Решение № 6520 от 21.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6520 гр. София, 19.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20221100511668 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Електрохолд продажби“ АД, /с предишно наименование „ЧЕЗ Електро България” АД/, действащо чрез процесуалния си представител, срещу неизгодните части на решение № 6858 от 21.06.2022 г., постановено по гр. дело № 139/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 128-ми състав.

С посоченото решение районният съд е осъдил Н. К. К. да заплати на „Електрохолд продажби” ЕАД /с предходно наименование “ЧЕЗ Електро България” АД/, ЕИК 175133827, сумата от 2003.80 лв., представляваща стойност на доставена и потребена, но незаплатена електрическа енергия за клиентски номер 300042636642, за която са издадени фактури в периода от 21.12.2018 г. до 15.04.2019г., ведно със законна лихва от 04.01.2022 г. до изплащане на вземането, и сумата от 553.86 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 09.01.2019 г. до 30.12.2021 г., като е отхвърлил иска за главница за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 2882.69 лв., за която са издадени фактури в периода от 07.12.2018 г. до 10.12.2018 г. и иска за обезщетение за забава за разликата над уважения размер до пълния предявен от 820.47 лв. и за периода от 04.01.2019 г. до 08.01.2019 г. включително. Предмет на настоящото въззивно производство е отхвърлителната част на съдебното решение в частта, в която е отхвърлен искът за главница.

Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението в обжалваната отхвърлителна част е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие със събраните доказателства. Излагат се съображения, че неправилно районният съд е приел, че била изтекла погасителната давност за част от процесните фактури - на стойност 878.89 лева относно всички задължения, чийто падеж е преди 31.12.2018 г. /3 години преди подаване на исковата молба, което е станало по пощата на 31.12.2021 г./, а именно издадените 3 бр. фактури от 07.12.2018 г. и фактурата от 10.12.2018 1 г. Моли се решението в обжалваната част да бъде отменено, а предявените искове да бъдат изцяло уважени, като се присъдят направените пред двете инстанции разноски.

В установения от закона срок, въззиваемият Н. К. К. не е депозирал отговор на въззивната жалба.

Третото лице помагач на страната на „Електрохолд продажби“

„Електроразпределителни мрежи Запад” АД не е взело становище по жалбата.

АД

-

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - основателна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Съобразно постановките в ТР № 2/ 17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/ 2017 г. ОСГК на ВКС, и извършеното с него нормативното тълкуване на разпоредбите от Закона за енергетиката, е прието, че ЗЕ свързва качеството на длъжник на цената на доставена топлинна енергия за битови нужди с качеството на собственик на имота, съответно с качеството на носител на ограниченото вещно право на ползване, когато за същия имот няма сключен договор между ползвателя на договорно основание и доставчика на топлинна енергия.

Спорното правоотношение по настоящото дело също намира правната си уредба в Закона за енергетиката, а начинът, по който законът урежда и договора за продажба на електроенергия за битови нужди, е сходен с този, по който регламентира договорът за продажба на топлинна енергия за битови нужди.

ЗЕ регламентира и правоотношението за продажба на електрическа енергия за битови нужди като произтичащо от договор, при държавно регулирани цени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ и публично известни общи условия. Продавач на доставената електрическа енергия е крайният снабдител /субектът по чл. 94 а, респ. по чл.

95 ЗЕ/, а купувач – крайният клиент /чл. 91 – 92, вр. чл. 97 – 98а ЗЕ/. Легалната дефиниция на понятието „битов клиент“ е в § 1, т. 2а от Допълнителните разпоредби на ЗЕ, а преди - § 1, т. 42 ДР /отм./ на ЗЕ. Тя се отнася и за правоотношението по договора по чл. 97, ал. 1, т. 4 ЗЕ. Чрез нея законът свързва качеството на длъжник на цената с качеството на собственик или на носител на ограниченото вещно право на ползване върху електроснабдения имот, доколкото доставяната енергия е „за собствени битови нужди“, а друго не е уговорено с крайния снабдител. Договорната свобода, предвидена в чл. 9 ЗЗД, допуска и при това правоотношение клиент на доставената електроенергия за битови нужди да е друг правен субект – онзи, който ползва електроснабдения имот със съгласието на собственика, респ. с титуляра на вещното право на ползване и същевременно е сключил договор за продажба на електрическа енергия за същия имот. /така прието и в решение № 205 от 28.02.2019 г., 2 постановено по гр. д. № 439/2018 г. На ВКС, 3-то гр. отд./

В настоящия спор следователно е от значение дали ответникът е притежавал или не правото на собственост върху жилището, а с това – и качеството си на страна по договора за продажба на електрическа енергия. Процесното твърдяно правоотношение следва да е възникнало на основание Закона за енергетиката, а законът го обвързва с титулярството на вещното право на собственост, респективно на ограниченото вещно право на ползване, когато за електроснабдявания имот няма сключен договор между крайния снабдител и ползвателя на договорно основание за доставка на електроенергия в същия имот. Аргумент в посока на гореизложеното е и разподбата на чл. 97, ал. 1, т. 4 ЗЕ, във връзка с легалната дефиниция на понятието „потребител на енергия или природен газ за битови нужди“ в § 1, т.

42 от ДР (отм.) на ЗЕ, а след отмяната на допълнителната разпоредба – във връзка легалната дефиниция на понятието „битов клиент“ в § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ. Ответникът не спори, че е собственик на имота, поради което страните са обвързани от валидно облигационно правоотношение.

Неправилно обаче съдът е приел от кога тече давностният срок. Искът е отхвърлен за задълженията преди 31.12.2018г. /три години преди датата на подаване на исковата молба/. Действително задълженията са възникнали като срочни, поради което приложима в случая е кратката три годишна давност. Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, задълженията на потребителите на предоставяните от електроснабдителните дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер, поради което същите се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок – арг. чл. 111, б „в” ЗЗД , както и лихвите за забава.

Съгласно представените по делото общи условия, дължимите суми се заплащат ежемесечно, съгласно посочения в съобщението срок за плащане, а съгласно чл. 19, ал. 5 от ОУ съобщенията за плащане съдържат началната и крайната дата на плащане, като без правно значение е дали и кога са получени фактурите от потребителя.

Фактурите, за които е отхвърлен искът са: фактура № 0252887907/07.12.2018г., фактура № 0252887908/07.12.2018г., фактура № 0252887909/07.12.2018г. и фактура № 0253174809/10.12.2018г.

Във фактурите са посочени следните крайни срокове за плащане по всяка от тях: по фактура № 0252887907/07.12.2018г. – 03.01.2019г., по фактура № 0252887908/07.12.2018г. – 03.01.2019г., по фактура № 0252887909/07.12.2018г. – 03.01.2019г. и по фактура № 0253174809/10.12.2018г. – 03.01.2019г. Следователно по всяка от фактурите ответникът е изпаднал в забава, считано от 04.01.2019г. Давностният срок за погасяване на задълженията изтича на 04.01.2022г. Исковата молба е предявена на 31.12.2021г., видно от пощенското клеймо. Както сам е отбелязал СРС, видно от приетите по делото доказателства, включително и заключението на вещото лице, не е налице префактуриране на стари задължения. От 04.01.2019г. до 31.12.2021г. не е изтекъл предвидения в закона тригодишен давностен срок, поради което основателни са обективираните във въззивната жалба 3 оплаквания в тази връзка.

Поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваната част следва да се отмени.

По разноските за въззивната инстанция:

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 273 ГПК на въззивника се дължат разноски в размер на 125 лв. за юрисконсултско възнаграждение и държавна такса.

С оглед изхода на спора, на въззивника следва да се присъдят разноски в размер на още 236.59 лв. в производството пред СРС.

Воден от изложеното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 6858 от 21.06.2022 г., постановено по гр. д. № 139/2022 г. на Софийски районен съд, 128 състав, в обжалваната част, в която е отхвърлен предявеният иск за главница за разликата над уважения размер от 2003.80 лв. до пълния предявен размер от 2882.69 лв., за която са издадени фактури в периода от 07.12.2018 г. до 10.12.2018 г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Н. К. К., ЕГН **********, с адрес гр. София, ул. ****, да заплати на „Електрохолд продажби” ЕАД /с предходно наименование “ЧЕЗ Електро България” АД/, ЕИК 175133827 със седалище и адрес на управление: гр.София, район Средец, бул.”****, бл.

Бенч Марк Бизнес Център, представлявано от Л.В. и Д.С., разликата над уважения от СРС размер от 2003.80 лв. до пълния предявен размер от 2882.69 лв., за която са издадени фактури в периода от 07.12.2018 г. до 10.12.2018 г. представляваща стойност на доставена и потребена, но незаплатена електрическа енергия за клиентски номер 300042636642, ведно със законна лихва от 04.01.2022 г. до изплащане на вземането.

ОСЪЖДА Н. К. К., ЕГН **********, с адрес гр.София, ул. ****, да заплати на „Електрохолд продажби” ЕАД /с предходно наименование “ЧЕЗ Електро България” АД/, ЕИК 175133827 със седалище и адрес на управление: гр.София, район Средец, бул.”****, бл.

Бенч Марк Бизнес Център, представлявано от Л.В. и Д.С., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 273, сумата от 125 лв., представляваща направените във въззивното производство разноски, както и сумата от още 236.59 лв., представляваща направените в производството пред СРС разноски.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД на страната на въззивника „Електрохолд продажби” ЕАД /с предходно наименование “ЧЕЗ Електро България” АД/.

В останалата част първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, 4 т. 1 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5