Решение № 675 от 14.02.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 675 гр. Пловдив, 14.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20235330102318 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Подадена е искова молба от М. К. против „Стик- Кредит“АД за прогласяване нищожност на клауза за неустойка в сключен между страните договор за кредит. Твърди се от ищеца, че между страните е сключен договор за кредит, по силата на който е предоставена сума в размер на 600 лв. в заем.

Съгласно чл. 13 от договора същият следвало да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването на договора, като в случай на неизпълнение на условията, визирани в договора, длъжникът дължал неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение, или сумата от 108 лв. Ищцата счита, че лихвеният процент не отговаря на действително приложимия, тъй като уговорената неустойка представлява добавка към договорната лихва. Така нараствал и ГПР, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в договора предварителният му размер. Ето защо в нарушение изискванията на чл. 11, т.

10 ЗПК ГПР не бил посочен в действителния му размер и с това се стигало до обогатяване на кредитора и се накърнявали добрите нрави, като се внасяло неравноправие в правата и задълженията между страните. Излагат се подробни съображения за нищожността на клаузата за неустойка, като се иска прогласяване на тази нищожност поради накърняване на добрите нрави, заобикаляне на закона, неравноправие между правата на страните и нарушаване на чл. 11 ЗПК.

Ответникът е подал в срок отговор на исковата молба, с който оспорва основателността на иска и предявява насрещен иск за осъждането на ищеца да плати суми за главница в размер на 600 лв. и договорна лихва в размер на 1

96,19 лв., дължими по същия договор за заем от 02.01.2020г. Оспорва предявения иск, признава сключването на договора, сочи, че действително в чл. 20 от договора е предвидена хипотеза, която възлага право на кредитора да начисли неустойка, но той не е задължен да я претендира. Описва начина на сключване на договора от разстояние, като сочи, че ищцата се е запознала със всички условия във връзка с кредита и се е съгласила с тях. Твърди, че такава неустойка не е начислявана и събирана от дружеството, но въпреки това отговаря на изискванията на закона. Счита, че неустойката представлява самостоятелно съглашение, поради което към нея не се прилагат разпорежданията на ЗПК, а общите правила на ЗЗД. Обсъжда предпоставките за възникване на вземането, като ставало дума за неизпълнение на непарично задължение. Размера счита, че изпълнява предпоставките на чл. 92 ЗЗД, а основната й цел била да обезщети причинените от неизпълнението в срок вреди, като нямало законово изискване относно размера й.

В срока за отговор ответникът предявява насрещен иск. Сочи, че страните договорили възнаградителна лихва в размер на 36% на година, както и че ищцата не е направила вноски за погасяване на задълженията си, поради което непогасени останали следните задължения: главница в размер на 600 лв. и възнаградителна лихва в размер на 96,19 лв. за период от 02.01.2020г. – 03.09.2020г. Моли съда да осъди първоначалния ищец да му плати тези суми, както и сторените в производството разноски.

В срок е подаден отговор на насрещната искова молба. Ищецът счита исковете за неоснователни, като възразява, че договорът за кредит е нищожен и противоречи на добрите нрави, като е сключен при неспазване нормата на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Твърди, че заемателят дължи неустойка и такса „Удължаване“, които били въведени с цел заобикаляне на закона, като с това се целяло набавяне на допълнителна печалба. Прави възражение за прихващане, като сочи, че кредиторът неправомерно е получил сумата от 48 лв. за възнаградителна лихва, сумата от 216 лв. за неустойка и сумата от 480 лв. за такса „Удължаване“ - общо в размер на 744 лв., които били получени без основание, поради което, ако съдът приеме, че искът за главница в размер на 600 лв. е основателен, възразява за прихващане на сумата с платеното в размер на 744 лв., което било платено в периода 02.01.2020 г. – 14.09.2023 г.

Съдът е приел възражението за прихващане до размер на главницата.

Като взе предвид становищата на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявени са искове по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 143 ЗЗП, вр. чл. 22 и чл. 11, т. 9 и т.10 ЗПК.

Исковете са допустими, доколкото прогласяването нищожността на договора и неговите клаузи не е ограничено със срок. Освен това ответната страна може да търси изпълнение по нищожната клауза, което определя интереса на ищеца за прогласяване на нейната нищожност с отделен иск.

За прогласяване нищожността на клаузата се сочат няколко основания. В съответствие с Решение № 97/08.02.2013г. по т.д. 196/2011г. на I т.о. на ВКС 2 като главен иск следва да се разгледа искът с основание накърняване на добрите нрави съгласно поредността, въведена от ищеца.

Предявени са и кумулативно съединени насрещни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, а възражението за прихващане е с правно основание чл. 103 ЗЗД.

Основателността на главния иск с правно основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД е предпоставена от наличието на сключен между страните договор за заем, в който да е уговорена сочената неустойка, както и установяването на такива характеристики на клаузата за неустойка, които я определят като накърняваща добрите нрави.

Основателността на насрещните искове е обусловена е действителността на договора за потребителски кредит, предаването на заемната сума, наличието на писмена уговорка за възнаградителна лихва, настъпването падежа за плащане на тези задължения, а основателността на възражението за прихващане за сумата от 600 лв. зависи от възникването в имуществото на ищеца на изискуемо вземането срещу ответника до размер на тази сума, във връзка с недължимо платени по договора парични суми.

Страните не спорят по сключването на договор за потребителски кредит № ***/02.01.2020г. Установява се от представения по делото договор, че съгласно т.6.1, чл.17 заемателят се задължава в срок до 3 дни от получаване на заемната сума да осигури обезпечение – физическо лице, което да се задължи солидарно за задълженията по договора или неотменима банкова гаранция. В т.6.4, чл.20 страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението, посочено в чл.17, заемателят дължи на заемодателят неустойка в размер на 1177,17 лв. Тези уговорки са посочени в друг член от договора и се предвижда друг срок за предоставяне на обезпечение, както и друг размер на неустойката за разликата от твърденията в исковата молба. Въпреки това, установяват се твърденията на ищеца, че в договора е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение в определен срок, както и неустойка при неизпълнение на това задължение в срок, а с петитума на исковата молба се иска прогласяване нищожността именно на клаузата за неустойка в договора без оглед конкретния й размер и номерация на клаузата.

Клаузата предвижда плащане на парична сума, която не съответства на очакваните вреди. Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка. Следователно, при непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за 3 кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка. Липсата на обезпечение е свързано единственото с по-големия риск, който кредиторът поема при отпускане на заема. Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.

Липсва и обезпечителната функция, доколкото краткият срок за представяне на обезпечение и включването на неустойката в погасителния план като част от вноските, дават основание да се счита, че начисляването на неустойка вместо да обезпечава изпълнение на поето задължение, е предпоставено и очаквано.

Не може да се приеме и наличие на санкционна функция, тъй като същинското задължение на длъжника е да върне заетата сума, заедно с възнаградителна лихва. Действително, между страните съществува свобода на договарянето и за други задължения на длъжника по договора, като няма пречка това да е задължение за представяне на обезпечение, но санкционирането би следвало да е съответно на неизпълнението. Когато кредитният риск е увеличен, съответна санкция би била намаляване срока за връщане на дължимото, за да се съкрати периода, в който се носи този риск.

Но предвиждането на неустойка за неизпълнение на задължение, което не води до преки вреди, а до по-голям риск за събиране на задължението, накърнява добрите нрави

Поради изложеното съдът счита, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции да обезпечава, да обезщетява и санкционира при неизпълнение и действително съставлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на необезпечен кредит, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави.

Преценката дали да отпусне кредита без обезпечение следва да е на кредитора, а възможността да се предостави такова по време на договора следва да се отразява в размера на възнаградителната лихва, тъй като кредиторът може да поиска по-високо възнаграждение, когато рискува повече и обратно.

Поради изложеното главният иск се явява основателен, клаузата в т.6.4, чл.20 от Договора следва да се прогласи за нищожна, като накърняваща добрите нрави, тъй като предвидената неустойка излиза от присъщите й функции и преследва друга цел.

4

В случая е без значение за основателността на иска дали такава неустойка е била начислявана и събирана. След като тя е предвидена в договора като задължение, длъжникът има право да иска прогласяването й за нищожна, а нищожността се преценява от съдържанието на уговорката към датата на сключване на договора, а не с оглед решението на кредитора дали да търси изпълнението на това задължение.

Доколкото главният иск се уважава, не е настъпила процесуалната предпоставка за разглеждане на другите основания за нищожност, предявени при евентуалност.

По насрещните искове съдът приема следното от фактическа и правна страна:

Установява се от разписка за извършено плащане, приложена към отговора на исковата молба, че ищцата е получила сумата от 600 лв. от ответника, като тази сума е била предоставена в нейно разпореждане чрез превеждането й в полза на ищцата чрез паричен превод към „EasyPay”.

Основателно е възражението на първоначалния ищец за недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като не са спазени изискванията за посочване в договора на ГПР. В случая, макар да е посочен процент, отразяващ годишния процент на разходите, той не отразява действително приложимия в отношението годишен процент на разходите. Установява се от договора, че като общо дължима сума е посочено сумата от 696,20 лв., а в погасителния план, след прибавяне на неустойката, тази обща сума е в размер на 1177,17 лв. ГПР и в двата случая в посочен в размер на 42,58 %.

Следователно, в договора е посочена общата сума, дължима от потребителя без неустойката и съответното й ГПР – 42,58 %, както и общата сума, с включена неустойка, но без да се отрази какъв ще е годишният процент на разходите в този случай, като отново се сочи 42,58 %. От заключението на ССЕ също се установява, че в този ГПР се включват само разходите за възнаградителна лихва.