Решение № 3049 от 17.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3049 гр. София, 17.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА при участието на секретаря ЙОАНА П. ПЪРВАНОВА като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА Гражданско дело № 20241110175095 по описа за 2024 година

Производството е образувано въз основа на подадена от К. Д. С. срещу „Неткредит“ ООД искова молба, която е редовна, а предявените с нея исковедопустими.

В исковата молба ищецът твърди, че на 28.09.2023г. сключил Договор за потребителски кредит №202309280321100059 с ответното дружество за сумата от 500 лева, при уговорени ГЛП в размер на 38,75%, ГПР - 46,42%, неустойка при неосигуряване на гаранция - 420 лева, срок на кредита - 6 месеца и общ размер на сумата, която следва да върне - 978 лева. Поддържа, че договорът е нищожен поради противоречието му със следните императивни правни норми - на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7- 12 и т.20 и ал.2, чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК. Счита, че шрифтът на договора и приложимите към него общи условия е по-малък от 12, както и че поради липса на разстояние между редовете и абзаците са трудни за възприемане от потребителя, което е в нарушение на ЗПК и ЗЗП. Твърди, че в договора не е посочена методиката за изчисляване на референтния лихвен процент, както и какви разходи са отчетени при формирането на годишния процент на разходите /“ГПР“/. Поддържа, че в последните не е включена уговорената в договора неустойка при неосигуряване на гаранция в размер на 420 лева. Сочи, че нито от договора, нито от погасителния план може да се извлече информация относно размера на включените в месечната погасителна вноска суми и дали се дължат други такси по кредита, предвид процентната разлика между ГПР и ГЛП. Твърди, че договорът не съдържа клаузи относно правото на отказ на потребителя от договора, срока и условията за неговото упражняване, относно размера на лихвения процент на ден, относно наличието на извънсъдебни способи за решаване 1 на спорове и условията за тяхното ползване. Поддържа, че при сключване на договора не са представени общите условия към него, съответно същите на са подписани от него съобразно изискванията на закона. Излага съображения относно нищожността на уговорената в чл.6, ал.1 от договора неустойка в размер на 420 лeва, дължима при непредставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя, като поддържа че същата противоречи на добрите нрави. Сочи, че с нея се заобикаля закона, тъй като по своето естество тя представлява скрита лихва. По изложените в исковата молба доводи и съображения отправя искане към съда за уважаване на предявените искове и присъждане на направените в производството разноски.

В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор от ответното дружество се изразява становище за неоснователност на предявените искове. Ответникът признава следните обстоятелства: сключването между страните по делото на Договор за кредит №202309280321100059 на 28.09.2023г., по силата на който на кредитополучателя е предоставен заем в размер на 500 лева; че на основание чл.19, ал.3, т.1 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР по процесния договор разход за неустойка; че в ГПР по процесния договор за кредит е включен единствено разход за възнаградителната лихва; Оспорва недействителността на договора за потребителски кредит поради неспазване изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.

Обосновава законосъобразност на клаузите на договора, както и липса на противоречие с добрите нрави и правилата за защита на потребителите. Твърди, че процесният отговор отговаря на изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Поддържа, че приложимият ГПР е посочен в чл.11, ал.4 от договора (46.42 %), а общата сума, дължима от кредитополучателя – в ал.5 на чл.11 от договора (558 лева). Заявява, че сочената от ищеца „методика“ се изисква от закона само когато договорът за кредит е сключен при променлив лихвен процент по смисъла на §1, т.5а от ДР към ЗПК, какъвто не е настоящият случай. Твърди, че в договора условията за издължаване са разписани ясно и недвусмислено в чл.3, ал.1 вр. чл.11, ал.2 от него. Поддържа, че погасителният план отговаря на законовите изисквания, доколкото съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Отбелязва, че правото на отказ на потребителя от договора е обективирано в чл.4, ал.1 от него. Твърди, че е налице еквивалентност между предвидената неустойка и поетото от потребителя задължение. Сочи, че същата обезпечава задължението за предоставяне на обезпечение, като изборът на самото обезпечение е оставено на волята на потребителя. Поддържа, че с договорената неустойка кредитополучателят бива мотивиран да предостави обезпечение, ако не в предвидения в общите условия срок, то поне в най-кратък времеви период, за да избегне нейното начисляване. В заключение посочва, че неустойката не излиза и извън границите на нейната наказателна функция, тъй като санкционира потребителя за неизпълнение на поетото от него задължение за предоставяне на обезпечение Въз основа на изложеното отправя 2 искане за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявен от К. Д. С. срещу „Неткредит“ ООД е иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит №202309280321100059 от 28.09.2023г., а в условията на евентуалност – иск с правно основание чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД вр. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата от договора за потребителски кредит, предвиждаща заплащане на неустойка поради неосигуряване на гаранция.

За да бъдат същите основателни, в тежест на ищеца е да докаже сключването на Договор за потребителски кредит №202309280321100059 от 28.09.2023г. с твърдяното в исковата молба съдържание, както и обстоятелствата, които счита, че са породили нищожност на същия, респективно недействителност на посочената от него клауза за неустойка.

При установяване на горните факти в тежест на ответника е да докаже възражението си, че процесният договор за кредит е сключен при спазване на приложимите нормативните изисквания.

С Определението по чл.140 ГПК съдът на основание чл.146, ал.1, т.3 ГПК е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните следните обстоятелства: сключеният от тях Договор за потребителски кредит №202309280321100059 от 28.09.2023г., както и че в посочения в него ГПР не е включен като разход уговорената неустойка. Същите се установяват и от представените по делото доказателства.

Видно от приложения към исковата молба Договор за потребителски кредит №202309280321100059 от 28.09.2023г., на ищеца е отпуснат заем в размер на 500 лева със задължение да върне предоставената му сума в срок до 29.03.2024г., на 6 равни месечни вноски в размер на 93 лева всяка. Уговорен е ГЛП в размер на 38,75%, съответно ГПР- 42,58%. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл.9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника- потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за търговска дейност от ищеца, то следва да бъде прието, че сключения от страните договор представлява по своето естество договор за потребителски кредит, като спрямо същия намират приложение специалните правила на Закон за потребителския кредит, както и разпоредбите на чл.143 – 147б Закона за защита на 3 потребителите.

Съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК част от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит е посочването на годишния процент на разходите. В §1, т.1 от ДР на ЗПК е дадена и легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай ищецът твърди, че страните са уговорили задължение за заплащане на неустойка, което по своето естество представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което следва да бъде извършена преценка относно наличието на основания за неговото включване в ГПР.

В чл.4, ал.3 от договора за кредит е предвидено, че в срок до края на следващия ден от сключването му кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора. Посочено е, че банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 558 лева със срок на валидност до 30.03.2024г.

Според т.3.2.1 от публикуваните на интернет страницата на дружеството Общи условия в срок до края на следващия ден от сключването но договора за потребителски кредит или преди предоставяне на заемната сума кредитополучателят е длъжен да представи на дружеството гаранция по кредита, която може да бъде банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република България; гаранция, издадена от небанкова финансова институция, оперираща на територията на Република България или двама поръчители. С т.3.2.2 от ОУ са уредени изискванията към банковата гаранция и гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, а именно да отговаря на изискванията на закона за нейното издаване и да съдържа неотменяемо и безусловно изявление, че ако кредитополучателят не заплати което и да е свое парично задължение по договора, гарантът ще заплати всички дължими суми в първия работен ден след получаване на първо писмено искане от страна на дружеството. С т.3.2.3 от ОУ е определено, че поръчители могат да бъдат дееспособни физически лица, които трябва да са наети на безсрочен трудов договор и да получават минимум 1 500 лева брутно месечно възнаграждение, както и да нямат кредити с повече от 30 дни просрочие. Уредено е, че в рамките на срока по т.3.2.1 поръчителите 4 следва да сключат договор за поръчителство.

В чл.6, ал.1 от договора за кредит е предвидено в случай че кредитополучателят не предостави на кредитора обезпечение по чл.4, ал.3 в установения срок и съгласно условията, предвидени в общите условия на договора, същият да дължи неустойка в размер на 420 лева. Посочено е, че неустойката се начислява на месец и се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.

Като съобрази съдържанието на посочените клаузи, съдът намира че в случая кредиторът е обусловил получаването на кредита от предоставянето на обезпечение, респективно при неизпълнение на това задължение- от получаването на неустойка в размер на 420 лева. Този извод следва от начина на уговаряне на задълженията, от поставените множество ограничения и конкретно определени параметри на исканите от кредитора обезпечения, които предвид характера, броя и изключително краткия срок за тяхното изпълнение, правят задължението за тяхното предоставяне изключително трудно изпълнимо. От изложеното може да бъде направено обосновано предположение, че кредиторът не очаква и не желае изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, като целта му е да си осигури допълнително възнаграждение под формата на неустойка. В подкрепа на този извод е и клаузата на чл.6, ал.5 от договора, съгласно която плащането на неустойката се дължи заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно погасителния план. Показателно в тази връзка е и обстоятелството, че с уговорената неустойка се санкционира неизпълнението на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя по договора, а именно- да върне заетата сума, като нейното заплащане се дължи независимо от това дали кредитополучателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Следователно в случая предвидената неустойка не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за кредитора, а се дължи независимо от това дали такива биха могли да настъпят реално или не. Не може да бъде пренебрегнат и размерът на уговорената неустойка, който видно от чл.6, ал.1 от договора надхвърля 80% от този на заетата сума. От съвкупната преценка на всичко изложено следва изводът, че с предвиждане на неустойката не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение за кредитора, което несъмнено има характера на „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК и следва да бъде включено в ГПР. В случая не е спорно между страните, че това не е сторено и при изчисляване на ГПР е взета предвид единствено уговорената възнаградителна лихва.