителят е заблуден за реалния финансов ресурс, който може да ползва и да връща на вноски. Реалният такъв ресурс е след приспадане на гаранционната вноска.

На следващо място, съдът счита, че е нарушен и чл. 24, ал. 1, т. 7 от специалния закон, а именно задължението за посочване в договора на условията за погасяване на кредита. До този извод се достига при тълкуване съвкупно на нормите на чл. 2.1 и чл. 5.4, идентични и за двата договора. Така според текста на чл 2.1. начинът на погасяване е описан в нарочно създаден погасителен план, посочващ размера на погасителните вноски. Според всеки от двата погасителни плана, с всички вноски по кредита, с изключение на последната, се изплаща само възнаградителна лихва, а главницата се изплаща едва с последната вноска. Това се установява както от самия план в табличен вид, така и от посоченото по-горе в заглавната му част – "месечни плащания по главница - 0". Следователно, с вноските по кредита се погасява само лихвата, а едва накрая с последната вноска се плаща и главницата.

Това правило е в противоречие с правилото на чл 5.4, идентично и за двата договора, в което се сочи, че заемополучателят се задължава да погасява дължимата по заема лихва и част от главницата ежемесечно съгласно погасителен план на месечни вноски, включващи лихва и главница, платими ежемесечно до 9-то число на месеца. У потребителя се създава заблуждение какъв е точно начинът на погасяване на кредита и разпределение на платените суми по вноски – дали с всяка вноска той ще изплаща и част от главницата, както казва правилото на чл. 5.4., или с вноските ще се погасява само възнаградителна лихва, а пълният размер на главницата ще се дължи наведнъж с последната вноска, както казва препращащата норма на чл 2.1. от двата договора. Наличието на това противоречие е съществено нарушение на чл. 24, ал. 1, т. 7 по ЗКНИП.

Нарушенията, които съдът констатира, на чл. 24, ал. 1, т. 6,7и 9 от ЗКНИП, на осн. чл. 38 от същия закон, водят до извод за нищожност на двата договора за кредит за недвижим имот на потребителя. На осн. чл. 39 ЗКНИП в този случай се дължи единствено главницата, но не и лихва. На това основание съдът счита, че исковете за плащане на възнаградителна лихва се явяват неоснователни поради нищожност на договорите.

На собствено основание клаузата за възнаградителна лихва съдът също счита за недействителна. От една страна, към датата на сключване на двата договора през 2022 г. е действал ОЛП в няколко различни размера, наймалкият от които 0%, при което се получава размер на законната лихва 10%.

При това положение определената възнаградителна лихва по двата договора се явява двукратен размер на законната лихва, а именно 20%. Само по себе си това обстоятелство не би довело до недействителност, но следва да се вземат предвид още няколко обстоятелства. На първо място, касае се за обезпечен 3 договор за ипотечен кредит. На следващо място, срокът на договора е едва 5 години, а в същото време при справка в погасителните планове се получава, че за целия срок на договора възнаградителната лихва се равнява точно на размера на отпуснатия кредит, а дори може да се направи извод, че го надвишава, доколкото вече съдът посочи, че гаранционната вноска не се ползва реално от потребителя, а стои за обезпечение задължението по кредита. Като се вземе предвид срока на договора, който е сравнително кратък (60 месеца), наличието на сериозно обезпечение и размера на възнаградителната лихва, съдът счита, че така уговорената възнаградителна лихва накърнява добрите нрави и води до един неприемлив от правилата на добросъвестността резултат - от една страна, потребителят да върне толкова лихва, колкото е и главницата по кредита, от друга страна, 5-годишният срок на кредита. Без значение е обстоятелството, че обезпечението е предоставено и по двата договора. Общият размер на вземанията и общият размер на възнаградителната лихва по двата договора не са оправдани, като се има предвид и размерът на възнаградителната лихва по кредита от 08.02.2022 г., който кредит е в значително по- малък размер от сумата по другия договор.

Тоест, и при съвкупна преценка на двата договора спрямо обезпечението, срока и размера на лихвата се стига до същите изводи. Така на допълнително основание исковете подлежат на отхвърляне поради нищожност и на самите клаузи за възнаградителна лихва.

Исковете следва да се отхвърлят, като при това положение на ищеца не се дължат разноски, а ответникът не е сторил такива.

Така мотивиран,

СЪДЪТ

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл.422 ГПК, вр. с чл.240, ал.2 ЗЗД за признаване за установено между страните, ч е Д. С. Ж. с ЕГН:

********** и адрес: *** дължи на „НОВО ФИНАНС“ ООД с ЕИК:

203806803 и адрес: гр. Варна, УЛ.ЦАР ИВАН СРАЦИМИР 2, общ. Варна, общата сума от 6 416,74 лв., равняваща се на 3280,83 евро, представляваща сбор от следните вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение № 3185/10.04.2024 г. по ч.г.д. № 6362/2024 г. по описа на ПРС и разпореждане за поправка на ОФГ от 02.01.2025 г. по същото ч.г.д.: възнаградителна лихва по договор за заем №*** от 09.02.2022г . за периода 10.04.2023г. до 09.03.2024г. в размер на 5958,37 лева, равняваща се на 3046,47 евро и възнаградителна лихва по договор за заем №*** от 08.02.2022г. за периода 10.04.2023г. до 09.03.2024г. в размер на 458,37 лв., равняваща се на 234,36 евро.

Решението подлежи на обжалване от страните в 2-вуседмичен срок от днес пред Окръжен съд – Пловдив.

След изготвяне на протокола препис да се връчи на страните.

4

Адв. П.: Моля да ми се издаде РКО за процесуално представителство.

Издаде се РКО от депозита за *** евро (*** лв), връчи се и заседанието се закри.

Протоколът изготвен в съдебно заседание.

Заседанието се закри в 11,18 часа.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ Секретар: _______________________

5