Решение № 372 от 25.02.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 372 гр. София, 25.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Господин Ст. Тонев при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20211100507112 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20073635/22.03.2021 г., постановено по гр. д. № 6449/19 г. по описа на СРС, 68 състав, са отхвърлени предявените от А.Х. М., със съдебен адрес: гр. София, ж. к.

Младост – 1, бул.********* офис 1, срещу „П.“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. Габрово, ул. *********, обективно съединени искове с правно основание чл. 177 КТ за заплащане на остатъка от възнаграждението за ползван платен годишен отпуск от ищеца за м. януари, май, юни, август, септември и октомври 2016 г., за м. януари, февруари, април, август и ноември 2017 г. и за м. януари и февруари 2018 г. в общ размер от 12 435,54 лв., по чл. 86, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 177 КТ за заплащане на мораторна лихва върху възнаграждението по чл. 177 КТ за периода от 21.02.2016 г. до 31.01.2019 г. в общ размер от 3 280,85 лв., по чл. 128, т. 2 КТ във вр. с чл. 66, ал. 1, т. 7, пр. 2 КТ за заплащане на допълнително трудово възнаграждение по чл. 6, ал. 3 от трудов договор N 07/01.03.2011 г. за м. януари, февруари и март 2018 г. в общ размер от 13 147,28 лв., и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 128, т. 2 КТ във вр. с чл. 66, ал. 1, т. 7, пр. 2 КТ за заплащане на мораторна лихва върху допълнителното възнаграждение за периода от 21.02.2018 г. до 31.01.2019 г. в общ размер от 1 122,75 лв., както и за законната лихва върху двете главници, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. С решението А.Х. М., ЕГН:

**********, със съдебен адрес: гр. София, ж. к. Младост – 1, бул.********* , eт. 3, офис 1, е 1 осъден да заплати на „П.“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр.

Габрово, ул.*********, със съдебен адрес: гр. София, район Оборище, ул. ********, на основание чл. 78, ал. 3 и 4 ГПК сумата от 4 560 лв., представляваща направени разноски по делото за адвокатско възнаграждение.

Подадена е въззивна жалба от А.Х. М. срещу решение № 20073635/22.03.2021 г., постановено по гр. д. № 6449/19 г. по описа на СРС, 68 състав. Въззивникът твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, в противоречие с процесуалноправните норми и е необосновано. Посочва, че основният водещ акт, с който се регламентират трудово – правните отношения между страните, е трудовият договор, както и че с нито едно от допълнителните споразумения към него не е отменена договорната клауза на чл. 6, ал. 3 от трудовия договор. Счита, че изводът на първоинстанционния съд, че договореното в чл. 6, ал. 3 от трудовия договор не е сред изброените в чл. 15 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, поради което не следва да се прилага чл. 17 от НСОРЗ във вр. с чл. 177 КТ, е неправилен. Твърди, че в практиката на ВКС е прието, че в брутното трудово възнаграждение като основа за обезщетения и за изплащане на възнаграждения за ползван платен годишен отпуск по чл. 177 КТ се включват основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер - предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Поддържа, че след като допълнителното възнаграждение е договорено в индивидуалния трудов договор, то е явно, сигурно и предвидимо, и следователно е с постоянен характер. Твърди, че преценката за това дали договореното в чл. 6, ал. 3 от трудовия договор е с постоянен характер е предпоставено от въпроса за характера на сумите, които са договорени за изплащане.

Посочва, че съгласно чл. 17, ал. 1, т. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 КТ се включва и възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда. Твърди, че възнаграждението по чл. 6, ал. 3 от трудовия договор е именно такова по чл. 17, ал. 1, т. 2 от НСОРЗ, като то е регламентирано от работодателя /съгласно чл. 22 от НСОРЗ/ в правилата за работната заплата в предприятието и е по критерий „постигнати продажби“. Счита, че не се касае за допълнителни трудови възнаграждения по чл. 17, ал. 1, т. 3 от НСОРЗ, а за възнаграждения над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното, а не според отработеното, тъй като критерий за изплащане е извършената работа /реализирани продажби/, а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила. Поддържа, че по делото не са налице доказателства, от които да се установява, че договорената клауза на чл. 6, ал. 3 от процесния трудов договор да е била отменена с последващо допълнително споразумение, а само, че е променен обхвата на видовете пазари и процентната база, поради което отхвърлянето на исковете с правно основание чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 66, ал. 1, т. 7, пр. 2 КТ е неоснователно. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното 2 решение, и вместо него да постанови друго решение, с което да уважи предявените искове.

Въззиваемата страна – „П.“ АД е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл.

263, ал. 1 ГПК, в който поддържа становището, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Посочва, че правилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът е бил длъжен да изплаща на ищеца допълнително възнаграждение по чл. 6.3. от трудовия договор само до края на 2016 г., като с всяко от извършените изменения на трудовия договор в частта му относно възнаграждението е придаден срочен характер на клаузата за допълнително възнаграждение. Мотивационната схема, действаща през 2017 г., не създава задължение за работодателя да изплаща на служителя допълнително възнаграждение, а само урежда условията за плащането му. Поддържа, че първоинстанционният съд правилно е приел, че възнаграждението по чл. 6.3. от трудовия договор на служителя не е с постоянен характер, като това възнаграждение не е в зависимост единствено от отработеното време и не е посочено сред възнагражденията в чл.

10 от Вътрешните правила за работната заплата. Ето защо, възнаграждението по чл. 6.3. от трудовия договор на служителя не следва да се включва в базата за изчисляване на възнаграждението за ползван платен годишен отпуск. Счита, че доводът на въззивника, направен с въззивната жалба, че възнагражданието по чл. 6.3. от трудовия договор може да се определи като „възнаграждение над основната работна заплата, определено според прилаганите схеми за заплащане на труда, т. е. според изработеното“, и като такова на основание чл. 17, ал. 1, т. 2 от НСОРЗ следва да бъде включено в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск, е неоснователен. Посочва, че в системите за заплащане на труда според изработеното водещ критерий е интензивността на труда, като размерът на възнаграждението зависи от конкретните резултати на служителя, а в случая заплащането на възнаграждението по чл.

6.3. от трудовия договор на служителя е обвързано от постигането на определен обем на продажби, но не конкретно от ищеца, а от целия търговски отдел на дружеството, като липсва критерий за извършената работа и за приноса на служителя за постигането на обема от продажби. Счита, че правилно първоинстанционният съд е приел, че претенцията за ищеца за заплащане на допълнително възнаграждение за м. януари – март 2018 г. е неоснователна. Твърди, че допълнителното възнаграждение по чл. 6.3. от трудовия договор на служителя е било дължимо само до края на 2016 г., а действащата след това мотивационна схема не създава задължение за работодателя за плащане, съответно право на служителя за получаване на допълнително възнаграждение. Претендира разноски.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Ищецът А.Х. М. твърди, че е работил по трудово правоотношеие с ответника – „П.“ АД на длъжността „мениджър продажби /местен пазар/“ в периода от м. август 2013 г. до м. март 2018 г. Твърди, че работодателят не му е изплатил целия размер на дължимото възнаграждение за ползван платен годишен отпуск за процесния период, като не е включил в 3 базата за изчисляването му допълнителното възнаграждение по чл. 6, ал. 3 от трудов договор N 07/01.03.2011 г., което е било уговорено като 0,67 % от продажбата на всички продуктови групи на територията на България, Сърбия, Македония, Босна и Херцеговина, дължими на месечна основа. Посочва, че работодателят не му е изплатил и допълнителното възнаграждение по чл. 6, ал. 3 от трудов договор N 07/01.03.2011 г. за м. януари, февруари и март 2018 г. Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 12 435,54 лв., представляваща неплатен остатък от възнаграждение за ползван платен годишен отпуск за м. януари, май, юни, август, септември и октомври 2016 г., за м. януари, февруари, април, август и ноември 2017 г., и за м. януари и февруари 2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 31.01.2019 г. до окончателното плащане, мораторна лихва в размер на 3280,85 лв. за периода от 21.02.2016 г. до 31.01.2019 г., начислена върху възнаграждението за ползван платен годишен отпуск в размер на 12 435,54 лв., сумата в размер на 13 147,28 лв., представляваща неплатено допълнително трудово възнаграждение по чл. 6, ал. 3 от трудов договор N 07/01.03.2011 г. за м. януари, февруари и март 2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 31.01.2019 г. до окончателното плащане, мораторна лихва в размер на 1 122,75 лв. за периода от 21.02.2018 г. до 31.01.2019 г., начислена върху допълнителното трудово възнаграждение по чл. 6, ал. 3 от трудовия договор в размер на 13 147,28 лв. Претендира разноски.

Ответникът – „П.“ АД оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че в брутното трудово възнаграждение на ищеца не е било включено допълнително месечно възнаграждение, договорено в чл. 6, ал. 3 от трудовия договор, а от 2017 г. – съгласно мотивационната схема за съответната календарна година, тъй като то няма постоянен характер. Поддържа, че допълнителното възнаграждение по чл. 6, ал. 3 от трудовия договор не е било обвързано с отработеното време, а е в зависимост от продажбите на продуктовите групи на определена територия в страната и в чужбина. Прави възражение за изтекла 3 – годишна погасителна давност по отношение на част от претендираните вземания за главница и за мораторна лихва. Твърди, че със заповед от 23.01.2018 г. на изпълнителния директор на дружеството ищецът е бил лишен от правото да получава допълнително трудово възнагражение за постигнат оборот, печалба и получени парични средства от клиенти за периода от м. януари до м. юни 2018 г. поради осъдително решение на търговския арбитражен съд. Претендира разноски.

С влязло в сила определение от 29.05.2020 г. е прекратено на основание чл. 232 ГПК производството по делото в частта му относно иска с правно основание чл. 177 КТ за разликата над сумата от 12 435,54 лв. до първоначално предявения размер от 25 734,38 лв. и за м. август и октомври 2013 г., м. май, юни, юли, август и декември 2014 г., м. март, април, май, юли, август и декември 2015 г., и по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 3 280,85 лв. до първоначалния предявен размер от 7 334,47 лв. и за периода от 21.09.2013 г. до 20.02.2016 г.

Не се спори между страните по делото, че между тях е съществувало безсрочно 4 трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „мениджър продажби /местен пазар/“ в периода от 02.03.2011 г. до 30.03.2018 г. в ответното дружество, както и че съдържанието му е било уредено с трудов договор N 07/01.03.2011 г., допълнително споразумение N