Решение № 386 от 14.06.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 386 гр. София, 13.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев при участието на секретаря Павлина Ив. Христова като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело № 20241001000422 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 във вр. с чл. 294 ГПК.

С решение № 50008/8.05.2024 г. по т. д. № 170/2022 г. на ВКС, І т.о., е обезсилено решението от 20.01.2021 г., поправено с решение от 29.07.2021 г., по т. д. № 2276/2020 г. на САС, ТО, 3 състав, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на САС със задължителни указания относно предмета на предявения иск.

Въззивното производство е образувано по жалба от 18.06.2020 г. на ответника Република България, представлявана от министъра на финансите, срещу решението от 15.05.2020 г. по гр. д. № 16231/2018 г. на Софийския градски съд, І-10 състав, в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца „Евклипс“ ООД сумата 45 968,37 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от противоправно поведение на лица от състава на държавен орган, изразяващо се в приемане на разпоредба в закон, която е в съществено нарушение на правото на ЕС и противоречи на Конституцията и в неизпълнение на задължението да уредят отношенията, възникнали от прилагане на разпоредбата след обявяването й за противоконституционна, която вреда се изразява в удържани такси по чл.35а ЗЕВИ за периода 1.01.2014 г. – 10.08.2014 г., заедно със законната лихва от 3.12.2018 г. до окончателното плащане, а на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 13 602,57 лв., представляваща лихва за забава върху горната главница за периода 1.01.2016 г. – 30.11.2018 г., както и сумата от 5 407,84 лв. - съдебни разноски.

1

В жалбата се твърди, че решението е постановено по недопустими искове, основани на приемането на законодателен акт на Народното събрание – Закона за държавния бюджет на РБ за 2014 г. Твърди се, че тези отношения не били частноправни или административноправни, а специфични държавно-властнически отношения, чиято законосъобразност не подлежала на контрол от органите на съдебната власт. Сочи се и, че искът не е подведомствен на гражданските съдилища. Поддържа се, че държавата не е пасивно процесуално легитимирана по предявения иск по чл. 7 КРБ, а такова е само държавното учреждение, с което се намират в правоотношение по възлагане физическите лица, които са извършили процесните действия, т.е. в случая Народното събрание. Твърди се, че неправилно СГС е уважил деликтния иск и неправилно е приел, че обявеният за противоконституционен закон поражда задължения за държавата да обезщети частноправните субекти за последиците от прилагането му. Твърди се, че поради липсата на обратно действие на решението на КС, таксата за периода до влизане в сила на РКС е събрана правомерно и е дължима от ищеца, като не били налице изключенията по чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ и съобразно разясненията на РКС № 3/28.04.2020 г. Сочи се, че събраните такси по чл. 35а ЗЕВИ не може да се третират като вреда, доколкото е налице пълно съвпадение между твърдяното плащане и твърдяната вреда, поради което претенцията не може да има репарационен /обезщетителен/ характер. Не било налице и възлагане на работата от държавата спрямо законодателния орган и не били налице и останалите предпоставки на чл. 49 ЗЗД.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да обезсили или да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявените искове, както и да му присъди направените разноски, вкл. и юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемата страна „Евклипс“ ООД – ищец по исковете – чрез процесуалния си представител оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи повтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция, на които в обжалваното решение е даден подробен отговор. Независимо 2 от това следва да се добави и следното:

1. Между страните не се спори, а това се установява и от доказателствата, че: 1) ищецът е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници /вятърна енергия/ чрез собствена вятърна електроцентрала, находяща се в землището на с. ***, община Каварна, въведена в експлоатация с разрешения за ползване № СТ-12-305/3.04.2002 г. и № СТ-12274/17.04.2006 г.; 2) за изкупуването на произведената електрическа енергия е бил сключен договор № 155/1.07.2010 г. за срок до 31.03.2024 г. с крайния снабдител „ЕОН България Продажби” АД /със сегашно наименование „Енерго – Про Продажби“ АД; 3) с § 6 от Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109/20.12.2013 г.), в сила от 1.01.2014 г. е бил изменен Законът за енергията от възобновяеми източници, като е бил създаден раздел V в глава 4, включващ чл. 35а – чл. 35в, с който е въведена такса, дължима от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия в размер на 20 % от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ без ДДС, която се удържа и внася от обществения доставчик или съответните крайни снабдители, които имат задължение за подаване на тримесечна справка в КЕВР и за превеждане на удържаните такси в срок до 15то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася; 4) с решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (ДВ, бр. 65/6.08.2014 г.), в сила от 10.08.2014 г., са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ; и 5) за периода 1.01.2014 г. – 10.08.2014 г. на ищеца са удържани от крайния снабдител „ЕОН България Продажби” АД такси по чл. 35а ЗЕВИ в общ размер на 45 968,37 лв., които от името на ищеца са превеждани на тримесечия по сметка на КЕВР на 15.04.2014 г., 15.07.2014 г. и 15.10.2014 г., от където сумите са прехвърлени към централния държавен бюджет.

При горните факти ищецът претендира възстановяване на събраните суми, заедно със законната лихва за забава.

2. Преди всичко следва да се отбележи, че наведените в жалбата доводи за недопустимост на предявените искове са неоснователни. От всички наведени доводи относими към допустимостта са само тези, в които се твърди неподведомственост на спора на гражданските съдилища

– поради това, че отношенията, породени от противоконституционен закон, не били частноправни или административноправни, а специфични държавно-властнически отношения, чиято законосъобразност не подлежала на контрол от органите на съдебната власт.

Както бе посочено по-горе, предмет на настоящото дело са осъдителни искове за вземания, които ищецът твърди, че притежава. Този предмет на спора е изцяло в обхвата на подведомствените на общите съдилища граждански дела по смисъла на чл. 1 ГПК.

Претендираните от ищеца вземания могат да бъдат единствено частни, тъй като не попадат сред изчерпателно изброените в чл. 162, ал. 2, 5, 6 и 7 ДОПК публични вземания, по които кредитор може да е само публичноправно образувание в това му качество – държава, 3 община или международна организация /ЕС/. Процесните вземания нито по предмет, нито по кредитор са публични, а следователно – те са частни. Принципът е, че частните вземания се защитават по реда на ГПК, а публичните – по административноправен ред. От този принцип обаче законодателят може да установи изключения – така напр. вземанията за съдебни такси се установяват само по процесуалния ред, приложим към съответното съдебно производство; в изпълнително производство по ГПК могат да се събират и публични вземания /чл. 458 ГПК и чл. 163, ал. 4 ДОПК/, а в изпълнително производство по ДОПК могат да се събират и частни вземания /чл. 194, ал. 1 ДОПК/. По принцип делата за частни вземания се разглеждат по ГПК от общите съдилища, но законодателят може да предвиди и изключения в подсъдността – напр. деликтните искове за ангажиране отговорността на държавата по чл. 203 АПК се разглеждат от административните съдилища.

Настоящите искове обаче предметно не попадат сред тези искове. Същите не касаят твърдени вреди от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, нито вреди от нарушаване на правото на ЕС от органи по чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ (която разпоредба при това е неприложима към процесния казус предвид § 6 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ – ДВ, бр. 94/2019 г.), само които граждански дела са подсъдни на административните съдилища. Исковете са за имуществени последици от акт на законодателния орган /Народното събрание/, а именно – приет противоконституционен закон. За искове с такъв предмет липсва уредена специална подсъдност, поради което те са подсъдни на общите съдилища по реда на ГПК и не са недопустими на това основание. Всичко останали доводи в жалбата касаят основателността по същество.

3. С отменителното решение на ВКС е прието, че предмет на делото е само деликтна претенция /квалифицирана по чл. 49 ЗЗД/, а не и кондикционна, въпреки че при условията на евентуалност ищецът е заявил и такава. В тази част касационният съд се е позовал и на постановките на ТР № 1/20.04.2023 г. на ВКС – ОСГТК, според което: „ Правното основание на предявен срещу държавата иск за заплащане на сума – платена /удържана и внесена в държавния бюджет/ такса по силата на чл. 35а ЗЕВИ, предвид обявяването на нормата за противоконституционна и неизпълнение на задължението на Народното събрание по чл.

22, ал. 4 ЗКС да отстрани настъпилите от приложението на тази разпоредба неблагоприятни правни последици, e непозволено увреждане – чл. 49 ЗЗД“. Както на осн. чл.

130, ал. 2 ЗСВ, така и на осн. чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК тези указания са задължителни за настоящата инстанция, макар и да не ги споделя в тази част /в редица свои решения, настоящият състав последователно и аргументирано е застъпвал позицията за кондикционно естество на подобни претенции/.

4. Със същото ТР № 1/20.04.2023 г. на ВКС – ОСГТК, а и това се извлича и от постановките на РКС № 3/28.04.2020 г., по задължителен начин е разрешен и въпросът дали е налице основание за ангажиране на отговорността на държавата за възстановяване на събраните суми за такси по чл. 35а ЗЕВИ – прието е, че такова възстановяване се дължи на деликтно основание. По-конкретно е прието следното:

4

„Разпоредбата на чл. 7 КРБ регламентира отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи, включително Народното събрание и длъжностни лица. Съгласно чл. 5, ал. 1 и чл. 62, ал. 1 КРБ Народното събрание е длъжно да приема закони, които не противоречат на Конституцията на Република България. Основно задължение на народните представители, което поемат под клетва на основание чл. 76, ал. 2 КРБ при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание, е да спазват Конституцията. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение на Народното събрание и представлява деликт, тъй като е противоправно действие. Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС, чрез която се осъществява баланс между принципа за правна сигурност и принципа за правна справедливост, установява задължение на Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Законодателният орган е длъжен в срок до два месеца от влизане в сила на решението на Конституционния съд да преуреди конституционосъобразно в последващ закон последиците от обявения за противоконституционен закон. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционен закон също представлява противоправно деяние, както и приемането на такъв закон, тъй като в противоречие на императивна правна норма /чл. 22, ал. 4 ЗКС/ не е изпълнено предвиденото в нея задължение. В резултат на противоправното действие на приемане на противоконституционен закон и противоправното бездействие, изразяващо се в неуреждане на имуществените последици след обявяването на закона за противоконституционен, за частноправните субекти могат да настъпят вреди като пряка и непосредствена последица от противоправното деяние. Имущественото разместване, което е осъществено въз основа на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, без Народното събрание да уреди последиците от това в разумен срок, съставлява вреда за платилия правен субект. Неблагоприятните последици за частноправните субекти са вследствие надлежно и законосъобразно изпълнение на задължение за заплащане на държавна такса въз основа на закон, който впоследствие е обявен за противоконституционен, и неизпълнение на задължението на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 ЗКС. Вредите са настъпили в чужда правна сфера – на производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия съгласно чл. 35а, ал. 3 във връзка с чл. 35б, ал. 1 ЗЕВИ, и представляват претърпяна загуба, изразяваща се в намаляване на имуществото – неполучена преференциална цена в пълен размер, предвид удържането и внасянето на таксата в държавния бюджет съобразно предвидения в чл.