Определение № 1310 от 29.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1310 гр. София, 29.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20258002900346 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК” АД, чрез пълномощника му юрк. Ж. Д., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 336/02.10.2024 г., постановено по в. т. д. № 259/2024 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 1 търговски състав, с което е потвърдено решение № 38/06.02.2024 г., постановено по т. д. № 507/2022 г. по описа на ОС-Стара Загора, с което по предявен от И. М. А. срещу „Банка ДСК” АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато, че И. М. А. не е носител на паричните задължения, обективирани в издадената срещу него по ч. гр. д. № 613/2017 г. по описа на РС-Карлово заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, както следва: 1) сумата от 31344,18 лв. – главница по договор за кредит „Експресо” № 359668/11.12.2013 г.; 2) сумата от 5585,79 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 25.11.2014 г. до 31.03.2017 г.; 3) сумата от 412,25 лв. обезщетение за забава за периода от 25.11.2024 г. до 31.03.2017 г.; 4) сумата от 352,45 лв. - обезщетение за забава за периода от 31.03.2017 г. до 02.05.2017 г.;

5) 35,08 лв. – мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за 1 периода от 18.05.2016 г. до 20.06.2016 г. и мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва) в размер на 12,65% пункта годишно върху неизплатената главница, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 03.05.2017 г., до окончателното ù заплащане; 6) сумата от 753,89 лв., представляваща заплатена държавна такса и 7) сумата от 150 лв.

- юрисконсултско възнаграждение.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като в противоречие със събраните по делото доказателства апелативният съд необосновано е приел, че по отношение на главния длъжник по релевантния договор за банков кредит предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 05.11.2015 г. – уведомлението, адресирано до него, с което банката е упражнила потестативното право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, е получено не от главния длъжник, а от съдлъжник – неговата съпруга (не е удостоверено обаче в какво качество тя е приела пощенската пратка), поради което уреденият в чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД преклузивен 6месечен срок не е започнал да тече от 05.11.2015 г., до който правен извод незаконосъобразно е достигнал апелативният съд. Счита, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като е обосновал правното съждение, че е преклудиран правният довод на банката относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост, тъй като това правно твърдение е свързано с уреждане на тези правоотношения от императивна правна норма (чл. 60, ал. 2 ЗКИ), за чието приложение въззивният съд следи служебно. В този смисъл, поддържа, че предсрочната изискуемост на процесния кредит е настъпила на 21.03.2017 г., поради което заявлението за издаване на заповед за изпълнение срещу поръчителя е подадено преди да изтече преклузивният 6-месечен срок по чл. 147, ал. 1, изр.

1 ЗЗД – на 04.05.2017 г.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективна основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - решението е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1.

„Редовно ли е връчването по поща чрез друго лице, ако в обратната разписка от връчването не е посочено в какво качество е получена пощенската пратка и 2 не е посочено, че същата е приета със задължение да бъде предадена на адресата?” (твърди се противоречие с решение № 283/06.04.2010 г. по гр. д. № 507/2009 г. на ВКС, III ГО; решение № 35/07.05.2012 г. по гр. д. № 1877/2010 г. на ВКС, IV ГО; решение № 39/27.02.2012 г. по гр. д. № 410/2011 г. на ВКС, III ГО; решение № 77/07.05.2013 г. по гр. д. № 1327/2012 г. на ВКС, IV ГО и решение № 407/06.11.2015 г. по гр. д. № 4038 / 2015 г. на ВКС, IV ГО); 2.

„Допустимо ли е с писмената защита пред въззивната инстанция за пръв път да бъдат въведени възражения, свързани с приложението на императивна материалноправна норма, която е от значение за разрешаване на спора?” (твърди се противоречие с решение № 56/28.06.2016 г. по т. д. № 3591/2014 г. на ВКС, I ТО; решение № 221/08.02.2016 г. по гр. д. № 1453/2015 г. на ВКС, I ГО; решение № 50006/26.01.2023 г. по гр. д. № 1722/2022 г. на ВКС, IV ГО) и 3. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по довода на страната, че в пощенските документи не е отбелязано в какво качество е получен документът и не е посочено, че М. И. е поела задължение да го предаде на адресата?” (твърди се противоречие с решение № 133/23.10.2019 г. по гр. д. № 3565/2018 г. на ВКС, I ГО, решение № 56/21.07.2022 г. по гр. д. № 400/2021 г. на ВКС, II ТО и решение № 503/16.01.2013 г. по гр. д. № 168/2012 г. на ВКС, IV ГО).

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационната жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че настоящото исково производство е образувано по предявен отрицателен установителен иск – за отричане със сила на пресъдено нещо по отношение на поръчителя по договор за кредит Експресо № 359668/11.12.2013 г. на 3 обективираните в издадената по ч. гр. д. № 613/2017 г. по описа на Районен съд-Карлово парични притезания (тя е издадена в полза на банката срещу солидарните длъжници - кредитополучателите Ивайло Петков Иванчев и Мария Стефанова Иванчева, и срещу ищеца И. М. А. като поръчител). Приел е за установено, че тази заповед за незабавно изпълнение е връчена на ищеца И.

А. едва на 18.10.2022 г. Изпълнителното дело от 2022 г. по описа на ЧСИ Б. А. е второто поред – то е образувано по искане на „Банка ДСК“ АД след прекратяване на първото изпълнително дело № 1227/2017 г. поради настъпила перемпция (не се твърди, а и не се установява, че по предходното изп. д. № 1227/2017 г. е извършено надлежно връчване на заповедта за незабавно изпълнение на И. А.). В 1-месечния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК - на 17.11.2022 г, е предявен от ищеца И. А. процесният отрицателен установителен иск за недължимост на сумите по релевантната заповед за изпълнение (на същата дата срещу нея длъжникът е подал и възражение по чл. 414 ГПК).

Апелативният съд е счел, че към момента на подаване на исковата молба заповедта за изпълнение все още не е била стабилизирана, поради което предявяването на отрицателния установителен иск, както и подаването на възражението срещу заповедта за изпълнение препятстват влизането ù в сила до момента на приключване на исковото производство. Изяснил е, че съдебната практика трайно и непротиворечиво приема, че отрицателен установителен иск за отричане със сила на пресъдено нещо на съществуването на вземания по заповед за изпълнение е допустим до изтичане на срока по чл.

414, ал. 2 ГПК за възражение срещу заповедта (решение № 76/07.05.2013 г. по гр. д. 391/2012 г. на ВКС, IV г. о.). Разглеждайки правния спор по същество, въззивният съд е съобразил, че в клаузата на чл. 10, ал. 2 от процесния договор за банков кредит е уговорено, че предсрочната изискуемост на кредита настъпва при просрочено плащане на задължение по договора със забава над 90 дни, като при настъпването ù кредитополучателят е длъжен да погаси незабавно всички свои задължения. Счел е, че по ч. гр. д. № 613/2017 г. по описа на РС-Карлово, както и в представените от банката документи от кредитното досие на процесния кредит, се съдържат доказателства, свързани с обявяването на предсрочната изискуемост - банката е изпратила две покани за изпълнение на задълженията по договора да кредит, съдържащи и изявления за обявяване на предсрочната изискуемост. Първата е от 02.11.2015 г., която е адресирана до кредитополучателя И. И. с копие до М. И. (било безспорно, че 4 към този момент двамата са съпрузи и живеят на един и същ адрес в град Карлово) и до И. А.. В тази покана изрично било удостоверено, че е наличие просрочие по кредита от 338 дни, като изрично банката се е позовала на клаузата по чл. 10, ал. 2 от договора с изявление, че задълженията (конкретизирани по размер за просрочените и за остатъка от главницата) ще се считат за предсрочно изискуеми от 01.12.2015 г., ако просрочените вноски не бъдат погасени до 30.11.2015 г. Представени били доказателства за връчване на поканата на 05.11.2015 г. на М. И. на адреса на двамата кредитополучатели.

Липсвали данни за връчване на тази покана на И. А. (в нея е посочен друг адрес на поръчителя в град Карлово, различен от този по договора в село Манолово, на който следва да бъде осъществявано връчването съгласно клаузата на чл. 16, ал. 1 от договора).

Според апелативния съд тези доказателства са достатъчни, за да се приеме, че предсрочната изискуемост на процесния кредит е настъпила на 01.12.2015 г. - след изтичане на дадения от банката срок за погасяване на просрочените задължения. Самата банка в поканата е посочила, че към този момент са налице просрочие по кредита от 338 дни, надхвърлящи предвидените в чл. 10, ал. 2 от договора 90 дни, т.е. настъпили са обективните материалноправни предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Следващото изискване е изявлението на банката да е достигнало до кредитополучателите. В случая това е станало още на 05.11.2015 г., когато пратката с изявлението на банката, адресирано до двамата кредитополучатели - съпрузи, живеещи на един адрес, е връчена срещу подпис на единия от тях.

Съдът е съобразил, че пратката е получена от М. И., като само тя се е подписала за получаването ù, но това е едно уведомление, адресирано до И.

И., с копие до М. И.. Въз основа на тези обстоятелства апелативният съд е обосновал фактическото съждение, че, доколкото съпрузите живеят на един адрес, следва да се приеме, че изявлението е достигнало до И. И. Този извод е съобразен и с начина, по който е уговорено връчването в клаузата на чл. 16, ал.

3 от сключения между страните договор - упълномощено да получи известие от името на кредитополучателя ще се счита всяко лице, за което от обстоятелствата може да се предполага, че е член на неговото домакинство.

Въззивният съд е взел предвид и факта, че в преклузивния срок - с отговора на исковата молба, банката не е оспорила обстоятелствата за връчване на първото уведомление за предсрочна изискуемост на кредитополучателя И. И. на 5

05.11.2015 г. Доводите, че на тази дата изявлението е получено само от М. И., са въведени за първи път едва с писмената защита пред въззивната инстанция.

В преклузивния срок е заявено само твърдението на ответника, че връчването на 05.11.2015 г. не е единственото и че след това има и други връчвания, които следва да се вземат предвид при определяне на началната дата на предсрочната изискуемост. Апелативният съд е приел, че с доклада по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд изрично е изяснил, че обстоятелството, че поканата за доброволно изпълнение, ведно с изявлението за предсрочна изискуемост е връчена на И. П. И. на 05.11.2015 г., е безспорно между страните, като то се установява от приложената обратна разписка, поради което не се налага събиране на допълнителни доказателства. Този доклад е обявен за окончателен от съда в открито съдебно заседание на 15.11.2023 г. след изрично изявление на процесуалните представители и на двете страни, че не възразяват срещу него.