Решение № 15311 от 30.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15311 гр. София, 30.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПОЛИНА АНД.

ХАДЖИМАРИНСКА при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА

Гражданско дело № 20241110170920 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от С. Т. С. срещу „Сити Кеш“ ООД, с която са предявени иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на сключен между страните Договор за потребителски кредит № 829225/15.03.2023г., съединен в условия на евентуалност с искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 и чл. 146 ЗЗП и чл. 26, ал. 1, пр.

2 и пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11 от договора, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 111,97 лв. (след допуснато изменение на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК чрез увеличаване на размера му), представляваща недължимо платена и подлежаща на връщане сума по нищожната клауза.

В исковата молба ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за потребителски кредит № 829225/15.03.2023г., по силата на който последният му е предоставил сумата от 500 лв., с краен срок на погасяване 7.06.2023г., при посочени в договора ГПР 42,39 % и ГЛП 35,00 %. В чл. 5, ал. 1 от договора е предвидено обезпечаване на кредита чрез поръчителство от физически лица, които да отговарят на определени условия, или банкова гаранция. Съгласно чл. 11 от договора в случай, че не предостави обезпечение по реда и условията на чл. 5, ал. 1, кредитополучателят дължи неустойка в размер от 111,97 лв., платима разсрочено на вноски съобразно приет погасителен план. Ищецът поддържа, че още при сключване на договора му е 1 начислена така договорената неустойка. Навежда подробни съображения, че процесният договор, в частност клаузата на чл. 11 от същия, са нищожни. Поддържа нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради непосочване на реалния размер на ГПР и липса на ясна методика за определянето му, което съгласно чл. 22 ЗПК влече недействителност на договора. Счита, че оспорената клауза е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Твърди също, че договорената неустойка по естеството си представлява разход, отговарящ на критериите по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, като с уговарянето й под формата на обезщетение за неизпълнение се заобикаля изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като с включването й в ГПР същият надхвърля законово допустимия размер. Твърди още и заобикаляне разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Навежда нищожност на неустоечната клауза и поради накърняване на добрите нрави, като твърди, че в нарушение на изискванията за справедливост и добросъвестност в отношенията неустойката е уговорена извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. С тези доводи ищецът обосновава правния си интерес от водене на исковете. Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който излага подробно обосновани доводи за недопустимост на предявените установителни искове. По същество оспорва твърденията на ищеца за нищожност на процесния договор, който поддържа, че е сключен при спазване изискванията на ЗПК, като развива аргументи, че договорът, вкл. оспорената клауза от него не страдат от сочените в исковата молба пороци. Моли за отхвърляне на исковите претенции и за присъждане на сторените деловодни разноски.

Съдът, като прецени твърденията на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, формира следните изводи от фактическа и правна страна:

При изложените в исковата молба твърдения за платени от ищеца в полза на ответника суми по договор, който се поддържа да е нищожен, сезиращите съда искове са допустими, предявени при наличие на процесуалните предпоставки, обуславящи съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. Противно на наведените от ответника възражения за недопустимост, за ищеца е налице правен интерес от търсената с всеки от предявените искове защита с оглед разрешаване със сила на пресъдено нещо спора между страните относно действителността на процесната сделка като основание за прилагане и последиците от твърдяната нищожност.

За успешното провеждане на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже наличието на сключен между страните договор за кредит със соченото в 2 исковата молба съдържание, и пороците, които твърди да влекат нищожност на договора, респ. на оспорената клауза от същия, както и извършено плащане на исковата сума в погашение на поето с договора задължение, докато ответникът носи тежестта за доказване на валидно правно основание за получаване на сумата.

По делото не е спорно и от събраните писмени доказателства се установява, че на 15.03.2023г. между С. Т. С., в качеството на кредитополучател, и „Сити Кеш“ ООД, в качеството на кредитодател, е сключен Договор за потребителски кредит № 829225, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца кредит в размер от 500 лв. срещу поето от последния задължение за връщането му ведно с възнаградителна лихва на 12 седмични погасителни вноски по приет погасителен план, с падеж на последна вноска 7.06.2023г., при фиксиран годишен лихвен процент 35,00 % и годишен процент на разходите 42,39 %, за който е указано, че включва единствено договорената възнаградителна лихва. Условията по договора са разписани в изготвен Стандартен европейски формуляр, предоставен на кредитополучателя съгласно обективирано в договора изявление от последния. В чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от договора е предвидено, че кредитополучателят следва да предостави обезпечение на кредита в срок до 3 дни от сключване на договора, под формата на поръчителство от едно или две физически лица или банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане и със срок на валидност 6 месеца след падежа на последната погасителна вноска. По отношение на поръчителите са разписани конкретни изисквания, на които да отговарят – да имат минимален осигурителен доход, равняващ се при един поръчител на 7 пъти, респ. при двама поръчители на 4 пъти размера на минималната работна заплата за страната, като следва да представят служебна бележка от работодател, удостоверяващa размера на получавания доход; да не са поръчители или неизправни кредитополучатели по други договори, сключени с кредитора; да имат редовно кредитно досие в ЦКР към БНБ. Съгласно чл. 11, ал. 1 и ал. 2 при неизпълнение задължението за предоставяне на обезпечение кредитополучателят дължи неустойка в размер от 111,97 лв., като неустойката се заплаща разсрочено заедно с всяка погасителна вноска.

Към доказателствата е приобщен погасителен план, съставляващ приложение към процесния договор, в който са посочени брой, размер, периодичност и падеж на погасителните вноски, всяка от тях включваща главница, възнаградителна лихва и неустойка, възлизаща на обща стойност 111,97 лв., начислена за непредоставено от длъжника обезпечение съгласно чл. 5 от договора.

Не се спори, че ответникът е предал, а ищецът е получил сумата по кредита при сключване на договора, което обстоятелство се установява и от обективираната в чл. 4 от същия декларация в този смисъл с характер на разписка.

Страните не спорят, а и видно от представени 2 бр. приходни касови ордери и 3 справка за извършени плащания по процесния договор, ищецът е заплатил в полза на ответното дружество обща сума в размер от 636 лв., отнесена в погашение на задълженията му, както следва: за главница – 500 лв., за възнаградителна лихва – 24,03 лв., и за неустойка – 111,97 лв.

Спорът между страните се концентрира върху валидността на процесния договор и съдържащата се в него клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, който въпрос обуславя и преценката за наличие или липса на основание за извършеното от ищеца плащане на исковата сума по договора.

Не се твърди и не са ангажирани доказателства за това предоставеният на ищеца кредит да е предназначен и използван във връзка с упражнявана от него професионална и търговска дейност, поради което съдът приема, че ищецът е страна по сключения договор за кредит като потребител на финансовата услуга по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП, предоставена му от кредитодателя – небанкова финансова институция, търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. С оглед качеството на страните по него и естеството на престациите договорът е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК и отношенията между страните се регулират от специалния закон. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Договорът се сключва в писмена форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК, и трябва да отговаря на строго определени изисквания по ЗПК за неговото съдържание. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК досежно съдържанието на договора са императивни и нарушението им влече нищожност на същия. Кредитополучателят по такъв договор се ползва и от потребителската защита срещу неравноправни клаузи по чл. 143 и сл. ЗЗП, за които съдът следи служебно – арг. чл. 7, ал. 3 ГПК.

Установи се, че клаузата на чл. 11 от процесния договор обективира неустоечно съглашение, което формално съставлява позволен от закона способ за репариране на вреди от договорно неизпълнение с изначално определяне размера на дължимото вземане за обезвреда. Конкретно уговорената в случая неустойка обаче е за непредоставено обезпечение, т.е. неустойка, която санкционира неизпълнение не на 4 главното задължение на кредитополучателя по договора – да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, а на задължението в определен срок от сключване на договора да предостави обезпечение за кредитора, от което пряко не произтичат вреди. Тази неустойка се дължи независимо от допусната забава в плащането на главното задължение, наред с главницата и уговорената възнаградителна лихва на падежните дати на погасителните вноски. При съобразяване и на договорените условия за предоставяне на обезпечение (в кратък срок от сключване на договора, при определени на практика трудно изпълними изискуеми условия за поръчителство) се налага извод, че не се цели постигане на реален обезпечителен ефект, а уговаряне на едно допълнително плащане, чиято единствена цел очевидно е оскъпяване на кредита чрез кумулиране на скрито възнаграждение за сметка на длъжника. Това сочи, че под формата на неустойка се създава инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни разноски за потребителя, които са известни на кредитора при сключване на договора и би следвало да бъдат отчитани като разходи по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В тази връзка съдът намира, че е налице нарушаване на императивното изискване на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която разпоредба договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (в приложимата редакция обн.