Решение № 1408 от 11.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1408 гр. София, 11.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Хрипсиме К. Мъгърдичян

Членове:

Димитър Ковачев

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100507356 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 12.04.2023 год., постановено по гр.дело №54475/2022 год. по описа на СРС, ГО, 179 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Д.С.“ ЕООД срещу „А.Б.“ ЕООД иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 266, ал. 1 вр. с чл. 99 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 22 315.05 лв., представляваща незаплатен остътък от задължения по фактура №********** от 15.07.2019 год., фактура №0000000389 от 19.08.201 год., фактура №0000000391 от 09.09.2019 год. и фактура №********** от 10.10.2019 год., издадени във връзка с договор за изпълнение на дейности от 22.04.2019 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.07.2022 год. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №39533/2022 год. по описа на СРС, ГО, 179 с-в и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 1 896.30 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 1 757.30 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „А.Б.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че договорът за цесия, на който се повозавал ищеът, е действителен. В т. 1.3 от процесния договор било уговорено, че цесионерът приема прехвърлените права и задължения от цедента и встъпва като кредитор на описаното по- 1 горе задължение на Община Перник към цедента по договора, по т. 1.1. В т. 3.2 било посочено, че цедентът уведомява длъжника Община Перник. В този смисъл ен било ясно кое вземане на цедента бил встъпил цесионерът – срещу ответника или срещу Община Перник. По делото бил представен анекс от 02.11.2021 год. към догоова за цесия, с който страните се били споразумяли да отстранят допуснатите грешки. Този анекс обаче не бил посочен никъде – нито в уведомлението за извършена цесия, нито в поканата от 15.11.2021 год., отправена до ответното дружество. В този смисъл прехвърлянето на вземания не било породило правно действие спрямо ответника. По делото нямало доказателства, че ответникът бил уведомен за извършената цесия – чл. 99, ал. 4 ЗЗД. От представената разписка било видно, че същата представлява препращане на пратка и била получена от З.Ц., на адрес: гр.София, бул.*******. Към датата на извършване на цесията седалището и адресът на управление на ответното дружество били в гр.Костинброд, ул.“*******, а управител била Р.Ц.. Нямало и данни, че ответникът бил уведомен за анекса, тъй като датата на обратната разписка била 01.11.2021 год. – един ден преди да бъде съставен анексът.

Видно било от поканата от 15.11.2021 год., че ответникът бил уведомен за цесията на 04.11.2021 год. В уведомлението за извършена цесия било посочено, че е е сключен договор на основание чл. 99 ЗЗД и чл. 42а ЗОП. На следващо място сочи, че претендираното вземане не било безспорно, тъй като освен фактури по делото нямало други докаменти, които да го установяват, а и цесията не била надлежно осчетоводено нито от цедента, нито от цесионера. Цесията била осчетоводено от ищеца и от „И.В.С.“ ЕООД едва на 04.01.2022 год.

– близо 1 година и 2 месеца след сключване на договора. Липсвали доказателства, че договорът бил изпълнен в уговорения срок. СРС бил допуснал нарушение на чл. 164, т. 3 ГПК, тъй като основал решението си на недопустими гласни доказатерлства – договорът бил на стойност, която била по-голяма от 5 000 лв. Със заключението по съдебносчетоводната експертиза било установено осчетоводяването на процесните фактури, което не било равнозначно на изпълнение на възложената работа и предаването й. Възложената работа не била изпълена в уговорените срок и обем. Според фактурте била изпълнена работа на стойност 120 230.74 лв. без ДДС от уговорения обем от 751 527.70 лв. без ДДС /според договора/, което представлявало едва 19 % от договорения обем. Подписването на фактурата не било равнозначно на приемане на работата. Не бил подписван протокол за извършени СМР. Според договора от 22.04.2019 год. ориентировъчната стойност на дейностите била 751 527.70 лв. без ДДС, а срокът за изпълнение бил 8 месеца, т.е. до м.януари 2020 год. В чл.

3.1 от този договор били уговорени междинни плащания, както и окончателно плащане. Т.е. за да бъде извършено плащане по договора било необходимо да е осъществен сложен фактически състав: 1/ подписан протокол за действително извършена работа от три лица – възложител, изпълнител и технически ръководител; 2/ издадена фактура и 3/ представени докаменти по чл. 10.10 от договора. Към 09.09.2019 год. „И.В.С.“ ЕООД било изпълнило само част от възложената работа, която била приета – видно от надлежно подписаните протоколи от 15.07.2019 год., 19.08.2019 год. и 09.09.2019 год. Във връзка с тези протоколи били издадени процесните фактури – първите три от тях. Нямало представени доказателства за подписването на акт образец 14 и не бил настъпил падежът за възстановяване на 2 задържаните суми като гаранция за добро изпълнение в размер на 7 % – чл. 3.2. Т.е. задържаните суми като гаранция по процесните фактури не били дължими. Показанията на свидетеля К. били вътрешно противоречиви и нелогични. Същият бил работил като технически ръководител във фирмата на сина си – „И.В.С.“ ЕООД Следователно ответникът не дължал плащане по последната от процесните фактури, а сумите по останалите три фактури били заплатени. Видно било от заключението по създебно-счетоводната експертиза, че ответникът бил превел на „И.В.С.“ сума в общ размер на 169 660.69 лв., т.е. за извършената работа била надплатена сума в размер на 25 383.83 лв. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Д.С.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че договорът за цесия бил ваиден. Прехвърленото вземане било ясно индивидуализирано по размер, основание и длъжник. Освен това длъжникът бил установен въз основа на писмената покана от 15.11.2021 год., анекс от 02.02.2021 год. и справките от счетоводствата на цедента и цесионера. Длъжникът-ответникът бил надлежно уведомен за извършеанта цесия от страна на цедента – уведомлението било получено от него на 04.11.2021 год., чрез негов представител, който се намирал на адреса за кореспонденция с НАП на дружеството, вписан в търговския регистър и съгласен да получи уведомлението – чл. 49 ГПК. А отделно от това следвало да се има предвид, че с връчването на исковата молба, с приложено към нея уведомление, длъжникът лирл надлежно уведомен за извършената цесия. Цесията била и своевременно осчетоводена от цедента и цесионера.

Според уговореното в договора за дейности всяка една от възложените дейности подлежала на отделно отчитане и заплащане. Не било допуснато нарушение на чл. 164, т. 3 ГПК, тъй като със свидетелските показание не било доказвано съществуването на договора за дейности, а обстоятелства, свързани с изпълнението на СМР. Посочените в договора количества на дейностите били ориентировъчни, от окето следвало, че било възможно да бъдат изпълнени повече или по-малко количества, в зависимост от необходимостта. По делото била доказана дължимостта на претендираните суми по процесните фактури.

Ответникът не оспорвал задълженията си по първите три фактури, бил направил частични плащания и бил изпратил потвърдително писмо до изпълнителя на 10.02.2021 год. относно размера на дължимата сума /23 315.05 лв./ – чл.175 ГПК. Процесинте четири фактури били осчетоводени от ответника в съответните месеци на 2019 год. и той бил направил частични плащания по всяка една от тях, което съставлявало признание за съществуването на твърдяните задължения. Ответникът бил ползвал и данъчен кредит. Дължимостта на претендираните суми била установена и въз основа на събраните по делото гласни доказателства. Цитираният в последната фактура протокол №4 бил задържан от възложителя, поради което и ищецът бил в невъзможност да го представи. Въпреки липсата на този протокол дължимостта на сумата по тази фактура била доказана въз основа на останалите доказателства по делото. Фактурата била подписана от управителя на ответонто дружество, била осчетоводена от него и по нея било направено частично плащане и задължението било потвърдено с писмо от 10.02.2021 год. Сочи също така, че от 3 приключването на възложената работа до издаването на процесните фактури били изминали повече от 3 месеца – чл. 3.2 от договора, поради което и задържаната като гаранция сума от 7 % била станала изискуема и подлежала на връщане. Показанията на свидетеля К. правилно били кредитирани от първоинстанционния съд. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 266, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. с чл. 99 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Безспорно е във въззивното производство, а и въз основа на събраните по делото доказателства, се установява, че на 22.04.2019 год. е възникнало правоотношение по договор между „А.Б.“ ЕООД, от една страна, като възложител и „И.В.С.“ ЕООД, от друга страна, като изпълнител, по силата на който ответникът възложил, а изпълнителят се задължил да извърши услуги и видове работи с материали и консумативи на възложителя, съгласно Приложение №1, срещу заплащането на възнаграждение в размер на 751.527.70 лв.

/ориентировъчна стойност/, без включен ДДС, съгласно Приложение №1, което следва да бъде заплатено, както следва: авансово плащане в размер на 40 000 лв., без ДДС, в срок до 03.05.2019 год., ако са изпълнени условията на чл. 10.10 от договора; междинни плащания – след изтичането на всеки 15 дни от изпълнението на договора, като страните следвало да бъдът съставени двустранни констативни протокили, в които изпълнителят актува реалното извършената работа, а възложителят я приема и окончателно плащане – в срок от 10 дни от подписването на двустранен констативен протокол за действително извършени работи, подписани от страните и технически ръководител на обекта, както и след представяне на фактура, издадена от изпълнителя, придружена с документите по чл. 10.10. Страните постигнали съгласие, ме срокът за изпълнение на договора е 8 месеца и започва да теме от подписването на акт образец 2 от Наредба № 3 от 2003 год. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, но ен по-късно от 07.05.2019 год., съгласно графика за изпълнение – Приложение №2 – чл. 2.1, както и че от всеки протокол за извършени работи се задържат 7 %, които ще се изплатят след подписване на акт образец 14 от Наредба № 3, но не по-късно от 3 месеца след приключване на възложената работа. Съгласно чл. 3.3.

4 от договора, единичните цени по Приложение №1 били окончателни и не подлежали на промяна през срока на действие на договора.