Решение № 533 от 16.03.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 533 гр. София, 16.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Силвия Тачева при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20211100511418 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Т.А. Д. срещу решение от 08.07.2021 г. по гр.д. №13982/2020 г. на Софийския районен съд, 120 състав, с което е уважен предявеният от „Т.Б.“ ЕАД срещу жалбоподателя установителен иск с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД за сумата от 209,30 лв., представляваща неизпълнение по договор за мобилни услуги и договор за лизинг, ведно със законната лихва от 18.09.2019 г. до окончателното изплащане, като ответникът е осъден да заплати на ответника разноски в заповедното и исковото производство.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е недопустимо и неправилно. Сочи, че съдът се е произнесъл по непредявен иск и по нередовна искова молба. Поддържа, че по делото не е установено неизпълнение от страна на ответника, както и че не са представени никакви доказателства за размера на дължимите суми. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да обезсили решението, евентуално – да го отмени, и да отхвърли предявения иск. Не претендира разноски.

Въззиваемата страна „Т.Б.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

1

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователни са доводите на въззивника, че СРС се е произнесъл по непредявен иск и по нередовна искова молба. Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба /чл.127 ГПК – на изискванията в посочената разпоредба трябва да отговаря и заявлението за издаване на заповед за изпълнение съгласно чл.410 ал.2 и чл.411 ГПК/.

Наведените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум са определящи да вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор.

Предмет на установителния иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК, е вземането по смисъла на чл.410 ГПК, респ. чл.417 ГПК, според изричната норма на чл.415 ал.1 ГПК – установява се дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със заявлението и на което заповедта за изпълнение е издадена. В този смисъл следва да има идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и установителния иск.

В процесния случай е видно, както от съдържанието на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, по което е било образувано гр.д. №13982/2020 г. по описа на СРС, ГО, 120 състав, така и от исковата молба, с която по реда на чл.422 ал.1 ГПК и в срока по чл.415 ал.1 ГПК са предявени искове за съществуване на вземанията, за които е била издадена заповедта за изпълнение по горепосоченото дело и които заявление и искова молба отговарят на изискванията за редовност по чл.127 ал.2 ГПК, че твърденията на „Т.Б.“ ЕАД са, че с ответникът са сключили договор за мобилни услуги от 01.02.2017 г. и допълнителни споразумения към него от 31.03.2017 г. и 31.10.2017 г., както и договор за лизинг от 31.10.2017 г., съгласно който на ответника е предоставен мобилен телефонен апарат, за ползването на който лизингодателят дължи лизингова цена в общ размер на сумата от 229,77 лв. с ДДС, платима на 23 месечни лизингови вноски, всяка от които в размер на 9,99 лв. с ДДС, като ответникът не е изпълнил задълженията си по издадената фактура №7267499694/18.01.2018 г., включваща месечна абонаментна такса, неустойка и изискуемия остатък от лизинговите вноски в общ размер на 219,78 лв. с ДДС, като в рамките на посоченото производство ищецът претендира единствено сумата от 209,30 лв., представляваща неплатените лизингови вноски. С постановеното решение СРС, 120 състав, се е произнесъл именно по претенцията на ищеца по договора за лизинг, като е приел, че именно по него се претендират процесните суми, т.е. в рамките на обективните и предели на правния спор, очертавани от ищеца с исковата молба.

Решението е и правилно по следните съображения:

В тежест на ищеца по предявения иск за реално изпълнение на задълженията на лизингополучателя е да установи наличието на сочения договор за лизинг, по силата на който е предоставил на ответника сочената лизингова вещ.

В тежест на ответника е да докаже положителния факти на плащането.

Видно от представения по делото договор за лизинг от 31.10.2017 г., двустранно подписан и неоспорен в рамките на производството по настоящето дело, ищецът /като лизингодател/ е предоставил на ответника /като лизингополучател/ ползването на лизингова вещ – устройство: марка „SAMSUNG“, модел „Galaxy J3 2016 Gold“ срещу задължение за заплащане на 23 бр. месечни лизингови вноски, всяка от които в размер на 9,99 лв. с ДДС или обща лизингова цена от 229,77 лв. с ДДС. В договора за лизинг е инкорпориран и приемо-предавателен протокол, от който се установява, че ответникът е получил процесната лизингова вещ - устройство: марка „SAMSUNG“, модел „Galaxy J3 2016 Gold“, за което по делото не се и спори.

По делото е представено кредитно известие №7267499694/18.01.2018 г. с отчетен период: 18.12.2017 г. – 17.01.2018 г., в което на ответника е начислена сумата от 219,78 лв. – вноска за лизинг.

При тези данни, съдът намира, че по делото се установи, между ищеца и ответника са съществували сочените облигационни правоотношения, по силата на които ищецът е 2 предоставил на ответника за ползване лизинговата вещ - устройство: марка „SAMSUNG“, модел „Galaxy J3 2016 Gold“, срещу задължение за заплащане на дължимите месечни лизингови вноски. Обстоятелството, че по делото не е представена фактурата, посочена в заявлението по чл.410 ГПК и в исковата молба, е ирелевантно, доколкото задължението на лизингодателя възниква от сключването на самия договор за лизинг и получаването на лизинговата вещ, а не от издаване на съответната фактура, която представлява първичен счетоводен документ, в който се отразяват съответните стопанските операции.

Ответникът, чиято е доказателствената тежест за това, не доказа положителния факт на плащането.

Ето защо, съдът намира, че предявеният иск се явява изцяло основателен и като такъв подлежи на уважаване за пълния претендиран размер.

Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК се дължат разноски във въззивното производство, но доколкото същият не е представил доказателства за направени такива, то и не следва да му бъдат присъждани. На основание чл.78 ал.6 ГПК ответникът следва да заплати но сметка на СГС сумата от 25,00 лв., представляваща държавна такса, и сумата от 150,00 лв., представляваща депозит за особен представител.

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20154206/08.07.2021 г., постановено по гр.д.

№13982/2020 г. по описа на СРС, ГО, 120 състав.

ОСЪЖДА Т.А. Д. , ЕГН **********, адрес: гр. София, ул. „*******, да заплати по сметка на СГС на основание чл.78 ал.6 ГПК сумата от 25,00 лв., представляваща държавна такса, и сумата от 150,00 лв., представляваща депозит за особен представител.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3