Решение № 473 от 02.12.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 473 гр. Пловдив, 02.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Цветелина П. Бакалова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Търговско дело № 20245300900513 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба и уточнение към нея от 14.10.2025г., подадени от „Лено“ АД срещу В. Г. П.- лично и като ЕТ „Вегас- В. П.“ и В. Х. П., с която са предявени субективно съединени искове с правно основание чл. 415, ал. 1, т. 3, вр. ал. 3 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 286 Търговски закон, за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца при условията на солидарност сума в размер от 17 295, 82 евро (седемнадесет хиляди двеста деветдесет и пет евро и осемдесет и два евро цента), представляваща мораторна лихва за периода от 20.06.2021г. до 20.06.2024 г. върху главница в размер от 50 000 евро, дължима по сключения между страните Договор за заем „Бизнес кредит“ с № 5668 от 07.06.2018г., за която сума с Разпореждане № 20182/ 12.07.2024г. по ч.гр.д. № 10909/ 2024г., по описа на Районен съд- Пловдив, I- ви бр. с-в е отказано да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и са дадени указания на ищеца (кредитор в заповедното производство) да предяви осъдителен иск за горепосочената сума.

Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за заем „Бизнес кредит“ № 5668 от 07.06.2018г. Поддържа се, че по силата на цитираното правоотношение е предоставена в заем сума в размер от 50 000 евро, която е усвоена от ЕТ „Вегас- В. П.“ и е използвана за търговски цели. В. Г. П.- лично и като ЕТ „Вегас- В. П.“ и В. Х. П. са се задължили да отговарят солидарно за връщането на сумата по договора, ведно с акцесорните вземания. Съобразно приложимия към договора погасителен план, вземането към ищецакредитор е следвало да бъде погасено от ответниците на 120 месечни вноски до 07.06.2028г.

Вземанията на ищеца били обезпечени и чрез учредена в негова полза ипотека, обективирана в Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 171, том I, рег. № 1825, дело № 81 от 2018г. на Нотариус Меглена Илиева АнгеловаЦацарова, с район на действие Районен съд- Пловдив. Ответниците сa преустановили плащанията по договора, като ищецът е обявил всички вземания по договора за предсрочно изискуеми считано от 20.01.2020г., за което е изпратил и нарочно уведомление до задължените лица. Ищецът поддържа, че доколкото след получаване на уведомлението, ответниците не са възстановили на ищеца усвоената главница, то дължат обезщетение за забава в размер на законната лихва. Ищецът изчислява обезщетението за забава на сума в размер от 17 295, 82 евро, дължима за периода 20.06.2021г.- 20.06.2024г. Ищецът поддържа, 1 че пред Районен съд- Пловдив е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК въз основа на документ, като с Разпореждане № 20182/ 12.07.2024г. по ч.гр.д. № 10909/ 2024г., по описа на Районен съд- Пловдив, I- ви бр. с-в е отказано да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК. Предоставени са указания от заповедния съд за предявяване на осъдителен иск за сумата, предмет на заповедното производство. Предвид изложеното, ищецът поддържа, че разполага с правен интерес да инициира настоящото исково производство. Моли се предявеният осъдителен иск да бъде уважен. Претендират се сторените в исковия процес и заповедното производство разноски.

В срока по чл. 367, ал. 1 ГПК, ответниците са подали писмен отговор, с който оспорват основателността на предявения иск. Излагат се твърдения, че сумата по договора не е усвоена с цел обслужване на търговската дейност на ЕТ „Вегас- В. П.“. Поддържа се, че ответниците притежават качеството на „потребители“ и се ползват от засилената защита, предоставена по силата на ЗЗП и ЗПК. Моли се предявените искове да бъдат отхвърлени.

Изтъква се, че пред Окръжен съд- Пловдив е образувано исково производство между същите страни с предмет дължимостта на главницата и възнаградителната лихва по процесния Договор за заем „Бизнес кредит“ № 5668 от 07.06.2018г. (т.д. № 524/ 2023г., по описа на ОСПловдив, XIX- ти с-в). В тази връзка се отправя искане за спиране на производството по настоящото дело до приключване на производството по т.д. № 524/ 2023г., по описа на ОСПловдив, XIX- ти с-в.

В срока по чл. 372 ГПК е постъпила допълнителна искова молба от ищеца. Оспорва се изложеното от ответниците в отговора на исковата молба досежно потребителския характер на договора за кредит. Потвърждава се твърдението на ответниците, че пред Окръжен съд- Пловдив е образувано исково производство между същите страни с предмет дължимостта на главницата и възнаградителната лихва по процесния Договор за заем „Бизнес кредит“ № 5668 от 07.06.2018г. (т.д. № 524/ 2023г., по описа на ОС- Пловдив, XIXти с-в).

С постановеното по делото Определение № 1293/ 22.10.2024г. производството по делото е спряно на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по т.д. № 524/ 2023г., по описа на ОС- Пловдив, XIX- ти с-в.

С влязлото в законна сила на 16.09.2025г. Решение № 379/ 14.10.2024г. по т.д. № 524/ 2023г. по описа на ОС- Пловдив, XIX- ти с-в, потвърдено изцяло с Решение № 239/ 23.07.2025г. по в.т.д. № 234/ 2025г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, I- ви т. с-в е признато за установено, че В. Г. П.- лично и като ЕТ „Вегас- В. П.“ и В. Х. П. дължат солидарно на „Лено“ АД сумата от 50 000 евро, представляваща главница по Договор за заем „Бизнес кредит“ с № 5668 от 07.06.2018г. и сумата от 7 533, 33 евро- възнаградителна лихва за периода 08.06.2019г.- 20.01.2020г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 5326/ 29.09.2020г. по ч.гр.д. № 11291/ 2020г., по описа на Районен съд- Пловдив. С цитираните решения на Окръжен съд- Пловдив и Апелативен съд- Пловдив е прието и че всички вземания по кредитното правоотношение са обявени за предсрочно изискуеми считано от 20.01.2020г., както и че процесният Договор за заем „Бизнес кредит“ № 5668 от 07.06.2018г. не е с потребителски характер (сумата е усвоена от ответниците за целите на осъществяваната от тях търговска дейност).

Предвид гореизложеното, с постановеното по делото Определение № 1382/ 30.09.2025г. производството по настоящото дело е възобновено.

В срока по чл. 373 ГПК е постъпил отговор на допълнителната искова молба, с който предвид влязлото в законна сила съдебно решение по т.д. № 524/ 2023г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, XIX- ти с-в, ответниците изцяло признават предявените в настоящия процес субективно съединени искове. Излагат се аргументи, че с поведението си ответниците не са дали повод за иницииране на исковото производство и се моли сторените от ищеца разноски в исковото и заповедното производство да не им се възлагат.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2, 2 вр. чл. 237, ал. 2 ГПК, счита за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът е сезиран със субективно съединени искове с правно основание чл. 415, ал. 1, т.

3, вр. ал. 3 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 286 Търговски закон, за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца при условията на солидарност сума в размер от 17 295, 82 евро (седемнадесет хиляди двеста деветдесет и пет евро и осемдесет и два евро цента), представляваща мораторна лихва за периода от 20.06.2021г. до 20.06.2024 г. върху главница в размер от 50 000 евро, дължима по сключения между страните Договор за заем „Бизнес кредит“ с № 5668 от 07.06.2018г. и за която сума с Разпореждане № 20182/ 12.07.2024г. по ч.гр.д. № 10909/ 2024г., по описа на Районен съд- Пловдив, I- ви бр. с-в е отказано да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и са дадени указания на ищеца (кредитор в заповедното производство) да предяви осъдителен иск за горепосочената сума.

С оглед направеното от ответниците признание на исковата претенция (с подадения допълнителен отговор на исковата молба- т. 2, л. 294 от делото), както и заявеното от ищеца искане за постановяване на решение при признание на иска, съдът счита, че исковата претенция е основателна и ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят солидарно на ищцовото дружество горепосочената сума. Съдът счита за нужно да акцентира върху обстоятелството, че с влязлото в законна сила на 16.09.2025г. Решение № 379/ 14.10.2024г. по т.д. № 524/ 2023г. по описа на ОС- Пловдив, XIX- ти с-в (потвърдено изцяло с Решение № 239/ 23.07.2025г. по в.т.д. № 234/ 2025г. по описа на Апелативен съд- Пловдив), освен че е прието, че ответниците – заемополучатели дължат солидарно на ищеца- заемодател главницата по сключения между тях Договор за заем „Бизнес кредит“ № 5668 от 07.06.2018г., то е установено и че посоченият договор не е с потребителски характер (сумата е усвоена от ответниците, за целите на осъществяваната от тях търговска дейност).

Предвид това явно е, че в настоящото производство ответниците не се ползват от засилената потребителска защита установена със Закон за защита на потребителите и Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители.

Съгласно разпоредбата на чл. 237, ал. 2 ГПК в мотивите на решението е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска. Налице са предпоставките на чл. 237 ГПК като съдът счита, че така извършеното признание не противоречи на закона или на добрите нрави и касае право, с което ответната страна може да се разпорежда. В тази връзка, по делото е представено изрично пълномощно /т. 1, л. 173/, делегиращо на адв. С. възможност да признае иска, предмет на настоящото производство, както и да предприема всякакви действия на разпореждане с предмета на делото. Тоест, стореното с допълнителния отговор на исковата молба признание на субективно съединените искове отговаря на особените изисквания разписани в чл. 34, ал. 3 ГПК.

Признанието на иска е процесуално действие на ответниците, с което те се разпореждат със своето право на защита, като заявяват, че се отказват от защита срещу иска, тъй като същият е основателен. Това действие може да се осъществи на всеки един етап от производството, като признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл. 237 ГПК, или да остави съдът да постанови решение по чл. 235 ГПК. Доколкото ответниците заявяват изрично в подадения допълнителен отговор на исковата молба, че признават субективно съединените искове, а ищецът в открито съдебно заседание проведено на 25.11.2025г., че иска постановяване на решение съобразно изразеното признание, съдът следва да постанови своето решение на основание чл. 237 ГПК.

3

Предвид гореизложеното, В. Г. П.- лично и като ЕТ „Вегас- В. П.“ и В. Х. П. следва да бъдат осъдени да заплатят солидарно на „Лено“ АД, на осн. чл. 415, ал. 1, т. 3, вр. ал. 3 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 286 Търговски закон сумата в размер от 17 295, 82 евро (седемнадесет хиляди двеста деветдесет и пет евро и осемдесет и два евро цента), представляваща мораторна лихва за периода от 20.06.2021г. до 20.06.2024 г. върху главница в размер от 50 000 евро, дължима по сключения между страните Договор за заем „Бизнес кредит“ с № 5668 от 07.06.2018г. и за която сума с Разпореждане № 20182/ 12.07.2024г. по ч.гр.д. № 10909/ 2024г., по описа на Районен съд- Пловдив, I- ви бр. с-в е отказано да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и са дадени указания на ищеца (кредитор в заповедното производство) да предяви осъдителен иск за горепосочената сума.

По отношение на разноските:

При този изход на спора, право на разноски се поражда в полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

С подадения допълнителен отговор на исковата молба ответниците възразяват, че не следва да понесат сторените от ищеца разноски, тъй като са признали иска и с поведението си не са дали повод за иницииране на заповедното производство, а след това и на исковия процес. Съдът счита възражението за неоснователно, по следните съображения: съобразно нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Тоест, за да не бъдат възложени в тежест на ответниците сторените от ищеца разноски, ответниците следва кумулативно да покрият два критерия- да признаят иска и с поведението си да не са дали повод за завеждане на делото. В настоящия случай, макар и ответниците да признават иска, то с поведението си са дали повод за иницииране на заповедното производство и последвалия го исков процес. С подадения отговор на исковата молба ответниците оспорват по основание и размер предявения иск. Едва в хода на процеса, след влизане в сила на 16.09.2025г. на Решение № 379/ 14.10.2024г. по т.д. № 524/ 2023г. по описа на ОС- Пловдив, XIX- ти с-в (с което е прието, че сумата за главница по процесния договор е дължима и че същият не е с потребителски характер), ответниците признават предявеното в настоящия процес спорно право. Предвид това, явно е, че с поведението си ответниците са дали повод за иницииране на исковия процес, тъй като са оспорили претендираното от ищеца вземане и дори и към приключване на съдебното дирене в настоящата инстанция няма данни спорното притезание да е погасено. Предвид изложеното, ответниците следва да понесат отговорността за сторените от ищеца разноски.