Решение № 1013 от 18.11.2019, Окръжен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

№………./……..11.2019 г. гр. Варна

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

ВАРНЕНСКИ

ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на седемнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА

ПАВЛОВА мл.с. НАСУФ ИСМАЛ при секретар Албена Янакиева, като разгледа докладваното от съдията

Митева въззивно търговско дело №1320 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Приета е за разглеждане въззивна жалба на П.П.И. срещу решение №3005/2.07.2019г., постановено по гр.д.

№12406/18г. по описа на ВРС, 49 с-в, с което е бил уважен иск на кредитор за установяване на дължимостта на придобити с цесия вземания начислени по договор за потребителски заем в размер на 619,23лв главница, 74,19лв договорни лихви, 45лв разходи по събиране на кредит и 178,69лв мораторни лихви, удостоверени като изпълняем дълг в оспорена заповед за изпълнение и съответно определени разноски за исково и заповедно производство.

Въззивницата, представлявана от назначен в първа инстанция особен представител адв. Ц., сочи допуснати нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в неправилно установени факти, обусловили и неприлагане на материалния закон при преценка на легитимацията на ищеца като кредитор, придобил вземането от заявителя. Оплаква се за неправилно възприемане на правомощията на особения представител, счита, че без доброволно упълномощаване, процесуалният представител не е легитимиран да получава изявления, засягащи материалното право, каквато е промяната в лицето на кредитора, съответно и последиците на цесията спрямо ответника не могат да се прилагат само поради връчване на особен представител. Сочи, че такъв ефект не може да произведе и фикционно връчване на съдебни книжа, предвидено само за целите на процесуалното правоотношение. Отделно въззвиникът се оплаква за неправилно възприемане на самия договор за цесия като отнасящ се към вземане, което изобщо не е съществувало и съответно не е можело да бъде предмет на прехвърлянето.

Допълнително въззвиникът се позовава на необосновани изводи и относно договорното основание, на което е възникнало прехвърленото задължение в частта му относно дължимите разходи. Счита, че клаузата по т. 8 от договора, уреждаща допълнителното задължение е нищожна поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона, тъй като липсва насрещно уговорено поведение на кредитора като допълнителна услуга, а прикрива неустойка за вреди поради забавено изпълнение, които са различни от допустимото обезщетение, лимитирано в чл. 33 ЗПК. С тези доводи обосновава неоснователност на претенция за установяване на вземането, прехвърлено на цесионера.

По същество пред въззивния съд, с бланкетно писмено становище представителят на въззивницата поддържа доводите и моли решението за бъде отменено и установителния иск отхвърлен в цялост.

Насрещната страна „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, чрез юрисконсулт П. оспорва жалбата с доводи за правилно установени факти и прилагане на закона. Позовава се на придобити с цесия права на кредитор по договор за потребителски кредит, индивидуализирани в допълнително приложение към сключен по-рано рамков договор, обвързващ цедента и цесионера като организационен договор за бъдещи престационни конкретни сделки.

Излага подробни аргументи, възприети в съдебна практика, за отчитане на връчване на уведомлението на особения представител на длъжника като надлежно довършване на фактическия състав на чл.

99 ЗЗД, пораждащ действие спрямо длъжника. Кредиторът излага и доводи по уговарянето на допълнителната услуга, предоставена срещу допълнително възнаграждение с потребителя в съответствие с изискванията на специалния закон.

Като счита оплакванията за неоснователни моли за потвърждаване на обжалвания съдебен акт.

С аналогични бланкетно поддържани доводи в писмено становище, пълномощникът на въззиваемият кредитор пледира за отхвърляне на жалбата.

Страните са предявили и насрещни претенции за определяне на разноски в настоящото производство, като въззиваемото дружество е конкретизирало искане в списък (л. 21). Претенцията е оспорена като евентуално предявена в прекомерен размер над нормативен минимум на юрисконсултско възнаграждение.

Предварителните въпроси и допустимостта на производството въззивният съд е разгледал в определение №3043/22.08.2018г., като към настоящия момент не са настъпили обстоятелства които да налагат промяна на това произнасяне.

Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС) и съответства на предявения иск за установяване на вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение по твърдения на кредитора (чл. 410 ГПК). Обжалваният осъдителен диспозитив възпроизвежда основанието на иска, така както е въведено с твърденията на кредитора за придобиване с цесия на изискуеми парични задължения, произтичащи от неизпълнен паричен заем, заявени като главница и лихви, формиращи вноски с настъпили падежи, обезщетение за забава и начислена такса, покриваща разходи на кредитора за действия по събиране на просрочени вноски.

В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира наличието на издадена заповед за изпълнение в полза на въззиваемия търговец за вземания, индивидуализирани на тези основания за присъдените размери. Заповедта е била връчена по реда на чл. 47 ал.5 ГПК, което изключва ефективна защита на длъжника и налага съдебно установяване по специалния ред. Произнесеното съдебно решение, изцяло съвпада с очертания предмет в заповедното производство и е допустимо.

Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Заявлението си за издаване на заповед за изпълнение кредиторът е основал на твърдения за легитимацията си с договор за цесия, по който е следвало да придобие индивидуализираното в заявлението вземане по кредитен договор с настъпил падеж.

Още при обосноваване на претенцията си, цесионерът е обявил, че е длъжникът е бил уведомен от цедента – заемодател „Изи Асет Мениджмънт“АД за настъпилото прехвърляне на дълга по договор за заем № 2254812 от 24.02.2015г. Допълнително в исковата молба, заявителят се е позовал на издаденото му пълномощно от цедента за уведомяване на длъжника и предприетата кореспонденция от името на стария кредитор, насочена към обявения в договора постоянен адрес на заемополучателя, като изрично е заявил, че извършва поредно уведомяване на ответницата за волята на кредитора да прехвърли вземането си на нов титуляр.

Представено е уведомително писмо, изготвено от името на заемодателя в което е обявено прехвърлянето на дълг, индивидуализиран чрез посочване на договора, който го е породил и получената от клиента главница.

Видно от приложеното копие от заемния договор, клиентът е посочил два свои адреса (постоянен в гр. Варна и настоящ в гр. Берковица), като се е задължил и да уведомява своя кредитор за промени в личните си данни.

Именно на тези адреси е било изпратено уведомлението, но според удостовереното в обратните разписки от 10.12.2015г и 25.07.2018г адресатът не е бил намерен във Варна, а в Берковица връчителят е удостоверил, че лицето не пребивава на този адрес през деня, тъй като работи в друго населено място. Няма данни промяната на адресите на заемателката да е била оповестена, но при издирването на ответницата официално е потвърдено, че както постоянния, така и настоящия й адрес, регистрирани още от 19.08.2013г са съвпадали с този в гр. Варна, където това лице не е било открито не само от пощенските служби, връчващи писмото на пълномощника на цедента, но и съдебните призовкари. Същевременно не е било възможно да се издири и работното място на това лице, тъй като канцеларията на работодателя, обявен в регистъра на трудовите договори в НАП, също не е била открита на адреса му в гр. София.

При тези безспорни факти, въззивният съд намира за неоснователно оплакването за ненадлежно уведомяване на длъжника за прехвърлянето на дълга. На първо място следва да се отчете добросъвестно предприетите от въззиваемия действия по предварително уведомяване на длъжника, които са останали без резултат, въпреки положената грижа. Недобросъвестният длъжник, обявил адреси на които не е познат и очевидно пребиваващ в нерегистрирани местожителства не следва да може да черпи възражения само от факта, че не е намерен.

На второ място, дори да се приеме, че връщането на невръчените писма не освобождава кредитора от задължението да продължи да търси длъжника чрез други по-ефективни методи (включително чрез официално удостоверяване на фактическа хипотеза,приравнена на редовно връчване), то изходящото от упълномощения цесионер уведомление, приложено към исковата молба несъмнено достига до длъжника с връчването й и съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД. В тази връзка вече е наложена съдебна практика по отчитане на подобно „закъсняло“ връчване като нов факт по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК (решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о.). Това е така, защото самото уведомяване не е елемент от фактическия състав на цесията, а само осигурява противопоставимостта на договор (сключен между други лица) на длъжника, с цел предотвратяване на евентуално ненадлежно изпълнение. Оплакването на въззивника основано на довод за рефлексия на факта на уведомяване върху материалното правоотношение (и особено приравняването му на разпореждане с право) няма никаква опора в позитивното право. Затова и моментът на уведомяването ще има значение само ако ответникът е изплатил вече дълга на първоначалния кредитор или друг негов правоприемник, но не и принципно ако възражения за погасяване изобщо не се предявяват.

Това положение изобщо не се променя и в хипотезата на фикционното връчване на исковата молба на ответник, ненамерен от съда въпреки пълното изчерпване на процедурата по връчване по чл. 47 ал. 5 ГПК. Задължението на съда в този случай да назначи особен представил произтича от необходимостта да се гарантира справедлив процес по дело, водено в отсъствие на длъжника.

Натовареният с процесуална защита на ненамерен ответник адвокат очевидно не би могъл да обосновава възражение с факти, които не би могъл да знае. Всъщност обаче няма значение дали и кога длъжника е получил уведомлението за цесията, ако представителят не упражнява възражението за предходно удовлетворяване на цедента. Затова и в случая няма никакво значение, дали приложеното към исковата молба уведомление е връчено на длъжника преди подаване на заявлението или с прилагане на фикцията от съда или едва получаването му от особения представител за сметка на ответника ще произведе действието по чл. 99 ал.4 ЗЗД. Отделен е въпросът, че в съдебната практика дори се приема, че факти с несъмнено трансформиращо правата на страните последици могат да се отчитат като настъпили при получаването на книжа именно от особен представител (решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о. на ВКС). По аргумент на по-силното основание( а не по аналогия както неправилно счита въззивника), няма причина последици с по-нисък интензитет да се признават при същите предпоставки.

Оплакването срещу легитимацията на цесионера също е необосновано. Между страните няма спор относно правилното установяване на договарянето на кредита между „Изи Асет Мениджмънт“АД и въззивницата при сключването на договора за паричен заем № 2254812 от 24.02.2015г. Действително това е и най-ранния момент, в който дългът на заемодателя би могъл да се породи. Представеният договор, с който заемодателят кредиторът е договорил продажба на обособени групи от своите вземания не месечна база, определяеми чрез препращане към различни приложения образец № 1 - опис на индивидуализирани вземания несъмнено има рамков характер (изяснен чрез отграничаване от други видове съглашения в Решение № 138 от 19.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 367/2009 г., I т. о., ТК). Макар да урежда окончателно съдържанието на поредицата от договорени сделки, сам по себе си рамковия договор не е достатъчен за да породи прехвърлителен ефект. Рамковото споразумение изисква отделно договаряне на индивидуалния предмет на всяка от сделките в планираната поредица от еднотипни договори и именно с договаряне на съдържанието на образеца по приложение №1 се довършва фактическия състав по прехвърляне на конкретния пакет от вземания. Съдът приема, че предмета на цесията е концентриран едва с това описание като отделна продажба. Съгласието за уреждането с рамката и на продажбите на бъдещи, възникващи след това договаряне вземания, е недвусмислено изразено в чл. 2.1, като договарящите се са посочили, че всяко ново приложение, съставено в бъдеще ще се подчинява на рамковите условия и ще се счита за неразделна част от цесията. Именно такова поредно приложение по образеца е било възприето с документа, индивидуализиран с № Д-15-00237-1/1.12.2015г, в което са били включени групата изискуеми вземания по договори с неплатени задължения към 01.12.2015г. (т.е. след сключване на заема с въззивницата и настъпване на всички падежи по него до 22.10.2015г.). Към момента на потвърждаване на приемането на описа на новопредложен за изкупуване пакет от вземания (според уговорката в чл. 4.1 от рамковия договор) се довършва и фактическия състав на сделката с конкретен предмет, а към този момент вече е съществувало задължението на въззиваемата. Въззивният съд намира за правилно установена легитимацията на въззиваемия като цесионер по валидна цесия именно по отношение на задълженията, произтичащи от договора за заем, отпуснат на въззивницата, изрично индивидуализиран в цесията като № 969 от групата, продадена към 01.12.2015г.