Решение № 7653 от 15.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7653 гр. София, 15.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20251100503786 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД срещу решение от 08.01.2025 г. по гр.д. №58974/2023 г. на Софийския районен съд, 81 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Н. Г. М. и Р. Ч. И. осъдителни искове с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата от по 199,24 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за ТЕ за периода от 15.09.2021 г. до 05.10.2023 г., както и за сумата от по 4,78 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 15.11.2020 г. до 05.10.2023 г.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответниците не са в забава по отношение главницата за ТЕ, тъй като изпадането в забава възниква въз основа на влезлите в сила ОУ от 2016 г. Поддържа, че сумите за дялово разпределение са включени към сумата по извлечение от сметки. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и да уважи изцяло предявените искове за лихви за забава. Претендира разноски.

Въззиваемите Н. Г. М. и Р. Ч. И. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не вземат становище по жалбата. Не претендират разноски.

Третото лице-помагач „Техем Сървисис” ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Р. Ч. И. срещу решение от 08.01.2025 г. по гр.д. №58974/2023 г. на Софийския районен съд, 81 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати но „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 1247,85 лв., представляваща главница за доставена незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със 1 законната лихва от 27.10.2023 г. - датата на депозиране на исковата молба в съда, сумата от 20,51 лв., представляваща главница за услугата дялово разпределение за периода от 01.09.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от 27.10.2023 г. - датата на депозиране на исковата молба в съда, които суми касаят топлоснабден имот – апартамент №52, находящ се в гр. София, ж.к. ********, аб. №358243, както и разноски в производството.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Сочи, че липсва изрично съгласие на ответника за присъединяване към топлопреносната мрежа, както и че липсват издавани фактури през процесния период.

Поддържа, че първоинстанционният съд не е разгледал възраженията за нищожност на решенията на ОС на ЕС. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявените искове.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Третото лице-помагач „Техем Сървисис” ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.

Решението не е обжалвано от ответника Н. Г. М. в частта, в която са уважени предявените срещу него осъдителни искове за главници за ТЕ и дялово разпределение, поради което е влязло в законна сила в тази му част.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По въззивната жалба на ищеца:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледани по същество е частично основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но частично неправилно по следните съображения:

Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и забава за погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните. Разпоредбата на чл.33 ал.1 ОУ/2016 г. предвижда клиентите да заплащат топлинната енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, но съгласно ал.4 на същата разпоредба, лихва за забава се начислява само за задълженията по чл.32 ал.2 и 3, ако на се заплатени в срока по ал.2 или в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, т.е. не се дължи лихва за забава върху прогнозно начисляваните месечни суми по чл.32 ал.1. От всичко това следва изводът, че потребителят изпада в забава след изтичане на 45-дневния срок от издаване на фактурата по чл.32 ал.2.

Размерът на лихвата за забава върху главницата за ТЕ за периода 15.09.2021 г. – 05.10.2023 г. възлиза на 398,48 лв. или предявените искове за мораторна лихва върху 2 главницата за топлинна енергия за изцяло основателни.

По отношение лихвата за забава върху вземанията за дялово разпределение, доколкото липсва предвиден срок за плащането им и съгласно разпоредбата на чл.84 ал.2 ЗЗД, за изпадането в забава от страна на длъжника е необходимо изрично отправяне на покана, за каквато липсват представени доказателства, поради което предявените искове са изцяло неоснователни.

По въззивната жалба на ответника Р. Ч. И.:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледани по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката /ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал, поради което възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да приеме, че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за договорите.

От представените по делото договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 11.11.1992 г. и удостоверение за наследници, изх. №РОК23-УФ01-425/1 от 23.11.2023 г., издадено от СО, район „Овча купел“, се установява, че през процесния период мес.05.2020 г. – мес.12.2021 г. наследодателят на ответниците Р.Х. М.а е била собственик на процесния топлоснабден имот, а през процесния период мес.01.2022 г. – мес.04.2022 г. ответниците са били съсобственици на процесния топлоснабден имот при равни квоти от по 1/2 ид.ч.

Произтича и от регламентацията в ЗЕ на присъединяването към топлопреносната мрежа на сгради – етажна собственост и на преустановяването на топлоснабдяването им само при писмено съгласие на етажните собственици, притежаващи квалифицирано 3 мнозинство от 2/3 от собствеността /чл.133 ал.2 и чл.153 ал.2 ЗЕ/, според която прекратяването на договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди по инициатива на битовия клиент не може да бъде направено от отделния титуляр на вещни права върху обекти в сградата, който макар да е спрял топлоснабдяването в индивидуалния си обект, продължава да е клиент на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост. Едва с прекратяването на топлоснабдяването на сградата при предпоставките на чл. 153, ал. 2 ЗЕ /писмено съгласие на етажните собственици, притежаващи квалифицирано мнозинство от 2/3, което е депозирано пред топлопреносното предприятие/ се прекратява и договора за продажба на топлинна енергия с всеки един от битовите клиенти по чл. 153, ал. 1 ЗЕ. В горепосочения смисъл е постановеното решение № 5 от 22. 04. 2010г. по конституционно дело № 15 от 2009г. на Конституционния съд на Република България. Етажните собственици, притежаващи квалифицирано мнозинство от 2/3 от собствеността, разполагат във всеки един момент с възможността да прекратят договорната си връзка с топлопреносното предприятие в хипотезата на чл. 153, ал. 2 ЗЕ. В този смисъл са разясненията на ТР №2/2017 г. на ОСГК на ВКС.

От събраните по делото писмени доказателства, както и от заключението на СТЕ, което и настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че сградата, в която се намира процесният имот е топлоснабдена и в нея е въведена система за дялово разпределение. Съгласно разпоредбата на чл.139 ал.1 ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение.

Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142 ал.2 ЗЕ/. Ирелевантно за изхода на настоящия спор е възражението за нищожност на решенията на ОС на процесната ЕС относно договора за дялово разпределение. Съгласно чл.22 ал.1 от процесните ОУ, дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от Продавача по реда на чл.61 и сл. от НТ или чрез възлагане на Търговец, избран от клиентите в СЕС, а съгласно ал.2 на същата разпоредба клиентите заплащат на Продавача стойността на услугата „дялово разпределение”, извършвана от избрания от тях търговец. Липсата на валиден през процесния период договор за дялово разпределение не може да доведе до извод, че потребителите на ТЕ не дължат цената на потребената от тях ТЕ, тъй като в тази хипотеза доставчикът е длъжен да отчита потребените количества ТЕ по реда на чл.61 ал.3 Наредба №16-334/2007 г. или по реда на чл.58 ал.5 вр. ал.3 т.2 Наредба №2 за топлоснабдяването /отм./. Освен това, съгласно чл.40 ЗУЕС, законосъобразността на решенията на общото събрание на етажната собственост може да се атакува в отделно съдебно производство с конститутивен иск за отмяната им. Недопустимо е разглеждане на доводи за пороци, вкл. нищожност поради нарушаване норми на ЗУЕС на решение на общото събрание извън производството по чл.40 ЗУЕС.