Решение № 3580 от 09.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3580 гр. София, 09.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от БЕТИНА Б. БОШНАКОВА Въззивно гражданско дело № 20221100505681 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ “ ЕООД срещу решение № 770/04.02.2022 г., постановено по гр. дело № 28835/2021 г. на СРС, в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателя по реда на чл. 422 ГПК срещу Й. Г. Д. искове с правно основание по чл. 79 ЗЗД във вр.с чл. 9 ЗПК за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата в размер на 375,79 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № 5009512403/04.11.2014 г., както и сумата в размер на 118,77 лева, представляваща договорно възнаграждение, ведно със законната лихва, считано от 15.12.2020 до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 28.01.2021 . по ч. гр. дело № 62914/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 156 състав.

Във въззивната жалба се излагат доводи, че решението в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Твърди се, че първоинстанционният съд незаконосъобразно е приел, че е налице изменение на основанието на вземането, като се изтъква, че в производството пред СРС ищецът с уточняващи молби е посочил, че договорът за потребителски кредит е подписан на 03.11.2014 г., но паричните средства са предадени на 04.11.2014 г., поради което именно на тази дата /04.11.2014 г./ следва да се счита сключен договорът между страните, представляващ договор за заем по чл. 240 ЗЗД. На следващо 1 място, излагат се доводи, че договорът за потребителски кредит е действителен, поради което се дължи както връщане на главницата, така и плащане на уговорената възнаградителна лихва. Поддържа се, че съдът неправилно е приел, че към ГПР следва да се добави и пакетът допълнителни услуги. Моли се съдът да отмени решението в обжалваната част и да постанови ново, с което да уважи претенциите в пълен размер.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, което обуславя възможността за въззивната инстанция да се произнесе по правилността на съдебния акт.

Разгледана по същество, въззивната жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.

Съдът е сезиран с положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК за признаване със сила на пресъдено нещо съществуването на оспорените от длъжницата главно и акцесорно вземане, за които по реда на чл. 410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжницата с подаденото възражение по чл. 414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл. 422 ГПК /вж. решение № 246/11.01.2013 г. по т. дело № 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т. дело № 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр. дело № 801/11 г. на ІV ГО на ВКС и др./.

Уважаването на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 240, ал.

1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК е обусловено от провеждане на пълно и главно доказване от страна на ищеца на следните предпоставки: възникването и съществуването между страните по делото на валидно правоотношение по реална сделка - договор за потребителски кредит, при посочените условия, по който е предоставил процесната сума на кредитополучателя; наличието на валидно постигната договорка за заплащане на възнаградителна лихва, както и нейната дължимост и размер.

В случай че се установи, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, то следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, 2 съгласно която в тази хипотеза на връщане подлежи само чистата стойност на кредита, без възнаградителна лихва или други разходи по кредита.

При съвкупна преценка на представените писмени доказателства по делото съдът намира, че между страните е сключен договор за потребителски кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. По своята правна характеристика договорът е реален - счита се сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните парите бъдат предадени (или преведени) на кредитополучателя.

По делото са представени и приети като доказателство писмен договор за потребителски кредит № 5009512403/2014 г. и общи условия към него, находящи се на л. 16 – л. 23 от първоинстанционното дело, които са неразделна част от същия, двустранно подписани от страните, вкл. и от заемателя на всяка страница, от които безспорно се установява, че на 03.11.2014 г. е подписан писмен договор за потребителски кредит между „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД – като заемодател, и Й. Г. Д. – като заемател, по силата на който заемодателят се е задължил да предостави на заемополучателя сума в размер на 500,00 лева за срок от 2 години, при размер на месечна вноска от 30,91 лева, дневен лихвен процент 0,11 %, ГПР 41,17 % и обща сума за погасяване 741,84 лева.

В част

V от договора е описано, че при кандидатстване за кредит кредитополучателят изрично е поискал да закупи допълнителна незадължителна услуга „бонус“, която е посочена в част VI, като редът за използването бил подробно описан в общите условия. Възнаграждението за закупена допълнителна услуга е било в размер на 499.92 лева, при размер на месечна вноска от 20,83 лева, дължима заедно с месечните погасителни вноски по кредита. Общото задължение по кредита и по пакета от допълнителна услуга възлизало на 1241,76 лева, а общият размер на месечната вноска – 51,74 лева.

Сумата по кредита е била изплатена на 04.11.2014 г. по банкова сметка на ответницата, открита в „Първа инвестиционна банка“ АД /видно от приетото и неоспорено извлечение от сметка). Предаването на сумата е елемент от фактическия състав на договора за заем и необходима предпоставка за пораждане на заемното правоотношение по тази реална сделка с произтичащото от него вземане за връщане на заетата сума или вещ. Ето защо съдът споделя доводите на жалбоподателя и счита, че заемното правоотношение е възникнало на 04.11.2014 г. – датата, посочено в подаденото от дружеството заявление за издаване на заповед за изпълнение. Действително в исковата молба ищецът е уточнил, че договорът за потребителски кредит е подписан на 03.11.2014 г., а процесната парична сума е преведена по банкова сметка на ответницата на следващия ден, но това не променя момента на сключване на договора за потребителски кредит, който по своята правна същност представлява разновидност на реалния договор за заем по чл. 240 ЗЗД. Ето защо съдът не счита, че в случая е налице изменение на основанието на иска – основанието, на което се претендира 3 процесната парична сума, е именно договор за потребителски кредит № 5009512403, сключен 04.11.2014 г. – същото, което е посочено и в заповедното производство.

Доколкото сумите, предмет на исковете, се претендират въз основа на договор заем, сключен с физическо лице при действието на ЗПК, то длъжникът има качеството на „потребител“ по смисъла на §13, т.1 във вр. т.12 от ДР на ЗЗП, което по силата на чл. 7, ал. 3 ГПК задължава съдът служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.

Съгласно чл. 22 ЗПК – в редакция, действала към процесния период, а именно момента на възникване на материалното правоотношение /ЗИД на ЗПК - обн. в ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г. /, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите.

Съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК /в сила от 23.07.2014 г./ кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 Закона за потребителския кредит ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл. 19, ал. 2 ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1 към ЗПК, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.

Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в § 1, т.

1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

Преценката за неравноправност и поради това – за нищожност по смисъла на чл. 146 вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит е релевантна и 4 за преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК.

Тъй като договорът за потребителски кредит по своето правно естество представлява възмездна правна сделка, годишният процент на разходите изразява насрещната парична престация, която кредитополучателят е длъжен да осъществи /включваща общите разходи по кредита – лихвени и нелихвени разноски, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит; съобразно легалната дефиниция, уредена в чл. 19 ал. 1 ЗПК/.

Следователно, годишният процент на разходите е част от основния предмет на договора, поради което структурата на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. Както последователно е разяснявано в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС /при приложението на чл. 4, § 2, във вр. с чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори/, в този случай договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора.