Решение № 1349 от 08.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1349 гр. София, 08.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-22, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Нели Алексиева при участието на секретаря Румяна Люб. Аврамова като разгледа докладваното от Нели Алексиева Търговско дело № 20211100901980 по описа за 2021 година

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът „К.**“ ЕООД твърди, че на 14.05.2016 г. между него, в качеството на наемател и Държавата, представлявана от министъра на туризма, е сключен договор за отдаване под наем на обект – изключителна държавна собственост, представляващ морски плаж „Делфин”, разположен на територията на община Несебър. Съгласно § 23, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето /обн. ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г., в сила от 14.05.2020 г./, за летен сезон 2020 г., считано от 1 юни 2020 г., концесионерът и наемателят по действащ договор за концесия за морски плаж, съответно за наем на морски плаж предоставя на посетителите на плажа плажните принадлежности чадъри и шезлонги, на цени, намалени с не по-малко от 50 на сто от цените за сезон 2019 г. или от максималните по съответния договор. В срок до 25 май 2020 г. концесионерът, съответно наемателят следва да уведоми министъра на туризма за цените на плажните принадлежности за летен сезон 2020 г. , като в срок до 30 май 2020 г. министърът на туризма уведомява концесионера или наемателя в съответствие с приложимата методика за намалението на размера на дължимото концесионно възнаграждение или на наемната цена за 2020 г., което да съответства на намалението на цените на плажните 1 принадлежности. В изпълнение на това задължение, ищецът изпраща уведомление от 18.05.2020 г. до министъра на туризма, с което го уведомява, че плажните принадлежности на морски плаж „Делфин” ще бъдат безплатни през летен сезон 2020 г. В отговор министърът на туризма изпраща писмо от 30.05.2020 г., с което уведомява наемателя, че намалената част на наемната цена за 2020 г. е сума в размер на 32450.77 лева. Към този момент наемната цена за плажа за календарната 2020 г. в размер на 33113.03 лева е вече платена изцяло от ищеца с платежно нареждане от 14.02.2020 г. Вследствие на приключена процедура по определяне на концесионер за морски плаж „Делфин”, с решение № 474 от 10.07.2020 г. , публ. в ДВ, бр. 63 от 17.07.2020 г., договорът за наем от 14.05.2016 г. е прекратен, на основание т. 7.1.2 от същия. С приемо-предавателен протокол от 19.09.2020 г. плажът е предаден на съответните длъжностни лица. Ищецът посочва, че след предаването на плажа е изпратил три покани на ответника, съответно на 04.11.2020 г., 17.03.2021 г. и 20.05.2021 г., с които иска да му бъде възстановена сума в размер на 32450.77 лева, представляваща намалената част от платената наемна цена за 2020 г. Ответната страна отговаря, че тази сума не може да бъде възстановена на ищеца, тъй като единствената възможна опция, съгласно §23 от ПЗР на ЗИД на ЗЗ, за възстановяване на тази сума е същата да бъде приспадната от наемната цена за 2021 г., а предвид прекратения договор за наем с ищеца такова задължение не съществува. Предвид изложеното, ищецът поддържа, че ответникът му дължи връщане на тази сума, тъй като страните са постигнали съгласие наемната цена за 2020 г. да бъде намалена със сумата от 32450.77 лева, като по този начин дължимата наемна цена по договора за тази календарна година става 662.26 лева и получената от ответника на 14.02.2020 г. сума, която надхвърля дължимата наемна цена от 662.26 лева, се явява получена с оглед отпаднало впоследствие основание.

Посочва, че в случая е невъзможно така дължимата сума да бъде приспадната от наемната цена за 2021 г., тъй като липсва действащ договор за 2021 г., съответно липсва наемна цена, от която да се извърши предвиденото по закон приспадане. Затова иска от съда да осъди ответника да му заплати сумата от 32450.77 лева, представляваща получена на отпаднало основание от ответника сума, ведно със законната лихва от датата на исковата молба /07.10.2021 г./ до окончателното плащане, както и сумата от 3028.98 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 05.11.2020 г.

2 до 06.10.2021 г. Претендира направените по делото разноски. В молбауточнение към исковата молба от 01.11.2021 г. е посочена банкова сметка на ищеца, съобразно изискването на чл. 127, ал. 4 от ГПК.

Ответникът Държавата, представлявана от министъра на туризма, оспорва предявените искове, като неоснователни и недоказани. Ответникът не оспорва изложените в исковата молба обстоятелства, но поддържа, че при така развилите се отношения между страните не съществува негово задължение да върне на ищеца процесната главница. Счита, че приспадането на намалението на наемната цена за 2020 г. от дължимата такава за 2021 г. е обективно невъзможно, предвид сключването на концесионен договор, обосновал прекратяването на наемния договор с ищеца. Посочва, че процедурата по сключване на този концесионен договор е в правомощията на друг орган, а именно Министерския съвет / процедурата е открита с решение на МС от 31.03.2020 г., обн. в ДВ, бр. 32 от 03.04.2020 г./, поради което министърът на туризма не следва да отговаря за възстановяването на сумата от намалението на наемната цена – арг. от чл. 81, ал. 1 от ЗЗД. Поддържа, че изплащането на сумата по начин, различен от предвиденото по закон приспадане, би довело до нарушаване на закона. Излага и доводи, че не са налице предпоставките по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като сумата е дадена към момент, в който е имало действащ договор и прекратяването му не поражда действие с обратна сила. Оспорва дължимостта на лихва за забава, тъй като счита, че не е изпаднал в забава да плати главницата. Иска от съда да отхвърли предявените искове, като му присъди направените разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК относно претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Съдът, след като взе предвид доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното:

Страните по делото не спорят, а и от представените писмени доказателства се установява, че на 14.05.2016 г. между тях е сключен договор за отдаване под наем на обект – изключителна държавна собственост, представляващ морски плаж „Делфин”, разположен на територията на община Несебър, за срок от 5 години, срещу годишна наемна цена, която се заплаща в срок до 15 февруари на съответната година. На 14.02.2020 г.

3 ищецът е заплатил дължимата за 2020 г. наемна цена в размер на 33113.03 лева, като в изпълнение на § 23, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето, на 18.05.2020 г. е уведомил ответника, че плажните принадлежности на морски плаж „Делфин” ще бъдат безплатни през летен сезон 2020 г. В отговор на така направеното уведомление, министърът на туризма е изпратил писмо на 30.05.2020 г., с което е съобщил на ищеца, че намалената част на наемната цена за 2020 г. е сума в размер на 32450.77 лева, съответно дължимата наемна цена за 2020 г. става сума в размер на 662.26 лева. Така сключеният договор за наем е прекратен в хипотезата на т. 7.1.2 от същия – влизане в сила на договор за концесия за плажа /решение № 474 от 10.07.2020 г., публ. в ДВ, бр. 63 от 17.07.2020 г./. След прекратяване на договора, с приемо-предавателен протокол от 19.09.2020 г. плажът е предаден от ищеца на представители на ответника. Доколкото към момента на получаване на уведомлението на министъра за намаляване на наемната цена за календарната 2020 г., тази цена вече е била платена и поради невъзможността надплатената наемна цена за 2020 г. да бъде прихваната от дължимата такава за 2021 г., предвид прекратяването на договора, ищецът е изпратил на ответника няколко покани, първата от които е получена на 04.11.2020 г., с които иска ответникът да му възстанови сума в размер на 32450.77 лева, представляваща намалената част от платената наемна цена за 2020 г. Ответната страна отговаря, че тази сума не може да бъде възстановена на ищеца, тъй като единствената възможна опция, съгласно §23 от ПЗР на ЗИД на ЗЗ, за възстановяване на тази сума е същата да бъде приспадната от наемната цена за 2021 г., а предвид прекратения договор за наем с ищеца такова задължение не съществува.

Следователно спорно между страните, при така установените факти, е дали ищецът има право да му бъде платена от ответника сумата от 32450.77 лева, представляваща намалената част от платената наемна цена за 2020 г., съответно дали ответникът е изпаднал в забава да плати тази сума.

По иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Според чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.

Видно от законовия текст в него са уредени три различни специални фактически състава на неоснователно обогатяване, като третият от тях се отнася до отпаднало с обратна сила основание.

4

Съгласно § 23 от приетия Закон за изменение и допълнение на Закона за здравето /обн. ДВ бр. 44/13.05.2020 г./, за летен сезон 2020 г., считано от 01.06.2020 г., наемателят на морския плаж следва да предостави на посетителите на плажа плажните принадлежности /чадъри и шезлонги/ на цени, намалени с не по- малко от 50 % от цените за сезон 2019 г. или от максималните по съответния договор, а в срок до 30.05.2020 г. министърът на туризма уведомява наемателя за намалението на наемната цена за 2020 г., което да съответства на намалението на цените на плажните принадлежности, и намалява цената със своя заповед. В настоящия случай е безспорно установено, че по така установения в закона ред, е постигнато съгласие за изменение на процесния договор в частта относно размера на дължимата наемна цена за 2020 г., като същата е намалена със сумата от 32450.77 лева, съответно дължимата наемна цена за 2020 г. става 662.26 лева. Не е спорно и обстоятелството, че ищецът е платил на 14.02.2020 г., в предвидения в договора срок /до 15.02.2020 г./ наемна цена за 2020 г. в размер на 33113.03 лева. Следователно изменението в размера на наемната цена е настъпило след заплащане на първоначално уговорената такава и като осъществен след това плащане факт изменението води до отпадане на първоначалното основание, на което е платена от ищеца -наемател на ответника - наемодател сумата от 32450.77 лева, представляваща разликата между платената наемна цена за 2020 г. от 33113.03 лева и реално дължимата наемна цена от 662.26 лева.

Отпадането на първоначалното основание за плащане е юридическият факт, който нарушава еквивалентността в отношенията на страните и от който произтичат едновременно обедняването на едната страна и обогатяването на другата, съответно от който произтича задължението на получилата плащането страна да то върне.

Съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че това негово задължение следва да се счита погасено с прекратяването на договора за наем и невъзможността връщането на наемната цена да се извърши чрез прихващане от наема за следващата година. Предвидената в § 23, ал. 3, изр. 3 от ЗИД на ЗЗ възможност за приспадане на намалението от дължимата за 2021 г. наемна цена е само един от начините за изпълнение на вече възникналото в тежест на ответника задължение да върне получената на отпаднало основание сума. Така предвидения начин за изпълнение на задължението на наемодателя не е възможен при прекратено облигационно 5 правоотношение, доколкото след прекратяването наемателят няма задължение за заплащане на наемна цена за 2021 г., с което задължение да бъде направено прихващането. Невъзможността задължението да бъде погасено чрез прихващане не обосновава извод, че самото задължение за връщане на получената без основание предплатена наемна цена следва да се счита за погасено. Подобен извод би бил в противоречие с целта на § 23 ЗИД на ЗЗ, която според мотивите към законопроекта е очакваните резултати от прилагането му да са насочени към преодоляване на здравните, социалноикономическите и финансовите последици от разпространението и заразата с вируса на Ковид 19 и недопускане на влошаване на епидемичната обстановка в страната. Затова следва да се приеме, че разпоредбата на § 23 от ПЗР на ЗИД на ЗЗ цели, както да подпомогне туристическия бранш в ситуацията на разрастваща се пандемия от Ковид 19, така и да осигури на лишените, в резултат на тази пандемия, от постоянни доходи граждани, възможност за почивка на курорти по българското Черноморие, при която да бъдат използвани безплатно или на намалени цени плажните принадлежности /чадъри и шезлонги/. Предвидено е, че финансовата тежест за прилагането на въведената със закона антикризисна мярка следва да бъде поета именно от държавата, а не от субекта, предоставящ плажната услуга, тъй като той също е засегнат от извънредното събитие, обусловило изменението на закона. Ако се възприеме тезата на ответника, че разпоредбата на § 23 от ПЗР на ЗИД на ЗЗ, предвиждаща единствено възможност за намаляване на цената чрез нейното прихващане от наемната цена за следващата календарна година, е единствената възможност да бъдат уредени отношенията между страните, включително и в случаите на предсрочното прекратяване на договора за наем или концесията, ако цената е била заплатена вече авансово, това би довело до възлагане на финансовата тежест от прилагане на мярката върху стопанския субект /представител на туристическия бранш/ и спестяване на разходи на държавата, които тя дължи по силата на закона. Подобно разрешение ще противоречи, както на целта и смисъла на изменението на закона, обн. в бр.