Решение № 1138 от 12.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1138 гр. Пловдив, 12.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова. като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20245330104886 по описа за 2024 година намира следното:

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Х. А. Н. срещу „НЕТКРЕДИТ" ООД, която са предявени искове за признаване на клаузата на чл. 6 от Договор за паричен заем № ......................... за недействителна, евентуално съединен с искане за връщане на недължимо платена сума по клаузата в размер на 5 лева (частично от 420 лева).

Ищецът твърди, че между страните бил подписан договор за потребителски кредит от разстояние № .............Отпусната била сума в размер на 500,00 лева. Размерът на погасителната вноска бил 93,00 лв., видът на вноската - месечна, а броят па вноските - 6. Размерът на годишната лихва бил 38,75%, а размерът ГПР бил 46,42%. В чл. 4, ал. 3 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен по начина и условията съгласно общите условия на договора или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Съгласно чл. 6 в случай на неизпълнение на задължението си да предостави гаранция кредитополучателят дължи неустойка на кредитора в размер на 420 лв.

Неустойката се заплащала от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. За срока на действие на договора (от 21.10.2022 г. до 21.03.2023 г.) ищецът заплатил сумата за неустойка, защото не предоставил обезпечение в срок. Така уговорената клауза за неустойка била нищожна поради противоречие с добрите нрави и поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл.11, чл. 19 ал. 4 от ЗПК, вр. с чл. 22 от ЗПК, както 1 и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Поради това платената по нея сума се явявала дадена без основание и следвало да се върне.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор.

Признава факта на сключване на договора за кредит и че е предоставил на ищеца сумата по кредита. Оспорва предявените искове като неоснователни.

Излага доводи за това. Моли за отхвърляне на същите. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните по делото не са спорни обстоятелствата относно сключването на договор за кредит, условията по кредита – че се касае до отпусната сума в размер на 500 лева при ГЛП 38,75 % и ГПР 46,42 %, както и че заемната сума е предоставена на ищеца от ответника. Тези обстоятелства документално се потвърждават и от представените писмени доказателства – договор за кредит с инкорпориран в същия погасителен план. В чл. 4, ал. 3 от договора за кредит е уговорено, че в деня на сключването на същия кредитополучателят е длъжен да предостави гаранция по кредита, която е нужно да отговаря на посочени конкретни условия. В чл. 6 от договора е уговорено, че ако не бъде изпълнено това задължение в установения срок, кредитополучателят следва да заплати на кредитодателя неустойка в размер на 420 лева.

В производството е изготвено и прието заключение по съдебносчетоводна експертиза, което съдът кредитира в цялост като пълно и компетентно изготвено. Вещото лице посочва, че след проверка в счетоводните книги е констатирало, че общо ищецът е заплатил на ответника по процесния договор за кредит парична сума в размер на 533,50 лева, тоест заплатена е цялата главница (чиста стойност) по кредита в размер на 500 лева, както и горница над същата от 33,50 лева, която дружеството-ответник отнесло към перо „възнаградителна лихва“. Вещото лице посочва, че при включване на разхода за неустойка по чл. 6 от договора за кредит в ГПР, той би възлязъл на 1139,61 %.

По правото:

По иска за недействителност на договорна клауза:

Като взе предвид характеристиките на съглашението и на страните по него, съдът намира, че се касае до договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности, липсват данни да действало с оглед на професионалната си дейност. Потребителят-ищец, следователно, се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят.

За да избегне заплащането на уговорената в договора неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят следва да осигури в изключително кратък срок – същия ден, в който е сключил договора за кредит – обезпечение, което следва да отговаря на поставени от кредитора изисквания. Явно е, че кредитодателят е поставил практически 2 неизпълними за уговорения кратък срок изисквания, които са и икономически неоправдани с оглед сравнително ниската стойност на отпуснатата сума – 500 лева. От тук следва, че възникването на вземането по неустоечната клауза за финансовата институция–кредитор е предвидимо и очаквано.

Правната теория и съдебната практика единодушно приемат, че смисълът на обезпеченията е да се предпази кредиторът от последиците от длъжниковото неизпълнение. От факта, че кредитът е останал необезпечен, за кредитора не могат да произтекат други вреди, освен тези, чието настъпване се „покрива“ от уговарянето на обезпечение по принцип, а именно – дългът да не бъде изпълнен. Като се скрепва с неустойка (при това – значителна по размер с оглед размера на дълга) неизпълнението на задължението на длъжника да предостави обезпечение, се постига единствено фактическо увеличение на размера на дълга. При това положение, макар и формално задължението по чл. 6 от процесния договор за потребителски кредит да е уговорено като неустоечно, всъщност то създава основание за едно допълнително плащане в полза на кредитодателя. То оскъпява кредита и е следвало да се включи в ГПР. Това не е сторено, тоест посоченият в процесния договор за кредит размер на ГПР (46,42 %) не отговаря на действителния.

Посочването на различен от действителния ГПР не може да се приеме за изпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Изложеното води до извод за недействителност на договора за кредит съгласно чл. 22 от ЗПК. В този случай кредитът се счита освободен от лихви и такси (чл. 23 от ЗПК).

Ако кредиторът беше включил уговореното като „неусточено“ задължение по чл. 6 от договора в ГПР, каквото е изискването на ЗПК, то щеше да е видно prima facie противоречието на договора с чл. 19, ал. 4 от ЗПК – посоченият в договора размер на ГПР се доближава изключително до лимита, уреден в посочената разпоредба, а размерът на неустоечното задължение възлиза на над 2/3 от главницата. В този случай отново би се активирала защитната разпоредба на чл. 23 от ЗПК и кредиторът не би получил нищо, освен чистата стойност на кредита.

За да избегне тези негативни последици, кредиторът е уговорил формално като неустойка за неизпълнение на задължение, отделно от възнаградителната лихва, едно плащане в своя полза. По този начин чрез позволени действия (сключване на договор за кредит, уговаряне на неустойка в договора за кредит) е постигнат забранен от правото резултат – общият разход по кредита за потребителя надвишава императивния лимит на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

На изложеното основание – заобикаляне на закона, атакуваната договорна клауза е недействителна. Тя не може да бъде недействителна на повече от едно основание, поради което е безпредметно да се обсъждат останалите доводи на ищеца в тази насока.

По иска за недължимо платено:

За да бъде уважен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на даденото без основание, ищецът е необходимо да докаже единствено даването, а ответникът – основанието да го задържи (в този 3 смисъл изрично напр. решение № 227 от 22.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 896/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Г.... М...........; определение № 421 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 592/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията М....П........).

Принципно правило е, че при заявена кондикционна претенция по чл. 55 от ЗЗД без значение е основанието, на което ищецът смята да е плащал – искът е на извъндоговорно основание и ответникът следва да върне всичко, което му се търси като получено без основание. В конкретния случай обаче е налице специфика - предмет на делото, така както е въведен от ищеца (уточнителна молба от 29.08.2024 г., находяща се на л. 34 от делото), е единствено заплатената без основание по признатата за недействителна клауза на чл. 6 от договора за кредит сума. Поради това съдът следва да установи в какъв размер са постъпленията по това перо на дълга. Друг щеше да бъде случаят, в който се твърди недействителност на целия договор и се иска връщане на даденото по него – тогава ответникът щеше да бъде длъжен да върне всяка сума, която държи без основание, надвишаваща чистата стойност по кредита (чл. 23 от ЗПК), без да е от значение по кои пера на дълга я е отнесъл.

Предвид изложеното, от приетото заключение на вещото лицесчетоводител се установява, че ищецът е заплатил на кредитора чистата стойност на кредита от 500 лева – сума до този размер той винаги има право да задържи (чл. 23 от ЗПК). Горницата от 33,50 лева той няма право да задържи като платена за възнаградителна лихва. Такъв иск обаче не е предявен, а по признатата за недействителна клауза на чл. 6 от договора ищецът не е заплатил нищо. По предявения иск не е доказано предаването на търсената за връщане като недължимо платена неустойка парична сума.

Въз основа на всичко гореизложено, искът за недействителност на процесната договорна клауза се намира за основателен и следва да се уважи, а искът за връщане на недължимо платено се намира за недоказан в своето основание и като такъв следва да се отхвърли.

По разноските:

С оглед изхода от спора на Х. Н. следва да се присъдят разноските за производството по съразмерност в размер на 176,50 лева, включващи държавна такса и възнаграждение за вещо лице. Към съда е отправено искане да присъди възнаграждение в по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв от процесуалния представител на г-жа Н.. Настоящият състав намира, че съответен на фактическата и правна сложност на делото е хонорар в общ размер на 400 лева, от които по съразмерност следва да се присъдят на процесуалния представител 200 лева. Понеже същият е регистриран като задължено лице по ЗДДС, видно от представените удостоверения на НАП, следва да се присъди и ДДС към определеното адвокатско възнаграждение в размер на 40 лева.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛНА клаузата на чл. 6 от сключения 4 на ............ между страните „Неткредит“ ООД, ЕИК: .............. и Х. А. Н., ЕГН:

**********, договор за потребителски кредит № ................, която предвижда заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение съгласно чл. 4, ал. 3 от договора.

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Х. А. Н., ЕГН:

**********, против „Неткредит“ ООД, ЕИК: .............. иск за заплащане на парична сума в размер на 5 лева (частичен иск от общо 420 лева), недължимо платена по признатата за недействителна клауза на чл. 6 от сключения на ............ между страните договор за потребителски кредит № ............., която предвижда заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба в съда – .........., до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК: ............. да заплати на Х. А. Н., ЕГН: **********, сумата от 176,50 лв. /сто седемдесет и шест лева и петдесет стотинки/, представляваща съдебно – деловодни разноски, направени в настоящото производство.

ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК: ............ да заплати на Е.... а.... д........Д. М., БУЛСТАТ: ............, сумата от 240 лв. /двеста и четиридесет лева/ с вкл. ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатно на ищеца правна помощ и съдействие в настоящото производство.