Решение № 25 от 16.07.2021, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 25 гр. Кърджали , 16.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, I. СЪСТАВ в публично заседание на седми юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова

Иванова

Членове:

Мария К. Дановска

Васка Д. Халачева като разгледа докладваното от Веселина Ат. Кашикова Иванова Въззивно гражданско дело № 20215100500091 по описа за 2021 година С решение № 25/11.02.2020 г., постановено по гр.д. № 48/2020 г. по описа на Районен съд – А. е отхвърлен предявеният като частичен установителен иск по чл. 422 ГПК от „У.Б.“ ООД, гр. М. против „Р.“ ООД, с.

Б.И., общ. А., за сумата в размер на 21 888, 39 лв., от която 18 510 лв. представляваща левовата равностойност на 9 500 евро, част от дадения заем от „У.Б.“ ООД на „Р.“ ООД общо в размер на 28 300 евро, и 3 308,29 лв. мораторната лихва за забава за периода 16.03.2018 год. - 16.12.2019 год., ведно със законната лихва върху главницата от 18 510, 10 лв., считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.г.д. 3/2020 г. по описа на РС-А. 06.01.2020 г. до окончателното й изплащане. С решението са присъдени разноски.

Въззивното производство е образувано по подадена жалба от „У.Б.“ ООД, гр. М. чрез представител по пълномощие, с която така постановеното решение се обжалва изцяло като неправилно поради нарушение на материални. Излагат се съображения. Моли се да се постанови въззивно решение, с което обжалваното да се отмени, вместо което се постанови друго, по съществото на спора, с което предявеният за разглеждане иск да се 1 уважи изцяло. Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

В съдебно заседание жалбодателят се представлява от представител по пълномощие, който поддържа жалбата.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от „Р.“ ООД чрез представител по пълномощие, с който ВЖ се оспорва като неоснователна. Претендира се присъждане на направените по делото разноски. В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, не се представлява. С писмено становище се поддържа оспорването на въззивната жалба и претенцията за разноски в тази инстанция.

Въззивният съд, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл. 269 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна:

Жалбата е подадена в срок и от страна, имаща интерес от обжалването, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

При извършената служебно проверка съгласно чл. 269 ГПК на първоинстанционното решение, обжалвано изцяло, въззивният съд констатира, че същото е валидно и допустимо, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявен за разглеждане по реда на чл. 422 ГПК е частичен иск за установяване на вземане с правно основание чл. 240 ЗЗД, представляващо неизпълнено парично задължение, произтичащо от договор за заем в размер на 28 300 евро, като се претендира частично сумата в размер на 18 580, 10 лв., представляваща левова равностойност на 9500 евро, мораторна лихва за периода от 16.03.2018г. до 16.12.2019 г. в размер на 3 308, 29 лв., ведно със законната лихва главницата, считано от 06.01.2020 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед № 3/06.01.2020г за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.

№ 3/2018г. по описа на Районен съд-А..

Установителният иск за съществуване на вземането е предявен след подадено възражение от ответника- длъжник в заповедното производство, в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК и е процесуално допустим, поради което следва да се разгледа по същество.

2

Съгласно представеното по делото заверено копие на споразумение от 15.03.2018 год., „Р.“ ООД дължи на „У.Б.“ ООД заем в размер на 28 300 евро.

С писмена покана от 22.10.2019 год, ищцовото дружество е поканило ответното такова да върне сумата в размер на 28 300 евро в срок до 30.11.2019 год.

От извлечение от счетоводен баланс от 31.12.2018 год. се установява, че към посочената дата от дружеството не са осчетоводявани предоставени заеми на предприятия от група; заеми, свързани с асоциирани и смесени предприятия, както и други заеми.

При тези фактически обстоятелства по делото, се налагат следните изводи: предявеният за разглеждане частичен иск за установяване съществуване на вземане на ищеца на основание договор за заем, е неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли. Основна характеристика на договора за заем е, че същият е реален, което предполага предаване на заемната сума, респ. доказване в исково производство фактическото предаване на сумата. Договорът за заем не се счита за сключен, ако в него или в съпътстващи документи не е ясно изразено, че заемната цена е предадена на заемателя. Договорът за заем е неформален договор, който може да бъде сключен устно или в писмена форма. По повод на последното, съдебната практика приема еднозначно, че, за да бъде доказано сключването на договор за заем за суми над 5 000 лв. (какъвто е настоящият случай), е необходима писмена форма съгласно разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК.

Следователно реалното предаване на сумата по такъв договор следва и може да бъде доказано в съдебен процес чрез надлежни писмени доказателства, каквито от ищеца не са представени. Нещо повече, от ищеца не се твърдят съществени елементи от договора за заем: дата на сключването му, срок на договора, нито се твърди заемната сума, респективно претендираната като частична такава, кога и при какви обстоятелства реално е предадена от ищеца. Отделен от това е относимият в случая въпрос, че съгласно действащото законодателство, плащанията на територията на страната в размер на и над 10000 лв. трябва да се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, каквито твърдения от ищеца не са въведени, а и не се представени и доказателства за такова превеждане на суми от едното 3 към другото дружество, като заемната сума не само следва да бъде надлежно преведена по един от двата начина, но и осчетоводена. В тази връзка, от представеното от ответника извлечение от счетоводния баланс на ищцовото дружество към 31.12.2018 г. се установява, че няма осчетоводени каквито е да е суми, предоставени като заем. Следва да се посочи, че често самият договор за заем може да послужи за разписка за реалното предаване на заемната сума, но само ако волята на страните е изразена ясно и недвусмислено. Наличието единствено на общи договорки относно правата и задълженията на страните по един договор за заем, без да е ясно посочено, че сумата е предадена, не може да представлява доказателство за реалното предаване на сумата. По делото единственото доказателство, въз основа на което се претендира от ищеца, че е възникнало облигационно отношение между страните във връзка с договор за заем, е представеното споразумение от 15.03.2018 г., съгласно което „Р.“ ООД дължи на „ЛУ.Б.“ ООД заем в размер на 28 300 евро. От съдържанието на споразумението, нито ясно и недвусмислено е заявено от страните, че такава сума реално е предадена, нито до такъв извод може да се достигне, чрез тълкуване волята на страните по документа. От това следва и извода, че представеното споразумение не съдържа нито съществените елементи на договор за заем между тях, нито съпътстващ документ – разписка, за реалното предаване на сумата, въз основа на която да се направи извод за съществуването на такъв договор. Ето защо единствено удостоверяването в споразумението, че ответното дружество дължи на ищцовото дружество заем, макар и в посочен конкретен размер, без да съдържа ясно и недвусмислено изразена воля на страните в посочения по-горе смисъл, прави това единствено писмено доказателство, представено от ищеца, недостатъчно и негодно да докаже съществуването на договор за заем, по който ответното дружество да е задължен да върне каквато и да е парична сума. С други думи ищецът не е провел успешно пълно главно доказване на претенцията си за съществуване на вземане от ответника по договор за заем, в т.ч. в частичен размер, поради което предявеният за разглеждане установителен иск следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.

До същите изводи е достигнал и първоинстанционният съд, поради което въззивната жалба срещу обжалваното решение е неоснователна и същото следва да се потвърди като правилно.

4

При този изход на делото жалбодателят „У.Б.“ ООД дължи на въззиваемата страна направените във въззивното производство разноски в размер на 1 440 лв., представляващо адвокатско възнаграждение с включено ДДС по договор за правна защита и съдействие от 22.03.2021 г.

Мотивирано от горното, Окръжен съд – Кърджали

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 25/11.02.2020г., постановено по гр.д. № 48/2020 г. по описа на Районен съд-А..

ОСЪЖДА „У.Б.“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. М., ул. „К. “ 1 да заплати на „Р.“ ООД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление с.Б.И., квартал „Д.“, общ. А. направените във въззивното производство разноски в размер на 1 440 лв., представляващо адвокатско възнаграждение с начислено ДДС по договор за правна защита и съдействие от 22.03.2021 г.

Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 предл. второ ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5