Акт от 19.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр.София,

19.04.2023 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,

Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Ивета Антонова мл.с. Бетина Бошнакова при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 881 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258

– чл.273 от ГПК.

С решение № 20264847 от 01.12.2020 г., постановено по гр.д.№ 12 614/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 178 състав са отхвърлени предявените от З.М.Г., ЕГН ********** *** дирекция на вътрешните работи иск с правно основание чл.178, ал.1, т.3 във връзка с чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР /ред. – ДВ бл.81/2016 г./ за заплащане на сумата от 1 498,00 лева, представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънре-ден труд в размер на 247 часа за периода от 28.02.2017 г. до 28.02.2020 г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска на 28.02.2020 г. до окончателното й заплащане, както предявеният иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 200,00 лева, представляваща лихва за забава върху допълнителното възнаграждение за извънреден труд, получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143 за периода от 29.05.2017 г. до 28.02.2020 г., като неоснователни.

Със същия акт З.М.Г. *** дирекция на вътрешните работи на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 100,00 лева – разноски по делото.

Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца З.М.Г. – чрез процесуалния му представител адв.Р.– в частта, в която са отхвърлени предявените от З.М.Г. искове по чл.178, ал.1, т.3 във връзка с чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР /ред. – ДВ бл.81/2016 г./ за заплащане допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 1 345,33 лева за 187 часа за периода от 28.02.2017 г. до 28.02.2020 г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска на 28.02.2020 г. до окончателното й заплащане, и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 187,10 лева – обезщетение за лихва за периода от 29.05.2017 г. – 28.02.2020 г. Във въззивна жалба се под-държа, че в атакуваната му част първоинстанционното решение е неправилно и незаконо-съобразно, като са наведени доводи, че липсата на изрична регламентация за преизчисляване на нощния труд в дневен, съответстваща на чл.31, ал.2 от Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. /отм./, не следва да се тълкува като законоустановена забрана за това; че доколкото е налице празнота в нормативната уредба – следва да се приложи субсидиарно разпоредбата на чл.9 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, както и общия граждански закон – Кодекс на труда /КТ/. Релевирани са доводи, че съставът на СРС неправил-но е приел, че статутът на ищеца в качеството му на държавен служител се урежда единствено от ЗМВР, тъй като фактът, че ЗМВР и издадените въз основа на него наредби се явяват специални, не означава, че те регламентират напълно и изцяло определена правна материя, какъвто е и даденият случай; че неоснователно се приема, че нормалната продължителност на работното време през нощта за служителите на МВР е 8 часа, с оглед на което следвало да намери приложение коефициент 1 /8:8=1/, е не посоченият коефициент 1,143 съобразно разпо-редбата на чл.140, ал.1 КТ, установената, с която закрила е специална, както и че в конкретната хипотеза са налице всички предпоставки на КТ и НСОРЗ, които обуславят уважаването на предявените от ищеца искове в обжалваната част.

Моли въззивния съд да отмени атакуваното решение в обжалваната част и да постанови ново, с което да осъди ответникът-работодател да му заплати сумите 1 345,33 лева – допълнително трудово възнаграждение и 187,10 лева – обезщетение за забава за посочените часове и периоди, както и направените разноски пред СРС и СГС.

Ответникът по жалбата – С.Д.В.Р., гр.София в срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозирал отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва изцяло като неоснователна и недоказана.

Поддържа се, че наведените в нея оплаквания са несъстоя-телни и неправилни; че не е налице нормативна празнота, която да налага субсидиарно прило-жение на КТ и НСОРЗ, а изрична специална правна уредба, установена в ЗМВР. Релевирани са съображения, че решението на СРС като правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Претендира присъждането на разноски по производството.

В останалата отхвърлителна част решението на СРС е влязло в сила на основание чл.296, т.2, пр.2 ГПК.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото дока-зателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, по-ради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевира-ните в жалбата доводи.

Анализът на събрания по делото доказателствен материал и приетите за безспорно факти в производството, обосновава безспорния извод, че в исковия период: 28.02.2017 г. – 28.02.2020 г., страните по спора са били във валидно служебно правоотношение, по силата на което ищецът З.М.Г. е изпълнявал длъжността „старши полицай“ към 01 група „ВСК“, сектор „С-5“, ОСПСОВОР при СДВР 4“, като е работил на 12-часови смени, вкл. и през нощта – от 22,00 ч. до 06,00 ч., при сумарно отчитане на работното време на тримесечни периоди.

Не се спори в процеса, което е видно и от приетото заключение на допуснатата от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице П.П., че за процесния период служителят е отработил 164 бр. 12-часови дежурства, при които е положил 1 311 часа нощен труд; че отработените часове за компенсиране с възнаграждение, което за тримесечието не надхвърля ограничението от 70 часа извънреден труд са заплатени на ищеца, както и че нощният труд положен от З.М.Г. не е превръщан в дневен с коефициент 1,143 /8ч:7ч/ и че няма начисляван извънреден труд на това основание.

Настоящият съдебен състав напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована недължимостта на претендираните от ищеца З.М.Г. вземане за главница, представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 1 345,33 лева за 187 часа за периода от 28.02.2017 г. до 28.02.2020 г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, както и за обезщетение за забава за сумата 187,10 лева за периода: 29.05.2017 г. – 28.02.2020 г., изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към същите във връзка с наведените в жалбата доводи съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:

Спорните в производството въпроси са свързани с това дали при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд са приложими разпоредбите на КТ и НСОРЗ – в частност разпоредбата на чл.9, ал.2 от визираната наредба, или се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, и оттук дали е налице извънреден труд при превръщане на нощните часове в дневни по реда на чл.9, ал.2 НСОРЗ.

Отговорът на тези въпроси е даден в Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2023 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно задължителните за съдилищата съгласно чл.130, ал.2 ЗСВ разяснения на същото, при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на чл. 9, ал.2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.

Както е прието в мотивите на това тълкувателно решение, които настоящият състав напълно споделя, ЗМВР не съдържа празнота относно продължителността на работното време на служителите в МВР, изразено в брой на часовете. С императивната норма на чл.187, ал.1 ЗМВР е предвидено, че нормалната продължителност на работното време е 8 часа дневно /40 часа седмично при 5-дневна работна седмица/, като по смисъла на чл.187, ал.1 ЗМВР „8 часа дневно“ означава 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която работ-ният ден е разположен – в „светла“ част на деня или през нощта – в „тъмната“ му част, която е от 22,00 часа до 06,00 часа. Съпоставката на нормите на чл.187, ал.1 и ал.3 ЗМВР с тази на чл. 140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по-голяма продължителност на работно-то време на нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служите-лите по трудово правоотношение. Установената с разпоредбите на ЗМВР по-голяма продължи-телност на работното време на нощния труд за служителите от системата на МВР се аргументи-ра с основните функции на МВР, регламентирани в чл.2, ал.1 ЗМВР, а именно: защита на правата и свободите на гражданите, противодействие на престъпността, защита на национал-ната сигурност, опазване на обществения ред, пожарна безопасност и защита на населението.

В същия акт ВКС е възприел и че разпоредбите на чл.179 и чл.187, ал.9 ЗМВР са делегиращи законови норми, които предвиждат условията и реда за полагане на нощен труд, включително отчитането и заплащането му да се извършват със съответни актове – наредба и заповед на министъра на вътрешните работи. С последната, представляваща индивидуален административен акт, се предвижда министърът на вътрешните работи да определя размера на възнаграждението за положен нощен труд. Действително в издадените наредби /действали в исковия период/ липсва правило като това на чл.9, ал.2 НСОРЗ, но липсата е обяснима с волята на законодателя да не се създава норма за преобразуване на нощните часове в дневни.

От друга страна, случаите по ЗМВР и по КТ не са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на държавна власт, т.е. като вид правоотношения те са различни, а не сходни.

Прилагането на НСОРЗ към разглежданите служебни правоотношения не би обезпечило постигането на законова цел, доколкото методите на регулиране на отношенията и заложената в чл.187, ал.1 ЗМВР воля на законодателя е да се прилага еднаква продължителност на работното време през деня и нощта – 8 часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се полага – през деня или през нощта. При изготвянето и приемането на ЗМВР законодателят е имал предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служителите на МВР се обезщетяват със съответни компенсаторни механизми: допълнително възнаграждение за прослужено време – чл.178, ал.1, т.1 ЗМВР, по-голям основен платен годи-шен отпуск /чл.189, ал.1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение /чл.234, ал.1 ЗМВР/, по-благоприятен режим за заплащане на извънреден труд /чл.187, ал.5, ал.6 и ал.7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и по-благоприятни условия за придобиване право на пенсия /чл.69, ал.2 КСО/, пенсиониране при условията на І категория труд /чл.69 КСО/ и др.