Решение № 5473 от 27.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5473 гр. София, 27.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно гражданско дело № 20211100507598 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 5061847/28.05.2020 г., подадена от ответника в първоинстанционното производство Главна дирекция „Гранична полиция“ - МВР, чрез гл.юрк. А.Н., срещу Решение № 60695/07.03.2020 г., постановено по гр.д.№ 61973/2019 г. по описа на СРС, 58 с-в, с което Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР е осъдена да заплати на М. В. Р. на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми, а именно: сумата от 3210,69 лв., представляваща неизплатен остатък от възнаграждение за извънреден труд, положен в периода 01.07.2016 г. – 30.06.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба (28.10.2019 г.) до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 504,46 лв. – обезщетение в размер на законната лихва за забава в периода от 01.10.2016 г. до 28.10.2019 г.

В жалбата се излага становище за необоснованост на обжалвания съдебен акт и за постановяването му при неправилно приложение на материалния закон. Твърди се, че за процесния период ищецът е изпълнявал служебните си задължения на 12 - часови (дневни и нощни) работни смени, съгласно месечни графици, като отработеното време се е изчислявало сумирано. Сочи, че в резултат на това сумирано изчисляване е формиран резултат, като при надвишаване на нормата работни часове, на ищеца е заплащана сума за извънреден труд, на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР.

1

Поддържа се, че при изчисляване компенсирането на положения извънреден труд, е приложена нормативната уредба по специалния ЗМВР. Счита, че в случая приложение следва да намери именно редът, регламентиран с Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г. (обн. ДВ. бр. 60 от 02.08.2016 г.) и Наредба № 8121з-908 от 02.08.2018 г. (обн. ДВ. бр. 67 от 14.08.2018 г.), не Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Сочи се, че по отношение служителите на МВР в процесния период е действала друга наредба, съгласно която не е допустимо превръщането на нощните часове труд в дневни с определен коефициент. Счита, че за да е налице незаплатен извънреден труд следва ищецът действително да е работил извън установеното работно време по график. В случая твърди, че всеки положен час труд своевременно ежемесечно е заплащан на ищеца. Намира за неправилен изводът на първоинстанционния съд, че се дължат суми за извънреден труд след преизчисляване с коефициент 1,143. Първоинстанционното решение се обжалва и в частта, в която е уважен предявеният от ищеца иск за суми за допълнително възнаграждение за труд, положен по време на инструктаж, от 30 минути преди всяка смяна за посочения в исковата молба период, както и лихви върху тях, но не са изложени никакви конкретни съображения относно изводите на СРС за дължимост на тези суми. С оглед на изложеното се отправя искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а предявените искове – да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият М. В. Р., чрез адв. О., е депозирал писмен отговор на въззивната жалба вх. № 25095762/04.06.2021 г., с който се изразява становище за нейната неоснователност. Поддържа се, че законосъобразно му е присъдено допълнително възнаграждение за положен извънреден нощен труд, чрез преизчисляването му в дневен с прилагане на коефициент 1,143, както и възнаграждение за извънреден труд по време на инструктаж от 30 минути преди всяка смяна. Посочва се, че след задълбочен анализ на събраните доказателства, съдът правилно е приел, че при сумирано изчисляване на работното време и при непълнота в специалната уредба относно служителите в МВР, субсидиарно следва да намери приложение общата норма на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ. По отношение на допълнителното възнаграждение за положен труд по време на инструктаж от 30 минути преди всяка смяна за исковия период поддържа, че ответникът не е оспорвал нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба, че се провежда инструктаж от 30 минути преди всяка смяна и че не платен извънреден труд за времето, ангажирано под формата на инструктаж. Поддържа, че е невъзможно времето за инструктаж да се включи в 12 часовите смени, тъй като по това време не би имало кой да носи службата при непрекъснат режим на работа.

Намира, че са доказани всички предпоставки за основателност на предявените искове. С оглед на изложеното се отправя искане подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – да бъде потвърдено. Претендира разноски.

В молба от 17.02.2025 г. ищецът е направил на основание чл. 233 ГПК 2 изричен отказ от част от иска по чл. 179, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5 ЗМВР за горницата над сумата от 1574,53 лв. до пълния претендиран размер от 3210,69 лв., представляваща обезщетение за извънреден труд, явяващ се разликата между положеният нощен труд и размера на превърнатия нощен в дневен труд, формиран след преизчисляване на нощните часове с коефициент 1,143 за периода от 01.07.2016 г. до 30.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането, както и от иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за горницата над сумата от 250,79 лв. до пълния претендиран размер от 504,46 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.10.2016 г. до 28.10.2019 г. Изложени са съображения за основателност на иска по чл. 179, ал.1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5 ЗМВР за извънреден труд за времето, ангажирано под формата на инструктаж, както и свързания с него акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД до горепосочените размери.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е валидно и допустимо, като по направените във въззивната жалба оплаквания относно неговата правилност, намира следното:

Предявени са искове с правна квалификация чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР вр. чл. 187, ал. 6 вр. ал. 5, т. 2 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Между страните в производството не е спорно, а и се подкрепя от представените писмени доказателства, че през процесния период ищецът е работил при ответника на длъжност „младши инспектор/старши полицай“ в Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Аерогари, ГКПП – Аерогара София като държавен служител по смисъла на чл.142, ал. 1, вр. с ал. 2 ЗМВР.

За безспорно е обявено и обстоятелството, че преди всяко дежурство за период от 30 минути е извършван инструктаж на ищеца - време, за което не му е заплащано възнаграждение от ответника.

Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, за процесния период от 01.07.2016 г. до 30.06.2019 г., ищецът е положил общо 460 дежурства и е участвал в 233 инструктажа, в рамките на които е осъществил общо 471 часа извънреден, незаплатен труд за инструктаж.

3

С молбата от 17.02.2025 г. ищецът е посочил, че размерът на претенцията по чл. 179, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5 ЗМВР, касаеща обезщетението за извънреден труд за времето, ангажирано под формата на инструктаж, възлиза на сумата от 1574,53 лв., а съответно обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху горепосочената главница е в размер на сумата от 250,79 лв. Въззивникът-ответник не е оспорил така посочения размер на исковите претенции.

Настоящият въззивен съдебен състав намира, че с оглед направения от ищеца в хода на въззивното производство частичен отказ по смисъла на чл.

233 ГПК от исковете по чл. 179, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5 ЗМВР за горницата над сумата от 1574,53 лв. до пълния претендиран размер от 3210,69 лв., представляваща обезщетение за извънреден труд, явяващ се разликата между положеният нощен труд и размера на превърнатия нощен в дневен труд, формиран след преизчисляване на нощните часове с коефициент 1,143 за периода от 01.07.2016 г. до 30.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането, както и от иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД за горницата над сумата от 250,79 лв. до пълния претендиран размер от 504,46 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.10.2016г. до 28.10.2019г., първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в горепосочената част, а производството по делото – прекратено.

Поради изложеното, въззивният съд не следва да обсъжда основните съображения в жалбата на ответника, свързани с въпросите дали при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд са приложими разпоредбите на КТ и НСОРЗ, в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ или следва да се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.

По иска за заплащане на възнаграждение за времето на 30 минутен инструктаж, въззивната жалба е бланкетна, тъй като в нея не са изложени каквито и да било доводи и твърдения за порочност на обжалваното решение в тази му част.

В действащия понастоящем Граждански процесуален кодекс /ГПК/- в сила от 1.03.2008 г., характерът на виззивната инстанция като съд по същество е запазен, но са въведени ограничения при събирането на доказателства и при извършваната от съда проверка за правилността на първоинстанционното решение, като съгласно чл.269 ГПК съдът е ограничен до посоченото от жалбоподателя /т. нар. „ограничен въззив”/.

Според разпоредбата на чл.260, т.3 ГПК въззивната жалба трябва да съдържа указание в какво се състои порочността на обжалваното решение.

Същевременно при проверката на редовността на въззивната жалба няма основание за оставянето й без движение, респ. за връщането й, ако същата не отговаря на горепосоченото изискване, който извод следва от разпоредбата на чл.262, ал.1 ГПК.

4

С това законодателно е възприето корективно тълкуване на дадената в ГПК /отм./ уредба на т.нар. „пълен въззив”, при който няма ограничения при събирането на доказателства от въззивния съд и произнасянето му в рамките на посочените в жалбата оплаквания.

Съгласно приложимата норма на чл.269 ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата по отношение правилността на атакуваното решение, като според даденото в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/ 2013 г. на ВКС, ОСГТК- т.1, тълкувателно разрешение, отклонение от това правило е обосновано единствено с приложението на императивни материалноправни норми и със служебното съблюдаване интереса на някоя от страните по делото, каквито хипотези в случая не са налице.

Констатираната разлика с въззивното обжалване по ГПК /отм./, при несъмнено запазения и с новия ГПК характер на въззивната инстанция като такава по същество, води до извод, че при въззивното обжалване по действащия ГПК порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. За това, което не е посочено от жалбоподателя, ефектът на първоинстанционното решение се запазва.