Решение № 730 от 08.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 730 гр. София, 08.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Михаела Касабова при участието на секретаря Мария Т. Методиева като разгледа докладваното от Михаела Касабова Въззивно гражданско дело № 20231100506476 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Г. Б. С. срещу решение № 20086327/04.04.2023 г., постановено по гр.д. № 60712/2019 г. по описа на СРС, 138-ми състав, в частта, в която е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Г. Б. С. дължи на „Банка ДСК“ АД сумата от 1000 лева – главница по договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от 25.06.2013 г., ведно със законната лихва върху нея от 20.06.2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 11.60 лева – надбавка за забава за периода от 08.06.2017 г. до 19.06.2018 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 11.09.2018 г. по ч.гр.д. № 40464/2018 г. на СРС, 138-ми състав.

Жалбоподателят Г. Б. С. излага доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Според въззивника първата инстанция неправилно се е позовала на мотиви, базирани в предходни влезли в сила решения, тъй като сила на пресъдено нещо има само диспозитива на решението, но не и неговите мотиви. Твърди, че процесният договор съдържа нищожни клаузи и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК е нарушено, както и че надбавката за забава е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. По делото липсвали доказателства досежно обявяването на кредита за предсрочно изискуем.

Иска отмяна на решението в атакуваните му части и постановяване на друго, с което претенциите да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира разноски.

Въззиваемият „Банка ДСК” АД е депозирал отговор на въззивната жалба, в който е изразено становище за нейната неоснователност. Прави искане за отхвърляне на въззивната жалба и за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и 1 правни изводи:

Решението на СРС, като необжалвано е влязло в сила в частта, в която са отхвърлени исковете за признаване за установено по реда на чл. 422 ГПК дължимостта на наказателна надбавка за разликата до 52.22 лева и на такса в размер на 45 лева, както и в частта, в която е прекратено производството по иска за признаване за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество договорна лихва в размер на 478.08 лева за периода 10.07.2013г. до 07.06.2017г., както и за разликата над сумата от 52.22 до 105 лева, представляваща надбавка за забава по Договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от 25.06.2013г.

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, поради което съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2 ГПК.

Настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд.

Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от СРС и по идентичен начин се установява и пред настоящата инстанция. Във връзка с доводите за неправилност на постановеното решение в обжалваната част, настоящият въззивен състав намира следното:

Софийски районен съд е сезиран по реда на чл. 422 ГПК с разглеждането на обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД – за признаване за установени задълженията на ответника за плащане на суми, дължими по договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 40464/2018 г. на СРС, 138-ми състав.

Ищецът твърди, че страните са сключили договор за издаване и обслужване на кредитна карта, по силата на който предоставил на ответницата парична сума срещу задълженията на последната за връщането й, които тя не изпълнила. Поради това вземането на банката било обявено за изцяло и предсрочно изискуемо. Въпреки отправената нотариална покана, ответницата не изпълнила задълженията си и дължала исковата сума.

За да постанови обжалваното решение СРС е приел, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по силата на сключения договор за револвиращ кредит, по силата на което банката е предоставила на кредитодателя парична сума срещу задължението последната да я възстанови. Също така счел, че е налице неизпълнение от страна на Г. С. за плащане по договора, поради което настъпила изискуемост на процесните вземания по кредита, обявена на длъжника.

Не е налице спор между страните, че същите са били страни по гр.д. № 36252 от 2016 г. на СРС, 76 състав, по което с влязло в сила решение е отхвърлен предявеният от банката срещу ответницата иск по чл. 422 ГПК поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита, настъпила през 2015 г. за следните вземания: 1000 лв. главница, договорна лихва за периода 10.12.2013 г. – 25.01.2016 г. в размер на 433,29 лв., наказателна 2 надбавка за периода 17.12.2013 г.-25.01.2016 г. в размер на 28 лв., че са били страни по гр.д.

№ 9242/2017г. на СРС, 49 състав, по което с влязло в сила решение от 02.04.2019г. е отхвърлен предявеният от ответницата иск по чл. 55 ЗЗД – за връщане на платени без основание суми по сключения между страните договор, както и че са били страни по гр.д. № 31914/2017г. на СРС, 127 състав, по което с влязло в сила на 02.11.2022 г. решение е отхвърлен предявеният от ответницата срещу ищеца иск по чл. 124 ГПК – за признаване за установено между страните, че ответницата не дължи сумата от 1000 лв., представляваща претендирано съгласно нотариална покана с рег. № 2092, т. II, акт 68 на нотариус М.Р., вземане по договор за банков кредит, сключен между страните на 26.06.2013г .

Страните не спорят, че и трите производства се отнасят за един и същ договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от 25.06.2013 г., по силата на който въззиваемата страна отпуснала на въззивницата С. кредитен лимит в размер на 1000 лева.

Настоящият въззивен съд намира, че районният съд правилно е приел, че производството е допустимо, доколкото не е налице абсолютната процесуална предпоставка по чл. 299 ГПК с оглед влязлото в сила решение по гр.д.№ 36252/2016 г. на СРС, 76 състав, с което е отхвърлен предявеният от банката иск по чл. 422 ГПК поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита. Силата на пресъдено нещо се формира по предмета на спора, индивидуализирано посредством основанието и петитума на исковата молба, а диспозитивът на влязлото в сила решение е източникът на силата на пресъдено нещо (т. 18, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, решение № 43/2014 г. по гр. д. № 6421/2013 г., ВКС, II г. о.). Произнасянето по въпросите, включени в обхвата на силата на присъдено нещо (страни, основание на спорното право, предявено с исковата молба и заявеното искане), се съдържа в диспозитива на съдебното решение като краен и синтезиран извод дали спорното право на предявеното основание съществува за ищеца, съответно при предявен отрицателен установителен иск - дали ответникът притежава отричаното от ищеца право. Диспозитивът на съдебното решение изразява волята и постановеното от съда по спорното право, а мотивите съдържат анализ на доказателствата, приетата за установена фактическа обстановка и подвеждането й под приложимата правна норма. Мотивите към съдебното решение не са източник на правни последици. Приетите в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти и преюдициалните правоотношения не са елемент от спорния предмет и по отношение на тях не се формира сила на присъдено нещо.

Констатацията на съда относно спорното материално право се включва в диспозитива на съдебното решение, той е източник на силата на присъдено нещо и въз основа на него се преценява забраната на чл. 299 ГПК за непререшаемост на спор, разрешен със сила на присъдено нещо. При предявяване на иск между същите страни за решаване на спор относно съществуването на право или правоотношение, по повод на което между тях има влязло в сила съдебно решение по друго дело, сезираният с иск съд следва да съпостави диспозитива на влязлото в сила решение с исковата молба по заведеното пред него дело (в този смисъл Решение № 19/23.03.2021 г. по т. д. № 437/2020 г. на ВКС, I т. о.).

Предмет на гр.д. № 36252/2016г. на СРС, 76 състав, е била дължимостта на сумите по договора за кредит във връзка с обявена през 2015г. предсрочна изискуемост на задълженията по договора, за които задължения е било образувано ч.гр.д. и е била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, и изпълнителен лист. Следва да се посочи, че въззивната инстанция приема, че в диспозитива на решението по гр.д. № 36252/2016 г. на СРС е допусната очевидна фактическа грешка, доколкото в мотивите на същото е прието, че искът е неоснователен, поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на договора за кредит, а в диспозитива на същото този факт не е надлежно отразен. Съгласно разясненията дадени с Решение № 44/21.07.2015 г. по т. д. № 4619/2013 г. по описа на ВКС, II ТО моментът, към който силата на пресъдено нещо установява, че спорното право съществува или не съществува, е денят, когато е приключило съдебното дирене, след което решението е 3 влязло в сила. Този момент следва от разпоредбите на чл. 235, ал. 3 и чл. 439, ал. 2 ГПК.

Силата на пресъдено нещо има преклудиращо действие спрямо фактите, които са настъпили до този момент, но не са предявени от ответника. Ако е установено със сила на пресъдено нещо, че към момента на приключване на съдебното дирене правото съществува, то не може да бъде оспорвано въз основа на факти, възникнали преди този момент. Преклудира се всеки факт, въз основа на който ответникът би могъл да предяви възражение срещу иска.

Следователно, за да е налице сила на пресъдено нещо по същия спор, като отрицателна процесуална предпоставка, е необходимо да е налице субективен и обективен идентитет между двете дела.

В настоящото производство предметът на спора е установяване дължимостта на вземането на „Банка ДСК“ АД по същия договор за кредит, сключен с ответницата С., обявен за предсрочно изискуем в цялост с нотариална покана от 09.03.2017 г. Т.е. налице е нов факт, който поражда изискуемостта на вземането, по който не е формирана сила на пресъдено нещо. Следователно липсва тъждество в предмета на двете дела, поради което и доводите за наличието на СПН са неоснователни, в какъвто смисъл са и изводите на районния съд.

На следващо място съдът намира за правилни и обосновани изводите на СРС относно наличието на облигационни отношения между страните, като споделя изложените мотиви относно възможността ответницата да оспорва в това производство липсата на такива във връзка с процесния договор за кредит, оспорвайки истинността му по реда на чл.

193 ГПК. Това е така, защото именно в посочения предходен процес гр.д. № 36252/2016г. на СРС, 76 състав същата е имала възможността да заяви правоизключващите си възражения, когато за първи път е представен договорът. Като не е сторила това, последващото позоваване на това възражение е преклудирано. Аналогично същото следва да се посочи и за развилите се между страните предходни съдебни производства, касаещи процесния договор за банков кредит по гр.д. № 9242/2017г. на СРС, 49 състав и по гр.д. № 31914/2017г. на СРС, 127 състав, образувани по иск на Г. С.. Следователно задължителната сила на решенията относно наличието на кредитно правоотношение между страните следва да бъде зачетена и в настоящото производство с оглед разпоредбата на чл. 297 ГПК, а доводите в противната насока, поддържани от ответницата, съдът намира за неоснователни.