Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 527 от 18.04.2022, Административен съд - Варна

Съд
Административен съд - Варна
Дело
Административно дело 2210/2021
Вид
Решение № 527
Подписан
18.04.2022
В сила
11.04.2023
Състав
МАРИЯ СИМЕОНОВА ГАНЕВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 107, ал.3 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 129, ал.7 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл.161 ал.1 изр.1 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 18 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.10 · Закон за местните данъци и такси
  • чл.11 ал.1 · Закон за местните данъци и такси
  • чл.11, ал.3 · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 12 · Закон за местните данъци и такси
  • чл.14 · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 18 · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 4 · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 4, ал. 3 и 4 · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 4, ал. 3 и 4 · Закон за местните данъци и такси
  • чл.62 · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 56 · Закон за собствеността
  • чл.313 · Наказателен кодекс

Р Е

Ш Е Н

И Е

№……………….. /18.04.

2022 година

В ИМЕТО

НА НАРОДА

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –

ВАРНА- ХХХІІІ СЪСТАВ, в открито съдебно заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ГАНЕВА при секретаря Теодора Чавдарова , като разгледа докладваното от съдията адм. дело № 2210 по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.

156 и следващите от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по жалба на Д. М. К., ЕГН ********** *** против акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ № МД-АУ-2290-1/06.07.2021г. , с който са данъчни периоди 2016- 2020 г. са й определени задължения за данък върху недвижимите имоти /ДНИ/ в общ размер на 854.91 лв. и законна лихва от 247.85 лв. , както и такса за битови отпадъци /ТБО/ в размер на 1581.58 лв. и лихва за забава от 458.52 лв.

Релевира се материална незаконосъобразност на атакувания акт, понеже за процесният имот има подадени декларации, в които е посочен като ползвател „Имо-Рент“ ЕООД и задълженията за ДНИ и ТБО за данъчните периоди 2016-2020г. са били плащани редовно. По тези декларации органът е счел, че няма нередности за отстраняване, приел ги е и е определил като ползвател това дружество, като сключения между него и собственика договор е с нотариална заверка на подписите. На изложените основания се отправя искане към съда за отмяна на акта.

В съдебно заседание жалбоподателят чрез представител по пълномощие поддържа жалбата . В представено писмено становище на пълномощника се твърди незаконосъобразност на акта и поради факта, че в нот. акт, с който заедно със съпругата си са прехвърлили правото на собственост на дъщеря си Ж К, е посочено, че не само те, а и дъщеря им ще ползва имота.

Ответникът – директорът на дирекция „Местни данъци“ при община Варна, чрез процесуален представител – юриск. Х, оспорва жалбата като излага позиция за нейната неоснователност.

Претендира се присъждане на юриск. възнаграждение.

Съдът, след преценка на събраните в хода на административното и съдебното производство доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена от лице с правен интерес от оспорване , понеже е адресат на акт, с който се установени негови данъчни задължения .

Проведено е задължително административно обжалване , приключило с потвърдителен контролен акт- писмо от 06.08.2021г. на директора на дирекция „Местни данъци“ при община Варна / л. 4 от преписката/ . Произнасянето на ответника е било съобщена на К. на 16.08.2021г. , а жалбата до териториално компетентния адм. съд е била подадена на 18.08.2021г. т.е. потестативното субективно право на жалба е упражнено срочно. В обобщение жалбата е процесуално допустима.

При изследване на нейната основателност съдът установи следното:

Административното производство е било образувано по служебен почин. От събрани в хода на същото писмени доказателства се установява, че с нотариален акт от 28.12.1999 г. Д. Я.К. и Д.

М.К. са дарили на своята дъщеря Ж Д К офис- магазин в груб строеж, в гр. В , бел. „ ///// „ № // .

В същия нотариален акт е вписано, че двамата дарители си запазват право на ползване на имота пожизнено и безвъзмездно заедно с надареното лице /л.

16-17 от преписката/.

За процесния имот е било издадено разрешение за ползване на 07.02.2000 г. / л. 16 /.

С декларация по чл.14 от ЗМДТ вх.

№ *********/22.04.2010г. /л.21-25 от делото/ / Д. К., съпруг на жалбоподателката и управител на „Имо-Рент“ ЕООД , е декларирал ползване на процесния недвижим имот от посоченото търговско дружество , като е приложил и писмен договор за предоставяне за ползване и управление на недвижими имоти от 06.03.2006г. с нотариална заверка на подписите от нотариус, рег.№ 214. /л. 23/ Към административната преписка са приложени декларация по чл.14 от ЗМДТ с вх. № **********/ 18.06.2021г. и последваща коригираща декларация вх.

№**********/22.06.2010г., двете подадени от Ж К, в които като ползватели на имота са посочени Д.К. и Д.К. при ½ идеални части / л. 9-24 от преписката/.

С обжалвания АУЗД № МД-АУ-2290-1/06.07.2021г.на главен инспектор към дирекция „ МД“ , надлежно овластен като орган по приходите реда на по чл. 4 от ЗМДТ със заповед № 2888/ 15.07.2019 г. на кмета на община Варна / л. 30-31 от преписката/ , на жалбоподателката за данъчни периоди 2016- 2020 г. са определени задължения за данък върху недвижимите имоти /ДНИ/ в общ размер на 854.91 лв. и законна лихва от 247.85 лв. и такса битови отпадъци /ТБО/ в размер на 1581.58 лв. и лихва за забава от 458.52 лв. , изчислени върху 1//2 от данъчната оценка на имота т.е. при двама ползватели на имота.

Ответникът по делото в своя контролен акт е изложил становище за законосъобразност на издадения АУЗД, с позоваване на чл.11, ал.3 ЗМДТ и предвид факта, че договорът за ползване между собственика на имота и „Имо – Рент“ ЕООД не е сключен в изискуемата нотариална форма.

Съдебно известен факт е, че спрямо Д. Я.К. / съпруг на жалбоподателката / е бил издаден АУЗД , с който за същите данъчни периоди са му били определени идентични по вид и размер задължения за ДНИ и ТБО, като по повод съдебното обжалване на този акт е било постановено решение № 117/10.02.2022г по адм. дело № 2209/2021г. на Административен съд-Варна, с което неговата жалба е била отхвърлена и срещу това решение е била подадена касационна жалба .

Безспорен факт е липсата на извършени плащания от жалбоподателката на ДНИ и ТБО за процесния имот за периода 2016г.-2020 г.

Ответникът представя справка , според която данъчната оценка на процесния поземлен имот за посочените в акта данъчни периоди е както следва:

- за 2016 г. – 172 810.50 лв. ;

-за 2017 г. – 171 896.10 лв.;

-за 2018 г. – 170 981.80 лв. ;

- за 2019 г. – 170 067.40 лв. ;

- за 2020 г. – 169 153.10 лв.

/л. 35-36 от делото/.

Според неоспореното от страните и прието от съда както обективно и обосновано заключение на назначената ССчЕ задълженията за ДНИ и ТБО данъчните периоди 2016 г. – 2020г. за целия поземлен имот са както следва : ДНИ за 2016 г. е 345, 62 лв. ; ДНИ за 2017 г. е 343.79 лв.; ДНИ за 2018 г. е 341.96 лв. ; ДНИ за 2019 г. е 340 . 14 лв. ; ДНИ за 2020 г. е 338.31лв. ; ТБО за 2016 г. е 639.40 лв.; ТБО за 2017 г. е 636.02 лв.; ТБО за 2018 г. е 632.63 лв.; ТБО за 2019 г. е 629.25 лв.; ТБО за 2020 г. е 625.87 лв.

Изложената фактическа установеност налага следните правни изводи:

Разглеждането на жалби срещу актове за установяване на задължения за местни данъци и за местни такси се реализира по правилата на ДОПК / арг. чл.4 от ЗМДТ/. В тази връзка предвид нормата на чл. 129, ал.7 от ДОПК е приложима регламентацията за обжалване на ревизионни актове, което води до извод, че съдът е длъжен да изследва законосъобразността на акта по критериите на чл. 160 , ал.2 от същия кодекс. При провеждане на тази проверка съдът установи компетентност на издателя на атакувания АУЗД , тъй като същият - главен инспектор при дирекция „ Местни данъци“ на община Варна, е надлежно овластен по реда на чл. 4, ал. 3 и 4 от ЗМДТ с оглед цитираната по-горе заповед № 2888/15.07. 2019 г. на кмета на община Варна, приложена към писмените доказателства по делото.

В жалбата не се твърди неспазване на разписаната административна процедура, а и служебната проверка на съда не констатира съществуване на допуснато съществено процесуално нарушение в производството по издаване на процесния АУЗД. Това производство е протекло при спазване на регламентацията на чл. 107, ал.3 ДОПК.

Оспореният акт е обективиран в изискуемата писмена форма . В разпоредителната част на същия се съдържа волеизявление на издателя му по определяне на конкретни по вид, размер и периоди задължения за публични вземания- местен данък , местна такса и лихви за забава. Посочен е и субектът на тези вземания. В мотивите на акта се съдържа изложение на юридическите факти, въз основа на които е упражнено публичното право от органа по приходи за установяване на общинските вземания , което позволява ефективност на съдебната проверка за законосъобразност на АУЗД . В този контекст съдът счита ,че са спазени изискванията за форма на акта.

При анализът за материална законосъобразност на акта съдът съобрази, че съгласно чл.10 от ЗМДТ с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, като с оглед разпоредбата на чл.11 ал.1 от ЗМДТ, субекти на това задължение са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти, а според ал.3 от същия член при учредено вещно право на ползване данъчно задължен е ползвателят.

Според чл.62 от ЗМДТ , в относимата редакция , е предвидено, че такса за битови отпадъци се заплаща за услугите по събиране и транспортиране на битови отпадъци до съоръжения и инсталации за тяхното третиране; третиране на битовите отпадъци в съоръжения и инсталации; поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места и селищните образувания в общината. Субекти на задължението по заплащане на ТБО са лицата по чл.11 от същия закон, т.е. задължените лица за ДНИ.

Първото възражение на К. за материална незаконосъобразност на обжалвания АУЗД се обосновава с тезата , че ползвател на процесния имот за данъчни периоди 2016 г. -2020 г. е било „Имо-Рент“ ЕООД и този факт е бил доведен до знанието на общинската администрация с подаване на декларация по чл.14 ЗМДТ през 2010 г.

Данъчната декларация по чл. 14 от ЗМДТ обективира твърдение за придобито право на собственост върху недвижими имот или друго ограничено вещно право и има обвързващ правен ефект само за нейния подател , който носи наказателна отговорност по чл.313 НК за неверни данни, но този частен писмен документ не задължава общинската администрация да приеме за достоверни данните в декларацията. Те подлежат на проверка по аргумент на чл.

18 от ЗМДТ и чл.107, ал. 3, изр. 3 от ДОПК . В тази връзка декларирането на учредено право на ползване върху процесния имот на „Имо-Рент“ ЕООД не задължава ответникът да приеме като ползвател на процесния имот и съответно носител на правното задължение по плащане на ДНИ и

ТБО търговското дружество.

Правото на ползване е вещно право върху чужда вещ – арг. чл. 56 ЗС. Вещни права върху чужда вещ, доколкото те са предвидени в законите, могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона / чл.55 от ЗС/ .

Новелата на чл. 18 от ЗЗД предписва като форма за действителност на правни сделки по учредяване на вещни права върху недвижими вещи нотариалният акт, а в настоящия случай сделката по учредяване право на ползване на „Имо-Рент“ ЕООД е обективирана в писмена форма с нотариално удостоверяване на подписите.

Според чл. 26 от ЗЗД нищожни са договорите, които не са сключени в предвидената от закона форма. Нищожният договор е правно нищо , респективно не произвежда правно действие и поради тази причина правилно ответникът е счел, че „Имо-рент“ ЕООД не може да бъде адресат на данъчно облагане, защото в негова полза няма валидно учредено право на ползване върху имота .

Второто възражение на К. е, че същата може да бъде субект на задължения за ДНИ и ТБО само за 1/3 част от местния данък и за местната такса имота, а не за 1/2 от тях , както е счел ответника . Това оплакване съдът счита за основателно.

Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Жалбоподателката и нейният съпруг са сключили договор за дарение с тяхната дъщеря , като в т. ІІ на нотариалния акт от 28.12.1999г. е обективирано тяхно съглашение , удостоверено с полагане на подписи, за ползване на имота от надареното лице Ж К, но също така и дарителите , при това безвъзмездно и пожизнено. Тази клаузата на договора недвусмислено навежда на извод за договорено съвместно ползване на недвижимата собственост от дарители и надарено лице.

В мотивите на решение № 117/2020г. по адм. дело № 2209/2021г. Варненският административен съд е отхвърлил жалбата на Д. Я.К.

/ единият от дарителите/ срещу АУЗД, с който са установени идентични по периоди и по размери задължения за ДНИ и ТБО , както по процесния АУЗД, с аргумент , че надарената Ж К не може да учреди в своя полза право на ползване и поради тази причина ползватели на имота са само дарителите и само те дължат плащане на ДНИ и ТБО . Настоящият съдебен състав не споделя тази правна теза.