Решение № 5380 от 24.10.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5380 гр. София, 24.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Биляна Симчева при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Биляна Симчева Въззивно гражданско дело № 20231100501954 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20065662/04.11.2022 г. по гр. д. № 19130/2021 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), 74 състав, е уважен изцяло предявеният от ищеца Ц. П. С. иск с правно основание чл. 200 КТ за сумата от 10000 лева за осъждане на ответниците „Н. – Ч.“ ЕООД и „А.Е.В.Т.“ АД /в качеството им на съдружници в дружество по ЗЗД „К.С. ЮГ“ – работодател на ищеца/ да заплатят, съобразно дяловете си в дружеството, обезщетение за неимуществени вреди в следствие на трудова злополука, настъпила на 12.06.2019 г., ведно със законната лихва от тази дата, както следва: „Н. – Ч.“ ЕООД - сумата от 6000 лева, а „А.Е.В.Т.“ АД – сумата от 4000 лева.

Срещу първоинстанционното решение са постъпили въззивни жалби от двамата ответници - „Н. – Ч.“ ЕООД и „А.Е.В.Т.“ АД. Подадената от „А.Е.В.Т.“ АД жалба е върната като просрочена с влязло в сила разпореждане на Софийски районен съд, поради което решението, в тази му част, е влязло в сила.

Предмет на настоящото въззивно производство, образувано по жалба вх. № 25079006/12.12.2022 г. на „Н. – Ч.“ ЕООД е първоинстанционното съдебно решение, в частта му, с която дружеството е осъдено да заплати сумата от 6000 лева – обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.

200 КТ.

В жалбата са изложени подробни доводи за недопустимост, неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението. Твърди 1 се, че „К.С. ЮГ“ ДЗЗД притежава самостоятелна работодателска правоспособност, поради което единствено то е легитимирано да отговаря по предявените срещу дружеството искове по Кодекса на труда. По същество на спора се излагат твърдения, че трудовата злополука е настъпила поради груба небрежност от страна на работника - ищец. Съдът не е съобразил, че пострадалият не е изпълнил свои нормативно уредени задължения, вменени му с длъжностната характеристика и при проведените инструктажи по безопасност на труда в качеството му на професионален шофьор. Не е преценено наличието на съпричиняване от страна на пострадалия, което обуславя намаляване на дължимото обезщетение, като при определянето му съдът не е взел предвид всички релевантни обстоятелства. Твърди, че ищецът не е спазил условията за работа, определени в специалните закони, което поведение може да бъде квалифицирано като груба небрежност от обективна и от субективна страна - чл. 201, ал. 2 КТ. Счита, че ищецът е проявил груба професионална небрежност, тъй като инцидентът е настъпил при обикновено слизане от кабината на товарния камион – дейност, включена в професионалните задължение на лице, трудово заето като шофьор. Сочи, че при трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност, като изчислява процента на съпричиняване в размер на 95% в тежест на работника. Излага твърдения, че присъденото обезщетение е прекомерно с оглед наличието на съдебна практика по сходни казуси и обществено - икономическите условия в страната към момента на настъпване на злополуката. Счита, че обстоятелството, че ищецът е имал близки, които да полагат грижи за него, е спомогнало за намаляване размера на имуществени вреди, поради което обезщетението следва да бъде допълнително намалено. Твърди и че съгласно чл. 200, ал. 4 КТ дължимото обезщетение от работодателя при настъпили неимуществени вреди следва да се намали с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите.

Предвид изложеното моли за обезсилване, евентуално, отмяна на решението и за отхвърляне на предявения срещу дружеството иск, респективно за намаляване на размера на присъденото обезщетение. В откритото по делото съдебно заседание, процесуалния представител на страната поддържа жалбата и претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от ищеца Ц. П. С..

В откритото по делото съдебно заседание, процесуалния представител на въззиваемата страна оспорва жалбата като неоснователна. Представя писмени бележки със становище за допустимост и правилност на първоинстанционното решение с искане за неговото потвърждаване.

Претендира разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

2

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от Ц. П. С. срещу ответниците „Н. – Ч.“ ЕООД и „А.Е.В.Т.“ АД /в качеството им на съдружници в дружество по ЗЗД „К.С. ЮГ“ / с искане, на основание чл. 200 КТ, в условията на разделна отговорност, ответниците да му заплатят общо сумата от общо 10000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от трудова злополука от 12.06.2019 г., както следва: „Н. – Ч.“ ЕООД сумата от 6000 лева, а „А.Е.В.Т.“ АД – сумата от 4000 лева.

Посочва се в исковата молба, че ищецът е служител по трудов договор от 11.05.2017 г., сключен с „К.С. Юг“ ДЗЗД, поради което, с оглед обстоятелството, че дружеството по ЗЗД е неперсонифициран правен субект, предявява исковете си срещу членуващите в него търговски дружества, съобразно квотата им на участие.

В исковата молба се сочи, че ищецът е заемал длъжността „шофьор“, като на 12.09.2019 г., в работно време, на паркинг в с. Подгумер, стопанистван от дружеството, при слизане от превозното средство – камион, се подхлъзнал и паднал. В следствие на падането наранил лявата си ръка, почувствал силни болки и бил откаран в УМБАЛСМ „Пирогов“, където е установено счупване в областта на китката. В деня на злополуката му е поставен гипс, а след няколко дни, поради влошаване на състоянието му, се наложило да бъде извършена операция за поставяне на плака. Твърди, че след инцидента изпитвал непрекъснато болки и силен дискомфорт, не бил в състояние да се обслужва сам и да участва в семейните задължения, за период от почти една година е бил нетрудоспособен и не е бил в състояние да работи на изпълняваната от него длъжност „шофьор“, налагало се да посещава рехабилитация и да приема медикаменти за обезболяване. Сочи, че дори към датата на исковата молба /почти две години след инцидента/ все още изпитва болки, а подвижността на ръката не е възстановена напълно.

Безспорно е по делото, а и се установява от представените писмени документи, че към датата на настъпване на злополуката – 12.06.2019 г. ищецът е заемал в „К.С. Юг“ ДЗЗД, съдружници в което гражданско дружество са ответниците по иска, длъжността „шофьор“.

От представените и приети по делото декларация за трудова злополука от 24.06.2019 г., изходяща от работодателя, и от влязло в сила като необжалвано разпореждане № 23479/26.06.2019 г. на ТП-София град на НОИ, се установява, че настъпилата на 12.06.2019 г. злополука /падане на земята при слизане от паркиран камион, довело до счупване на долния край на лявата лъчева кост/ е призната за трудова на основание чл. 55, ал. 1 КСО.

Не е спорно между страните и се установява от представените по делото две епикризи, единадесет броя болнични листове и три експертни решения на ТЕЛК, че ищецът е бил временно нетрудоспособен за периода от датата на извършването на оперативното лечение до 05.06.2020 година.

Досежно направеното от ответника оспорване / възпроизведено и във въззивната жалба/ на епикризата от 12.06.2019 г., обективираща данни относно проведения първоначален прием на ищеца в УМБАЛСМ „Пирогов“, съдът намира, че оспорването касае документа единствено в частта му с 3 диспозитивен характер, в която се изложени препоръките към пациента и е посочено, че същият ходи с патерици. Доколкото в тази си част документът не обвързва съда с материална доказателствена сила, а ищецът никога не е твърдял, че инцидентът е засегнал негов долен крайник, съдът не базира правните си изводи въз основа отбелязванията в медицинския документи в тази му част.

Пред първоинстанционния съд е допусната неоспорена от страните съдебно-медицинска експертиза, изготвена на база наличните по делото медицински документи и рентгенови снимки и след извършен от вещото лице преглед на ищеца. От заключението на вещото лице се установява, че деня на инцидента /12.06.2019 г./ при проведен преглед на лицето Ц. С., са установени клинични и рентгенови данни за разместено, закрито счупване в долния край /към китката/ на лъчевата кост на лявата предраменница, което е причинило трайно /повече от 30 дни/ затруднение на движенията на левия горен крайник. В следствие на настъпило усложнение след първоначалното наместване под рентгенов контрол и локална анестезия, осем дни след инцидента е извършено и оперативно лечение с поставяне на метална остеосинтеза на счупената кост – LCP плака. Въпреки проведеното лечение, възстановителният процес се характеризира като пролонгиран спрямо средния такъв, като почти година след нараняването, крайникът все още не е бил напълно възстановен. Според вещото лице, описаната травма е типична и характерна за получаване при падане от упор по начин, описан в исковата молба. От проведения преглед на ищеца, е установено, че продължава да се наблюдава леко ограничение на свиването в пълен обем на ръката в китката, макар и да е достигнато почти пълно функционално възстановяване на ръката. Сочи, че поставените метални остеосинтезни елементи не са отстранени, като в откритото съдебно заседание пред първоинстанционния съд разяснява, че такива пластини подлежат на премахване, отново по оперативен ред, за да се подобри функцията на ръката. Констатира, че и по време на прегледа ищецът се е оплаквал от продължаващи болки в ръката, като за продължителен период от време тези страдания са ограничавали движенията на крайника. Сочи, че такъв тип персистиращи болки могат да се наблюдават завбъдеще при натоварване и при промяна на времето, но не се характеризират с голям интензитет и рядко налагат прием на обезболяващи.

Пред първоинстанционния съд са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля В. З., живееща във фактическо съжителство с ищеца, които съдът кредитира при условията на чл. 172 ГПК, като взема предвид, че свидетелката има най-близки преки впечатления от протеклия възстановителен период. Сочи, че е разбрала за инцидента в същия ден, когато на мъжът й са му поставили гипс на ръката. Тъй като болката не отшумявала, а ръката се подувала, след около 10 дни се наложило да бъде извършена операция. Сочи, че след злополуката не е ходил на работа и е стоял у дома за период от почти година, като за период от около 6 месеца, първоначално ходил всеки ден на рехабилитация с магнити, след това през няколко дни, по схема. Разказва, че ищецът изпитвал силни болки, ръката му била обездвижена, не е можел да се облича и къпе сам, тъй като е имал 4 забрана да я мокри, не могъл да помага в домашните задължения. Пиел е болкообезболяващи, като в началото е изпитвал затруднения да спи заради болките и ставал нощем, за да приема лекарства. Посочва, че към датата на съдебното заседание /18.05.2022 г./ работи отново като шофьор.

По делото не са ангажирани други доказателства.

С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му - в обжалваната част. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.