Решение № 16 от 16.01.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16 гр. София, 16.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян при участието на секретаря Диана В. Аначкова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20238002102331 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Р. С. П. и по касационна жалба на ответника „Го Грил“ ООД срещу въззивно решение № 3465 от 28.11.2022 год., постановено по в. гр. дело № 9892/2021 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Е с-в, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 20119165 от 18.05.2021 год., постановено по гр. дело № 52571/2020 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 53 с-в, са отхвърлени предявените от Р. С. П. срещу „Го Грил“ ООД искове с правно основание чл.

344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 220, ал. 1 КТ сумата от 3 424.32 лв., представляваща неизплатен остатък от обезщетение за неспазен срок на предизвестие при прекратяване на трудово правоотношение; на основание чл. 224, ал 1 КТ сумата от 7 237.96 лв., представляваща неизплатен остатък от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 45 дни и на основание чл. 222 КТ сумата от 3 424.32 лв., представляваща обезщетение за прекратяване на трудово отношение, ведно със законната лихва върху върху всяка от тези суми, считано от подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, като искът по чл. 220, ал. 1 КТ е отхвърлен в останалата му част за разликата над 3 451.47 лв. до пълния предявен размер от 4 356.47 лв., а искът по чл.

224, ал. 1 КТ е отхвърлен в останалата му част за разликата над 7 299.05 лв. до пълния предявен размер от 9 335.30 лв.

1

С определение № 725 от 19.02.2024 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване по жалбата на ответника на въззивното решение в частта му, в която е уважен иска по чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 7 237.96 лв. /т.е. за разликата над 61.09 лв. до размера от 7 299.05 лв./, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: При прилагане на нормата на чл. 228 КТ и твърдяно едностранно увеличение на възнаграждението, може ли съдът да приеме, че база за изчисление на обезщетението не е полученото от служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ прекратяването, а брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е получено последното брутно трудово възнаграждение?

В касационната жалба на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил взел предвид полученото от ищеца възнаграждение за м. март 2020 год. – месеца, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение, което било база за определяне на обезщетенията, съгласно чл. 228 КТ, а изследвал периода от м. ноември 2017 год. до м. февруари 2020 год. Полученото от ищеца трудово възнаграждение за м. март 2020 год. било в размер на 932.15 лв., от които 905 лв. – основно възнаграждение и 27.15 лв. – допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит.

Неправилно въззивният съд бил приел, че доказателствата по делото не установяват непостоянния характер на допълнителните възнаграждения – за постигнати резултати и еднократен бонус, а се касае за едностранно увеличаване на трудовото възнаграждение – чл.

118, ал. 3 КТ. Не било доказано, че трудовото възнаграждение на ищеца било едностранно увеличено от страна на ответника. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответната страна Р. С. П. в отговора на касационната жалба излага съображения за неоснователност на жалбата. Претендира присъждането на направените разноски по делото.

За да приеме, че искът по чл. 224 КТ е основателен за разликата над 61.09 лв. до размера от 7 299.05 лв., т.е. за сумата от 7 237.96 лв., въззивният съд е приел, че посочените суми в представените по делото платежни фишове, наименувани „еднократен бонус“ и „бонус за постигнати резултати“, заплащани ежемесечно на ищеца в конкретен фиксиран размер, не представляват допълнително възнаграждение с непостоянен характер, както твърди ответникът. В тази връзка е изложил съображения, че съгласно чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ, в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 К Т се включват както основната работна заплата за отработеното време, така и допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер. Според чл. 15 от Вътрешните правила за работна заплата на ответника, влезли в сила от 26.10.2013 год., с вътрешните правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения за постигнати резултати от труда – текущо, за година или за друг период, като са 2 регламентирани три вида: 1/ В зависимост от постигнатите годишни резултати – общи и индивидуални – работниците и служителите се стимулират с допълнителни възнаграждения по решение на ръководството на дружеството; 2/ При постигане на месечни резултати, базирани на реализирани приходи и други показатели с решение на ръководството на дружеството могат да се определят и допълнителни месечни трудови възнаграждения за постигнати резултати, които се изплащат еднократно за съответния месец, като същите не са с постоянен характер и 3/ За постигнати резултати и/или изпълнение на служебните задължения със заповед на ръководството могат да се определят допълнителни еднократни бонуси или предметни награди, които имат непостоянен характер и зависят от цялостното представяне на служителя за съответния месец и/или година. Т.е. самият работодател е определил условия, които следва да са налице, за да се изплащат такива допълнителни възнаграждения, а именно – за изплащането им да е прието решение или да е издадена заповед на ръководството на дружеството за конкретен месец, или годишно, тези възнаграждения винаги да са в зависимост от постигнати резултати спрямо определени от работодателя показатели.

Въззивният съд е приел за установено въз основа на писмените доказателства и приетото във въззивното производство заключение на съдебно-счетоводна експертиза, че в един дълъг период от време – от м. ноември 2017 год., когато ищецът е бил преназначен на длъжност „търговски директор“, до м. февруари 2020 год., изплащаните му възнаграждения, посочени от работодателя като бонус за постигнати резултати и еднократни бонуси, са начислявани във всички месеци от периода, като в основната си част сумите са еднакви.

Счел е за неоснователни доводите на ответника, че тези възнаграждения са с непостоянен характер, тъй като работодателят можел едностранно за рашава как да наименова сумите, които изплаща на служители си и така да определя тяхното естество. Сумите, получавани от ищеца, в действителност били част от основното трудово възнаграждение и представлявали увеличен размер на уговореното основно месечно възнаграждение в трудовия договор и анекса към него от 2017 год., като за едностранното изменение на трудовото правоотношение в посока увеличаване на размера на трудовото възнаграждение от страна на работодателя, не било предвидено изискване за сключване на допълнително споразумение между страните – чл. 118, ал. 3 КТ, т.е. за едностранното увеличение на трудовото възнаграждение не се изисквала писмена форма за действителност, за разлика от формата на трудовия договор /чл. 62, ал. 1 КТ/ и на съгласието на страните за изменението му. Ответникът не бил представил никакви писмени доказателства, от които да се установи, че ръководните му органи са взели конкретни решения или са издали заповеди за изплащане на такъв вид възнаграждения месец за месец или на годишна база по отношение на ищеца, липсвали приложени по делото и вътрешни показатели, определящи съответната бонусна система и т.н.

В обобщение въззивният съд е формирал извода, че на основание чл. 2 28 КТ базата, върху която следва да бъде определено обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, възлиза на 4 356.47 лв. – колкото е брутното трудово възнаграждение на ищеца. А доколкото преди процеса на ищеца била заплатена сумата от 2 036.25 лв., е счел, че претенцията е 3 основателна за разликата над 61.09 лв. до размера от 7 299.05 лв., т.е. за сумата от 7 237.96 лв., а за разликата до пълния претендиран размер от 9 335.30 лв. подлежи на отхвърляне/.

Първоинстанционното решение в частта му, в която искът по чл. 224, ал. 1 КТ е уважен до размера от 61.09 лв. не е било обжалвано и е влязло в сила. Въззивното решение в частта му, в която искът по чл. 224, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата над 7 299.05 лв. до пълния заявен размер от 9 335.30 лв. не е било обжалвано и е влязло в сила.

По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Отговор на този въпрос е даден в трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 490 от 28.06.2010 год. на ВКС по гр. дело № 342/2009 год., ІV г. о., ГК, решение № 665 от 11.01.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1688/2009 год., III г. о., ГК, решение № 50037 от 15.03.2023 год. на ВКС по гр. дело № 765/2022 год., III г. о., ГК и решение № 50089 от 21.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3102/2022 г., III г. о., ГК , в която се приема, че според разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ, брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по този раздел е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. В случая се има предвид брутното трудово възнаграждение за последния отработен пълен месец, т.е. за месеца, през който работникът или служителят е работил през всичките работни дни. Ако работникът или служителят не е работил през целия календарен месец, а само определени дни от него, то полученото възнаграждение не може да се определи като месечно.

Настоящият съдебен състав споделя тази установена практика на ВКС. В допълнение следва да бъде посочено, че отклонение от правилото на чл. 228 КТ се съдържа в нормата на чл. 177 КТ за времето на платения годишен отпуск, която се прилага и за обезщетението за неизползван платен годишен отпук /чл. 224, ал. 1 КТ/ по силата на изрично препращане – чл.

224, ал. 2 КТ. В този случай сумата се изчислява от полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, респ. месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за заплащане на обезщетението за неизползван платен годишен отпук, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни /Решение № 199 от 19.05.1998 год. на ВКС по гр. дело № 1138/97 год., III г. о., ГК/.

По същество на касационната жалба:

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, но се явява частично неправилно с оглед възприетото разрешение на поставения въпрос, обусловил касационно обжалване и заявените касационни основания /чл. 290, ал. 2 ГПК/. Изводът на въззивния съд относно начина на определяне на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ е формиран в противоречие с материалния закон – чл. 177 КТ и чл. 17, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 15, ал. 2 НСОРЗ, тъй като в 4 брутното трудово възнаграждение, като база за изчисляване на обезщетението, е включена и сумата за еднокретен бонус, начислена на ищеца за м. февруари 2020 год. Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция /арг. чл. 293, ал. 3 ГПК/.