Решение № 6037 от 04.04.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6037 гр. С, 04.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело № 20241110128942 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на М. И. И. срещу „КЙ“ ООД с ЕИК ******, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1, 2 и 3 ЗЗД и чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожността Договор за паричен заем № 272537 от 17.08.2022 г., поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и наличие на неравноправни клаузи и с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 1053 лева, представляваща недължимо платена сума над главницата по нищожен Договор за паричен заем № 272537 от 17.08.2022 г. ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 20.05.2024 г. до окончателното й заплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем № 272537 от 17.08.2022 г, по силата на който ответникът като заемодател е предоставил на ищеца като заемополучател сумата от 3000 лв., която последният се задължил да върне на вноски. Съгласно чл. 6 от договора било предвидено задължение на заемателят да предостави на кредитора обезпечение , а съгласно чл. 8 – неустойка при неизпълнението му.

Ищецът претендира, че договорът е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като не е спазена разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК и не е в предвидената форма, не е написан по ясен и разбираем начин и не е изписан с шрифт не по-малък от 12 в два екземпляра.

Претендира се и нищожност на договора поради липса на съществен негов елемент, а именно ГПР , доколкото последният е посочен единствено като процент, но без ясно разписана методика на формирането му. Сочи, че таксите и разходите по кредита водят до различен от посочения ГПР.

Претендира нищожност на договора за основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД поради изначална невъзможност да осигури в тридневен срок описаното в договора и общите условия обезпечение.

Претендира, че уговорката противоречи на целта, преследвана с Директива 2008/48 / ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити и прогласена с чл. 16 ЗПК.

Поддържа, че неустоечната клауза е нищожна като противоречаща на чл. 143, ал. 2, т.5 ЗЗП, тъй като с нея потребителят се задължава при неизпълнение на своите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Сочи и че клаузата не е индивидуално уговорена 1 съгласно чл. 146 ЗЗП.

В нарушение на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК разходите за заплащане на тази неустойка не били включени в ГПР., тъй като неустойката по своята същност съставлявала печалба за кредитора. Поддържа, че при включване на неустойката действителният ГПР е над императивния максимум съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че грешно посоченият ГПР е равнозначен на непосочен ГПР. Изразява становище, че погрешното посочване на ГПР съставлява и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП и по смисъла на правото на ЕС.

Освен това, поддържа, че процесната клауза противоречи на добрите нрави, тъй като е свързана с неизпълнение на задължение , от което не произтичат вреди за ответника. Сочи, че неустойката се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция.

Поддържа, че клаузата, с която е определена възнаградителна лихва, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като размерът на лихвата надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечение заеми, респ. двукратния размер на законната лихва по обезпечени заеми. Нищожността на клаузата по аргумент от 11, ал. 1, т. 9 вр, чл. 22 ЗПК води до нищожност на целия договор.

Претендира , че клаузите на договора не са формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗП и не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора – чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП.

Възразява и че договорът е сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия.

Претендира, че на осн. чл. 23 ЗПК дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва иска като неоснователен и излага подробни съображения за действителност на договора за заем. Сочи, че ГПР е в рамките на пет кратния размер на законната лихва.

Евентуално поддържа, че превишението на ГПР на установения максимум не влече нищожност на договора . Претендира, че е изпълнено изискването на чл. 11,ал. 1, т. 10 ЗПК.

Оспорва твърдението за нищожност на уговорката за възнаградителна лихва, като претендира, че същата е съобразена с ограничението по чл. 19, ал. 4 вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Твърди, че процесният договор отговаря на изискванията на чл. 10 ЗПК.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема от фактическа и правна страна следното:

Не се спори между страните и с доклада е отделено за безспорно в производството, че помежду им е сключен Договор за паричен заем № 272537 от 17.08.2022 г., по силата на който ищцата е получила от ответника сумата 3000 лева. С Договора е предвидено ищцата като заемополучател да върне получената в заем сума на 17 месечни вноски при месечен лихвен процент 3,330% и ГПР 47 %, като падежът на последната вноска е 17.01.2024 г. и общата сума за плащане – 3977,19 лева.

Според представената от ответника справка за изпълнение задълженията по договора получил от ищцата суми в общ размер 4053 лева, от които отнесъл за погасяване на главница сума в размер на 3000, за лихва сума в размер на 977,19 лева и наказателна лихва сума в размер на 75,60 лева.

Съгласно чл. 6 от договора страните се съгласяват заемът да бъде обезпечен от гарант/и, отговарящ/и на условията по чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия и с ценна книга, издадена в полза на заемодателя. С разпоредбата на чл. 8, ал.1 от договора е предвидено, че в случай че заемателят не предостави договореното в чл. 6 обезпечение в тридневен срок или обезпечението не отговаря на изискванията, посочени в общите условия, същият дължи неустойка в размер на 2771,81 лв., която се заплаща съгласно погасителния план.

Съдържанието на процесния договор за заем, преценено с оглед предмета, страните и уговорените правата и задълженията, обуславя извод, че същият съставлява договор за 2 потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Ищецът - кредитополучател е физическо лице, на което е предоставен заем, който не се установява да е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а ответното дружество – кредитодател е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Доколкото не са налице изключенията по чл.

4 ЗПК, то за валидността на договора за заем приложение намират изискванията, закрепени в императивни разпоредби на Закона за потребителския кредит.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите по кредита съгл. чл. 19, ал. 1 ЗПК изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С посочената уредба е въведено императивно изискване на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, в какъвто смисъл е и изискването на чл.

10, пар. 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за изчисляването на този процент.

В случая формално в договора е посочен ГПР – 48.047 %., освен цифрово посочване на ГПР обаче договорът не съдържа взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му и допълнителна информация относно начина на формирането на посочения процент на разходите, както и какво е взето предвид при формирането му.

Смисълът на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК налага при посочване на ГПР в договора за кредит по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Видно от твърденията в отговора на исковата молба, а и от съпоставка между размерите на ГПР и ГЛП, в изчислението на ГПР е взета предвид като разход по кредита единствено възнаградителната лихва.

С решение № 7657 от 15.05.2023 г., постановено по гр.д. 53464/2022 г. между страните със сила на пресъдено нещо е прогласена нищожността на клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем №272537/17.08.2022 г. С решението е прието, че клаузата на чл. 6 и 8 от договора е уговорена изцяло в противоречие с чл. 16 от ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата професионална грижа по чл.16 от ЗПК на 3 потребителя. Неустойката обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. В този смисъл е прието, че чрез нейното предвиждане в договора се заобикаля ограничението по чл. 33 от ЗПК, което обуславя нейната недействителност, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, във вр. чл.26, ал.4, вр. ал.1 от ЗЗД. Прието е, че вземането за неустойка не е включено към ГПР, с което се заобикаля чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

В случая начинът, по който е уговорена неустойката сочи, че заемателят всякога ще я дължи, ако в краткия тридневен срок, не осигури обезпечение съгласно посочените в договора изисквания. Уговорените изисквания са явно неизпълними за потребителя, поради което и дължимостта на неустойката е изначално ясно. От друга страна дължимост на неустойката ще е налице дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си договорно задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва.

Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на кредитора по договора за заем в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е необходимо обезпечение.

Следователно преценката на съдържанието на клаузите на чл. 6 и чл. 8 от договора налага извод, че уговорената неустойка съставлява неминуемо дължим разход по см. на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, тъй като е пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен е на кредитора и се дължи от потребителя. Този разход очевидно обаче не е включен в обявения в договора за кредит ГПР, тъй като размерът на неустойката е в размер, близък до главницата и включването му в ГПР би довело до надвишаване на установения максимален размер съгласно чл. 19,ал.4 ЗПК.

Разпечатката съдържа 38 от 55 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/37d84602-98b5-4f09-b9ec-af3c601737c3