Определение № 21397 от 30.10.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 21397 гр. София, 30.10.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-А, в закрито заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно частно гражданско дело № 20251100512036 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Делото е образувано по частна жалба, подадена от Т. К. А. срещу Определение № 30476 от 17.07.2025г., постановено по ч.гр. дело № 60291/2024г. по описа на СРС, 71-ви състав, с което е изменено Определение № 19803 от 02.05.2025г., постановено по ч.гр. дело № 60291/2024г. по описа на СРС, 71-ви състав в частта за разноските като е намален на основание чл. 78, ал. 5 ГПК размера на присъдените в полза на длъжника Т. К. разноски в производството от 300 лева на 50 лева.

В частната жалба са изложени съображения, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че следва да бъдат взети предвид всички действия, извършени по съответното дело от процесуалния представител на Т. Кръстева. Изложени са съображения, че чл. 101, пар. 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, пар. 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 ДФЕС националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, вкл. когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Искането към съда е да уважи частната жалби и да отмени определението като неправилно и незаконосъобразно. Претендира разноски.

Насрещната страна- „Софийска вода“ АД, е посочила, че правилно СРС бил съобразил Решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело С-438/2022г. и правилно бил приел, че не е обвързан от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа. Поддържат, че по отношение на възражението по чл. 414 ГПК била налице трайно формирана съдебна практика, в която било прието, че доколкото целта на заповедното производство била единствено да провери дали едно вземане било спорно или безспорно възражението нямало самостоятелен характер и било само формалната предпоставка за прерастване на 1 заповедното производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника. Предвид което процесуалният закон бил освободил длъжника от задължение да мотивира възражението си, съответно се дезинтересирал от евентуално изложени мотиви, а в рамките на заповедното производство не се развивала защита в смисъла, който процесуалният закон влагал в това понятие. По отношение на претендираните разноски в настоящото производство сочи, че производството по чл. 248 ГПК не било самостоятелно производство, а било продължение на делото по повод дължимостта и размера на претендираните от страната разноски, без да се засяга по същество постановения съдебен акт, поради което не се дължали разноски в същото.

Искането към съда е да остави без уважение жалбата.

Софийски градски съд, след като обсъди възраженията на жалбоподателя и на насрещната страна и взе предвид данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок за обжалване по чл. 248, ал. 3 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество частната жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.

Производството по ч.гр. дело № 60291/2024г. по описа на СРС, 71-ви състав е било образувано по заявление по чл. 410 ГПК, подадено от „Софийска вода“ АД срещу Т. К. К.

/сега А./.

На 11.11.2024г. е издадена Заповед № 35445 за изпълнение на парично задължение, с която е било разпоредено Т. К. да заплати в полза на „Софийска вода“ АД сумата от 3831 лева, представляваща задължения за предоставени ВиК услуги за периода от 01.02.2012г. до 23.02.2024г., ведно със законна лихва от 10.10.2024г. до изплащане на вземането, сумата от 274,51 лева, обезщетение за забава за периода от 12.05.2022г. до 24.03.2024г. и разноски по делото в размер от 82,11 лева, държавна такса и 50 лева, възнаграждение за юрисконсулт.

Препис от заповедта е връчен на длъжника на 24.11.2024г.

В срока по чл. 414 ГПК е постъпило възражение от Т. А. чрез адв. В.Л., с което е посочено, че не дължи суми по заповедта. Към възражението е приложен договор за правна защита и съдействие, с който е уговорено възнаграждение за подаденото възражение в размер на 300 лева, за които е посочено, че са платени в брой.

С разпореждане от 27.01.2025г. СРС е дал указания на заявителя по чл. 415 ГПК.

С Определение № 19803 от 02.05.2025г., постановено по делото, съдът е обезсилил Заповед № 35445 за изпълнение по чл. 410 ГПК от 11.11.2024г., издадена по ч.гр. дело № 60291/2024г. по описа на СРС, 71 състав срещу длъжника Т. К. К.. С определението е осъдена „Софийска вода“ АД да заплати на Т. К. К. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 300 лева, разноски за производството.

В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК е постъпила молба от „Софийска вода“ АД с искане за изменение на определението в частта за разноските.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е постъпил отговор на молбата от Т. А., наречено „частна 2 жалба“.

С Определение № 30467 от 17.07.2025г. СРС е приел, че предвид постановеното решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. не следва да приложи Наредбата за адвокатските възнаграждения и е определил възнаграждение на длъжника в заповедното производство в размер на 50 лева. Така с определението е изменено Определение № 19803 от 02.05.2025г., постановено по ч.гр. дело № 60291/2024г. по описа на СРС, 71-ви състав в частта за разноските като е намален на основание чл. 78, ал. 5 ГПК размерът на присъдените в полза на длъжника Т. К. разноски в производството от 300 лева на 50 лева.

Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Безспорно с обезсилването на заповедта за изпълнение заповедното производство приключва и за длъжника, неоснователно въвлечен в правния спор, се поражда право на разноски, сторени с оглед осъществената защита срещу претенцията на заявителя. В конкретния случай с подаденото възражение по чл. 414 ГПК са претендирани сторените разноски от длъжника и са представени доказателства за същите. Разноските са и реално извършени, тъй като в представения договор за правна защита и съдействие е посочено, че адвокатското възнаграждение е заплатено в брой. Предвид което правилно СРС е приел, че длъжникът Т. А. има право на разноски в производството, доколкото е доказано реалното им извършване и искането за присъждането им е своевременно заявено.

Спорният въпрос е относно това какъв е справедливият размер на адвокатско възнаграждение, дължимо на длъжника в заповедното производство. По този въпрос въззивният съд намира следното:

На първо място относно изложените от жалбоподателя съображения, че следва да се приложи Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. съдът намира, че с цитираното решение СЕС е постановил, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. На следващо място, СЕС са посочили, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. На последно място е уточнено, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 3

101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Настоящата съдебна инстанция е обвързана от горепосоченото решение на СЕС и изводите в него. С оглед на което размерът на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се определи съобразно фактическата и правна сложност на делото, както и цената на предявените искове, а не прилагайки Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения в редакцията й към датата на сключване на договора за правна защита.

В конкретния случай следва да се посочи, че извършените от процесуалния представител на длъжника действия се изразяват в подаване на възражение по чл. 414 ГПК.

Т.е. следва да бъде отчетена правната природа на възражението на длъжника в заповедното производство, за което не се изисква мотивиране и е изготвен образец. По така подаденото възражение заповедният съд не дължи произнасяне с нарочен акт, а единствено дължи да даде указания за предявяване на установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. Тези характеристики на възражението го определят като процесуално действие, за което не се установяват нито фактически усложнени действия по подаването, нито юридически такива, доколкото в конкретния случай независимо че подаденото възражение не е на утвърдения образец същото съдържа единствено общо изявление за недължимост на сумите по издадената заповед за изпълнение. На следващо място, производството е едностранно и не предполага събиране на доказателства и процесуална активност от страна на длъжника, каквато и не се установява да е проявена.

Предвид гореизложеното при съобразяване на горепосочените критерии въззивният съд намира, че адвокатско възнаграждение в размер на 100 лева изцяло кореспондира на правната и фактическата сложност на делото и обема на извършени действия от процесуалния представител на длъжника.

С оглед на което обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, с която е изменено определението от 02.05.2025г. и е намалено възнаграждението, присъдено на длъжника над сумата от 50 лева до сумата от 100 лева и следва да се присъдят разноски на длъжника в размер на още 50 лева.

В останалата част частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

С частната жалба жалбоподателят е претендирал разноски за настоящото производство.

Съдът намира, обаче, че такива не се дължат, тъй като производството има несамостоятелен характер с идентичен предмет на този по чл. 248 от ГПК и не попада в приложното поле на чл. 81 ГПК. В производството по разноските /каквото по същността си е производството по настоящото дело, доколкото единственият спорен въпрос е по размера на разноските за адвокатско възнаграждение на длъжника/, страните не си дължат разноски, тъй като в това производство не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски /в този смисъл Определение № 489 от 17.10.2017г. по ч. гр. д. № 3926/2017г. на ВКС, ІV ГО, Определение 4

№ 933 от 17.09.2018г. по ч. гр. д. № 2845/2018г. по описа на ВКС, ІV ГО и др. /.

Съгласно т. 8 от Тълкувателно решение № 4/2013г. по тълкувателно дело № 4/2013г. на ОСГТК, ВКС, настоящото определение не подлежи на касационно обжалване.

Поради изложените съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение № 30467 от 17.07.2025г., постановено по ч.гр. дело № 60291/2024г. по описа на СРС, 71-ви състав В ЧАСТТА, с която е изменено Определение № 19803 от 02.05.2025г., постановено по ч.гр. дело № 60291/2024г. по описа на СРС, 71-ви състав в частта за разноските като е намален на основание чл. 78, ал. 5 ГПК размера на присъдените в полза на длъжника Т. К. К. разноски в производството над сумата от 50 лева до сумата от 100 лева, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА: