Решение № 1330 от 26.11.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1330 гр. Пловдив, 26.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анна Ив. Иванова

Членове:

Иван Ал. Анастасов

Емилия Бл. Лалева при участието на секретаря Валентина П. Василева като разгледа докладваното от Иван Ал. Анастасов Въззивно гражданско дело № 20255300501986 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по въззивна жалба от „Сити кеш“ООД против решение № 1906/23.04.2025г. по гр.д.№ 19527/2024г. на ПдРС, XII гр.с., с което е признато за установено, че клаузата по чл.6.2 от договор за потребителски кредит от 24.01.2023г., сключен между жалбоподателя и въззиваемия З. З., която клауза предвижда неустойка при непредоставяне на обезпечение, е нищожна. Във въззивната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено поради липса на правен интерес от предявяване на иск. Твърди се, че още с отговора на исковата молба от страна на „Сити кеш“ООД било заявено възражение за недопустимост на предявения иск и била представена справка за движение по кредита, от която било видно, че същият е погасен изцяло и предсрочно на 25.01.2023г. Сочи се, че според трайната съдебна практика на националните съдилища, както и според решение на СЕС от 23.11.2023 г. по дело С-321/2022 г. липсва правен интерес от установителен иск тогава, когато ищецът разполага с осъдителен иск за връщане на недължимо платени суми. Сочи се, че с постановеното по първоинстанционното дело решение няма да се постигне резултат, който по някакъв начин да се отрази на правната сфера на въззиваемия. Иска се обезсилване на обжалваното решение като недопустимо.

От въззиваемия З. З. е подаден отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна, поддържа се, че обжалваното решение е допустимо, правилно и законосъобразно. Позовават се на същото решение СЕС като се твърди, че според това решение потребителите винаги имат правен интерес от предявяване на искове за защита на правата си, независимо от това какъв по вид е искът, като националното законодателство не може да поставя изисквания за установяване на правния интерес.

От пълномощника на въззиваемия „Е. И.“ЕАД е подадена частна жалба против определение по чл. 248 ГПК, с което е отказано да бъде завишено възнаграждението й по чл.

1

38, ал. 2 ЗА. Изложени са подробни доводи защо адв. И. счита, че определеното й възнаграждение не е в съответствие с принципите на справедливост и реципрочност.

От „Сити кеш“ООД е подаден отговор на частната жалба, с който се оспорва същата като неоснователна, поддържат се доводите, изложени към мотивите на обжалваното определение.

ПОС, XIV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:

Производството по гр.д.№ 19527/2024г. на ПдРС, XII гр.с. е образувано по искова молба от З. А. З. против „Сити Кеш“ ООД, с която е предявен иск за това да бъде признато за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл.6, ал. 2 от сключен между тях договор за потребителски кредит № 801905 от 24.01.2023г., е нищожна. В исковата молба се твърди, че съгласно чл. 6 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, като в случай, че не бъде предоставено обезпечение или същото не отговаря на изискванията в общите условия на кредитодателя, потребителят дължал неустойка в размер от 2671,38 лева, платима разсрочено като част от погасителните вноски.

Тази неустойка била загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, чрез нея не се обезщетяват вреди и тя не зависела от вредите от неизпълнението на договореното задължение, като при това била в размер приблизително 150 % от заетата сума.

С подадения от „Сити кеш“ООД отговор на исковата молба искът е оспорен като недопустим поради липса на правен интерес от предявяването му. Твърди се, че всички дължими суми по договора за потребителски кредит са изплатени и договорните правоотношения между страните са приключили.

Съгласно т.2 от Решение от 23.11.2023 г. по дело № С- 321/2022г. на Съда на европейския съюз, „Член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или когато той може да се позове на тази непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение, предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата клауза“. В т.67 от мотивите към т.2 от решението е записано следното:“ В това отношение трябва да се отбележи, че наличието на правен интерес представлява съществена и основна предпоставка за всяко обжалване по съдебен ред (решение от 23 ноември 2017 г., Bionorica и Diapharm/Комисия, C‑596/15 P и C‑597/15 P, EU:C:2017:886, т. 83). Избягвайки по-специално претоварването на правораздавателните органи с искове, с които всъщност се иска получаване на правни консултации, изискването за правен интерес преследва общия интерес от добро правораздаване и може да се ползва с предимство пред частните интереси (вж. по аналогия решение от 31 май 2018 г., Sziber, C‑483/16, EU:C:2018:367, т. 51 и цитираната съдебна практика)“. В т.71 е описана следната хипотеза „когато лице вече е изпълнило, в разглеждания случай частично, договорно задължение, липсата на правен интерес от установяване на несъществуването на това задължение произтичала от факта, че лицето разполага с иск, за който се счита, че защитава повече правата му, а именно иск за връщане на недължима престация, чрез който то би могло да успее да осъди своя съдоговорител да му възстанови сумите, платени в изпълнение на спорното задължение“. В т.т.74 и 75 обаче вече се приема, че „В първата хипотеза, посочена в точка 71 от настоящото решение, както посочва генералният адвокат в точка 41 от своето заключение, отхвърлянето на иска на потребителя за установяване на неравноправността на договорните клаузи поради липса на годен правен интерес, а не на всякакъв правен интерес, и осъждането му да заплати съдебните разноски, като бъде пренасочен към по-благоприятно средство за защита, означава в процедурите, с които се цели на потребителите да се предостави исканата от Директива 93/13 защита, да се въведе източник на ненужни сложност, утежняване, разходи и 2 правна несигурност, който може да ги разубеди да предявят правата си, които черпят от тази директива, в нарушение на принципа на ефективност. Освен това, както се подчертава в същата точка от заключението на генералния адвокат, в контекст като този на делата в главните производства отхвърлянето на установителния иск на потребителя и задължаването му да предяви иск, защитаващ повече правата му, въпреки че запитващата юрисдикция при всички положения е длъжна да разгледа правната проблематика, засегната от този установителен иск, в рамките на предявения от продавача или доставчика насрещен иск, би било в противоречие с общия интерес от добро правораздаване, по-специално с изискването за процесуална икономия“. В крайна сметка с диспозитива на т.2 от решението се приема, че и когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация, той може да предяви иск за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, в изпълнение на която клауза е заплатил недължимата престация.

Ето защо, настоящият състав на ПОС намира, че предявеният по първоинстанционното дело иск не е недопустим и съответно- не е недопустимо и обжалваното решение. Същото ще следва да бъде потвърдено, като в полза на пълномощника на въззиваемия З. З., „Е. И.“ЕАД бъде присъдено адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 240 лева, с включен ДДС.

Както беше посочено по- горе, предмет на разглеждане в производството по настоящето дело е и частна жалба от „Е. И.“ЕАД, в качеството му на пълномощник на ищеца по гр.д.№ 19527/2024г. на ПдРС, ХII гр.с. З. З., против постановеното по първоинстанционното дело определение № 6773/22.05.2025г., с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото решение № 1906/23.04.2025 г. в частта за разноските, като присъденото адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 300 лева, с включен ДДС, бъде завишено до един разумен и справедлив размер.

В частната жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с трайната съдебна практика на ВКС, която е в смисъл, че макар НВАР да не е задължителна за съда, определените в нея минимални размери на адв.възнаграждения следва да служат като ориентир при определяне на разноските за адв.възнаграждение. Сочи се, че първоинстанционният съд не е зачел чл.101 от ДФЕС, гарантиращ, че в интерес на потребителите икономическите оператори- предприятия ще се конкурират, като формират свободно своите цени. Жалбоподателят се позовава на решение от 28.06.2016г. по дело С- 57/15 на СЕС и решение от 25.01.2024г. по дело С- 438 на СЕС относно разумния размер на разноските, които следва да получи спечелилата делото страна.

От „Сити кеш“ООД е подаден отговор на частната жалба, с който същата е оспорена като неоснователна.

Както беше посочено по- горе, по първоинстанционното дело е предявен иск за това да бъде признато за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл.6, ал. 2 от сключен между тях договор за потребителски кредит № 801905 от 24.01.2023г., предвиждаща в тежест на кредитополучателя неустойка в размер от 2671,38 лева при непредставяне на обезпечение, е нищожна. Минималните размери на адвокатските възнаграждения са определени в приетата с решение на Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа / старо заглавие Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения/. Тази наредба е предмет на разглеждане в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017г. по съединени дела С427/16 и С- 428/16. В т.1 от това решение е записано следното:“Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат- под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката- да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на 3 вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Следователно СЕС не е констатирал директно противоречие на националната правна уредба с правото на ЕС, а е дал указание във всеки един конкретен случай съдът да извърши преценка относно това, дали приложението на предвиденото в Наредба № 1 от 9.07.2004г. минимално възнаграждение би довело до ограничаване на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, т.е. дали това не би довело до недопустимо ограничаване на свободата на договаряне. Също така в т.3 от Решение от 25.01.2024г. по дело С- 438 на СЕС се приема, че „Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги“. Както е прието и в определение № 50015/16.02.2024 г. по ч.т.д. № 1908/2022 г., II т. о., размерите на адвокатските възнаграждения в НМРАВ / с ново заглавие Наредба за възнаграждения за адвокатска работа/ могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.