Решение № 3103 от 16.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3103 гр. Пловдив, 16.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Деян Ст. Вътов при участието на секретаря Росица П. Марджева като разгледа докладваното от Деян Ст. Вътов Гражданско дело № 20255330108795 по описа за 2025 година

Предявени са установителни искове на М. Й. Т., ЕГН **********, с постоянен адрес:

******, чрез адв. Н. М. от АК – Ямбол, против „Кредисимо” ЕАД, ЕИК 175330437, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Витоша“ 146 /сграда „А“/, ет.2, Бизнес център „България“ за прогласяване на недействителността на сключения между страните договор за потребителски заем/кредит № ***** г. Със същата искова молба е предявен и иск от ищеца М. Й. Т. против „Ай Тръст“ ЕООД, ЕИК 203508899, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Витоша“ 146 /сграда „А“/, ет.2, Бизнес център „България“ за прогласяване на недействителността на договор за предоставяне на поръчителство от 25.07.2024 г., сключен между ищеца и втория ответник поради противоречие с добрите нрави.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и първия ответник е сключен договор за потребителски кредит, който е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Излагат се подробни съображения, че договорът за предоставяне на поръчителство също е недействителен. Иска се уважаване на предявените искове и присъждане на разноски.

Ответникът „Кредисимо“ ЕАД оспорва предявеният главен иск за недействителност на договора за потребителски кредит/заем. Претендира разноски.

Ответникът „Ай Тръст” ЕООД оспорва исковете за прогласяване недействителността на договора за потребителски кредит/заем, както и договора за предоставяне на поръчителство. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е предявен насрещен иск от „Кредисимо” ЕАД против М.

Й. Т. за осъждане на ответника по насрещния иск да заплати на ищеца по насрещния иск сумата от 3451,00 лв., представляваща незаплатена сума от чистата стойност на кредита по Договор за потребителски кредит № *****г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 25.07.2025 г., до окончателното изплащане на вземането. В насрещната искова молба се излагат твърдения за 1 наличие на валиден Договор за потребителски кредит № *****г., сключен между „Кредисимо” ЕАД, като кредитодател и М. Й. Т., като кредитополучател, по силата на който на кредитополучателя е предоставена сума в размер на 5000,00 лв., представляваща главница по кредита. Потребителят се задължил да върне предоставената му сума за срок от 24 месеца, при ГЛП от 19,32 % и при ГПР от 21,13 %. Сочи се, че общият размер на всички плащания по кредита възлизал на сумата от 6096,53 лв. Твърди се, че към датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 25.07.2025 г., е налице непогасено задължение, произтичащо от процесния Договор за потребителски кредит. В случай че процесният договор се приеме за нищожен, ищецът по насрещния иск претендира заплащането на сумата от 3451,00 лв., представляваща незаплатена сума от чистата стойност на кредита (усвоената главница от 5000,00 лв., намалена с направените плащания от 1549,00 лв.) Ответникът по насрещния иск депозира отговор, с който иска отхвърлянето на иска по съображения, че договорът е недействителен.

Съдът, като съобрази наведените от страните твърдения, оспорвания, доводи, възражения и доказателствата по делото, преценени по чл. 235, ал. 2 ГПК, приема предявените искове за процесуално допустими и основателни, като съображенията за това са следните:

Предявени са главен иск по чл. 22 ЗПК за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит, иск за прогласяване недействителността на договор за предоставяне на поръчителство, който съдът квалифицира по чл.26, ал.1, предл. III от ЗЗД, както и евентуален насрещен осъдителен иск за непогасената по договора за кредит главница.

Установява се приетите по делото доказателства, че между М. Й. Т. и ответника „Кредисимо“ ЕАД е сключен Договор за потребителски кредит №****** г., за сумата от 5000,00 лв., която следвало да бъде върната на 24 броя погасителни вноски, при ГПР от 21,13 % и при ГЛП от 19,32 %. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора, ищецът следвало да сключи договор за поръчителство с „Ай Тръст“ ЕООД, с цел обезпечаване на договора за кредит.

Предвид това ищецът е сключил Договор за предоставяне на поръчителство от 25.07.2024 г. с ответника „Ай Тръст“ ЕООД, по който договор било дължимо възнаграждение за поръчителя в размер на 4776,32 лв. Установява се, а и не е налице спор между страните, че дължимото в полза на „Ай Тръст“ ЕООД възнаграждение не е включено в годишния процент на разходите по кредита, факт, който се установява и посредством използването на калкулатор за изчисляване на ГПР.

Съдът приема за основателни доводите на ищеца, че с договорените по този начин допълнителни вземания за възнаграждение на поръчителите, които представляват по същество скрито възнаграждение, са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК, поради което договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение спрямо едно трето лице, което да обезпечи дълга, в изпълнение на заложено в договора за кредит изискване.

Дължимите суми по обезпечителния договор съществено са оскъпили ползвания паричен 2 ресурс. Същите по своето правно естество представляват разход, който е следвало да бъде включен в ГПР. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвиденото в него условие за обезпечение, с одобрено от кредитора трето лице, заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът да се явява свръхбременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществения интерес. Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите на договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи, ще надвишат 50 процента на годишна база от стойността на кредита. След като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което е достатъчно само по себе си за прогласяване на недействителността на договора. Следва да се подчертае, че липсата в ГПР на компонент, който е следвало да присъства, е достатъчна да обоснове и нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

С оглед изложеното, исковата претенция за прогласяване на основание чл. 22 ЗПК на недействителността на договора за потребителски кредит е основателна и следва да бъде уважена.

При това положение предявеният евентуален иск не подлежи на разглеждане.

Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи само размерът на непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки. Договорът за кредит продължава да обвързва страните, що се касае до задължението за връщане на дадената в заем/кредит сума, тъй като потребителската защита е насочена към ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране на търговска печалба, а не към ликвидиране на главното задължение.

Установява се от приложената по делото от ищеца по насрещния иск справка, че по кредита са платени общо 1549,00 лв. – за главница, възнаградителна лихва и възнаграждение по договора за поръчителство. Ответникът не доказва изпълнение на други вземания, поради което насрещният иск следва да се уважи в цялост.

Основателен е също и искът за прогласяване на нищожността на договора за предоставяне на поръчителство на основание противоречие с добрите нрави, поради нееквивалентност на престациите. Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното положение на другата страна.

В разглежданата хипотеза ищецът е сключил договор с ответника „Ай Тръст“ ЕООД, като е поел задължение за заплащане на възнаграждение в изпълнение на неравноправна клауза по договора за кредит. „Ай Тръст“ ЕООД от своя страна е поело задължение да сключи договор за поръчителство със заемодателя. Съдът приема за изцяло основателни доводите, че ищецът не дължи възнаграждение по така сключения договор. Той има качеството на потребител, включително и в отношенията си с втория ответник. Основателни са развитите съображения, че за неравноправна следва да се приеме клаузата, с която е поето задължение за заплащане на парични суми към поръчителя, като подобна клауза не поражда облигационни задължения.

Обезпечителните договори са поначало едностранни – едната страна поема задължение да обезпечи едно вземане. Поръчителството е договор, който се сключва между кредитора и поръчителя. Процесният договор, сключен между ищеца и „Ай Тръст“ ЕООД, не е договор за поръчителство по смисъла на чл. 138 от ЗЗД. Той има правните 3 характеристики на възмезден договор за мандат, тъй като едната страна е поела задължение да извърши едно правно действие – да сключи договор за поръчителство, а другата – да заплати възнаграждение за това.

Договорът е нищожен, тъй като е сключен в противоречие с добрите нрави. Това е така, тъй като срещу задължението за заплащане на възнаграждение ищецът не получава нищо в замяна. Обезпечение на своето вземане получава кредиторът по договора за заем, който е поставил изискване за сключване на подобен договор като условие за отпускането на паричния заем. Ищецът е бил поставен в положение, при което е бил принуден от икономически по-силната страна да сключи договор с „Ай Тръст“ ЕООД, което лице е посочено и одобрено от кредитора по договора за заем. „Ай Тръст“ ЕООД се е възползвало от по-неблагоприятното положение на другата страна, като е било наясно с условията на договора за заем, видно от текста на сключения с ищеца договор за предоставяне на поръчителство. Основен принцип в гражданския оборот е забраната за неоснователно обогатяване, каквато се констатира да е налице в случая. Договорът за предоставяне на поръчителство противоречи на добрите нрави и е нищожен. Същият не поражда права и задължения.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, право на разноски има ищецът. От доказателствата по делото се установява, че същият е сторил разноски в общ размер на 1821,86 лева, от които 443,86 лева за платена държавна такса и 1378,00 лева за платено възнаграждение за един адвокат, като преизчислена в евро по фиксирания курс на БНБ тази обща сума възлиза на 931,50 евро. Тъй като производството е проведено срещу двама ответници по пасивно субективно съединени искове, които се явяват изцяло основателни, сторените от ищеца разноски следва да бъдат разпределени между тях съобразно цената на предявените срещу всеки от тях претенции. По отношение на ответника „Ай Тръст“ ЕООД цената на иска е 4776,32 лева, поради което дружеството следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сумата от 870,12 лева, равняваща се на 444,89 евро. По отношение на ответника „Кредисимо“ ЕАД цената на иска е 5223,68 лева, поради което това дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сумата от 951,74 лева, равняваща се на 486,62 евро.