Решение № 3425 от 02.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3425 гр. Пловдив, 02.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20255330109802 по описа за 2025 година намира следното:

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК от от И. А. И. против „Изи Финанс“ ЕООД за установяване на недействителността на клаузата от сключен между страните договор за кредит № *** г., обективирана в чл. 3, ал. 2 от договора и предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 572,70 лева.

Ищецът твърди, че с „Изи Финанс“ ЕООД сключили договор за кредит № **** г., по силата на който му била предоставена сумата от 1100 лева при ГЛП 40,15 % и ГПР 48,44 %. В чл. 3, ал. 1 от договора се предвиждало задължение за плащане на неустойка при непредставяне на обезпечение по него в размер на 572,70 лева. В нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК небанковата финансова институция е поставила към потребителя неизпълними изисквания, за да обоснове получаване на допълнителна печалба, уговорена формално като неустойка. От една страна, неустойката била включена като падежно вземане – обезщетение за кредитора, а от друга – била предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като била съизмерма с предоставената сума по кредита, по този начин се заобикаляло ограничението, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР, тъй като неустойката представлявала 50 % от заетата сума. Иска се от съда да уважи иска.

В предвидения от закона едномесечен срок е постъпил писмен отговор 1 на исковата молба от ответника „Изи Финанс“ ЕООД, с който се оспорва предявения иск като неоснователен. Не оспорва, че между страните е сключен договор за кредит, както и че сумата по него е преведена на ищеца, както и че клаузата за неустойка е недействителна.

В срока за отговор е предявен и насрещен иск с правно основание чл. 9 от ЗПК от „Изи Финанс“ ЕООД против И. А. И. за осъждане последния да заплати на дружеството сумата от 1466,74 лв. – главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние № ***, ведно със законната лихва от 07.07.2025 г. до окончателното плащане. В качеството си на ищец по насрещния иск „Изи Финанс“ ЕООД твърди, че между страните е сключен договор за предоставяне на кредит от разстояние № ***, сключен при условията на ЗПФУР. По този договор на кредитополучателя била отпусната сумата в размер на 1600 лв., като с част от нея бил рефинансиран договор ***г., за погасяването на задълженията по който счетоводно постъпила сумата от 1121,74 лв. Останалата сума от отпуснатия кредит, в размер на 478,26 лв. била преведена по банкова сметка на И.. Съгласно сключения между страните договор за потребителски кредит, погасяването му следвало да се извършва на 24 ежемесечни вноски. Кредитът бил обявен за предсрочно изискуем, като длъжникът бил уведомен за това по имейл съгласно ОУ към договора за кредит. Претендира се сумата от 1466,74 лв., съответстваща на вноските за периода 24.06.2024 г. – 16.03.2026 г. – частично от цялата главница в размер на 1600 лв., ведно със законната лихва от входиране на исковата молба – 07.07.2025 г., до окончателното погасяване на задължението.

В качеството си на ответник по насрещния иск И. И. взема становище, че дължи чистата стойност по договора за кредит.

Претендират се разноски и от двете страни както по главните, така и по насрещните искове.

Съдът, като прецени събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По фактите:

По делото не се спори, че между страните са сключени два договора за кредит – № *** г. (по силата на който ищецът е предоставил на ответника парична сума в размер на 1100 лева при ГЛП 40,15 % и ГПР 48,44 %) и № *** г. (по силата на който ответникът е предоставил на ищеца парична сума в размер на 1600 лева при ГЛП 40,15 % и ГПР 48,30 %). Не е спорно и че договор № *** г. съдържа в чл. 3, ал. 2 уговорка за заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение в размер на 572,70 лева, която уговорка е недействителна - нищожна поради противоречие със закона. Тези обстоятелства документално се потвърждават и от представените от страните писмени доказателства.

От приетото по делото заключение по ССчЕ, изготвено от вещото лице Й. П., което се кредитира от съда като обосновано и правилно, се установява, че по договора, вземанията по който са предмет на насрещния иск - № *** г. – не са извършвани никакви плащания от И. И., въпреки че той е усвоил 2 заемния ресурс. Експертът посочва също така, че падежиралата в периода 24.06.2024 г. – 16.03.2026 г. главница, която се претендира от финансовата институция, възлиза на 1466,74 лева или 749,93 евро.

По правото:

По първоначалния установителен иск:

Ответникът „Изи Финанс“ ЕООД е признал обстоятелството, че клаузата на чл. 3, ал. 2 от сключения между страните договор за потребителски кредит № ***г. е нищожна поради противоречие със закона. Искът е основателен и следва да се уважи.

По насрещния осъдителен иск:

Както се посочи по-горе, не е спорно по делото, че парична сума до размера на чистата стойност по кредита – 1600 лева – е получена от ищецапотребител. Установи се, че кредитополучателят не е платил нищо от договореното на кредитиращата финансова институция.

Доколкото „Изи Финанс“ ЕООД е небанкова финансова институция, а ответникът по насрещния иск И. И. има качеството на потребител, понеже не са налице никакви данни той да е изтеглил кредита за финансиране на своя стопанска дейност, то следва да се приеме, че сключеният между страните договор за предоставяне на кредит № *** г. има характеристиката на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Ето защо, И. И. се ползва от защитата, която императивните разпоредби на ЗЗП и ЗПК уреждат и която се прилага служебно от съда.

За да избегне заплащането на уговорената в чл. 3, ал. 2 от договора за кредит неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят следва да осигури в кратък срок – два дни – един от два лимитативно изброени вида обезпечение – банкова гаранция или поръчителство от един или двама поръчители, които следва да отговарят на множество допълнителни условия. Предвид изложеното, видно е, че кредитодателят е поставил практически неизпълними за уговорения кратък срок изисквания, които са и икономически неоправдани с оглед ниската стойност на отпуснатата сума – 1600 лева. От тук следва, че възникването на вземането по неустоечната клауза за кредитора е предвидимо и очаквано.

Безспорно положение в теорията и съдебната практика е, че смисълът на обезпеченията е да се предпази кредиторът от последиците от длъжниковото неизпълнение. От факта, че кредитът е останал необезпечен, за кредитора не могат да произтекат други вреди, освен тези, чието настъпване се „покрива“ от уговарянето на обезпечение по принцип, а именно – дългът да не бъде изпълнен. Като се скрепва с неустойка (при това – значителна по размер с оглед размера на дълга) неизпълнението на задължението на длъжника да предостави обезпечение, се постига единствено фактическо увеличение на размера на дълга. При това положение, макар и формално задължението по чл.

3, ал. 2 от процесния договор за потребителски кредит да е уговорено като неустоечно, всъщност то създава основание за едно допълнително възнаградително плащане в полза на кредитодателя.

3

Като се съобразят горните изводи, става явно, че задължението за заплащане на сума в размер на 825,30 лева въз основа на обсъжданата договорна клауза съставлява разход по кредита, дължим от потребителя, а не неустойка от неизпълнение на негово задължение, каквито са възраженията на ответника. С оглед на това обстоятелство, тази сума е следвало да бъде включена в ГПР, доколкото съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК: „Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.“ Това не е било сторено, тоест посоченият в процесния договор за кредит размер на ГПР (48,30 %) не отговаря на действителния. Посочването на различен от действителния ГПР не може да се приеме за изпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Това е така, понеже целта на разпоредбата е да се осигури на потребителя ясна и точна информация за реалните параметри на договора за кредит.

Изложеното по-горе води до извода, че е налице нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК – в договора за потребителски кредит не е посочен годишният процент на разходите по кредита. В този смисъл е напр. решение на СЕС по дело С-714/2022 от 21.03.2024 г., в което е прието: „…когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.“ Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следва да се приложи правилото на чл. 23 от ЗПК и да се осъди потребителят да плати на кредитора главницата (чистата стойност) по кредита до претендирания размер от 1466,74 лева /т. е. 749,93 евро/.

Следва да се присъди и законната лихва от депозирането на исковата молба до окончателното плащане, която е поискана своевременно и съставлява правоувеличаваща последица от предявяването на иска (при съобразяване на приетото решение № 129 от 30.07.2024 година по т. д. № 630/2023 г. по описа на ВКС, I търговско отделение, че: „При приложение на разпоредбата на чл.23 ЗПК, имаща за цел транспониране на чл.23 от Директива 2008/48/ЕО, след признаване на договор за потребителски кредит за недействителен, на основание чл.22 ЗПК, съдът следва да извърши сравнение при обстоятелствата по делото между сумите, които кредиторът би получил като възнаграждение по договора за потребителски кредит, при условие, че беше спазил изискванията, посочени в чл.22 ЗПК, със сумите, които би получил, като се приложи чл.23 ЗПК. Ако при сравнението се окаже, че сумата, която кредиторът би получил в резултат от приложение на чл.23 ЗПК, е от полза за кредитора, компенсира го или санкцията за кредитора е отслабена, разпоредбата на чл.86 ЗЗД не се 4 прилага.“ В случая законната лихва по чл. 86 от ЗЗД не е по-висока от договорената възнаградителна, съответно посочената разпоредба намира приложение.)

По разноските:

С оглед изхода от спора на И. И. следва да се присъдят разноските за производството по главния иск в размер на 25,56 евро за държавна такса. На „Кредирект“ ЕООД следва да се присъдят разноските по насрещния иск в размер на 230,08 евро, включващи държавна такса, възнаграждение за юрисконсулт и възнаграждение за вещо лице. Към съда е отправено искане да присъди възнаграждение в по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв от процесуалния представител на И. И.. Настоящият състав намира, че съответен на фактическата и правна сложност на делото е хонорар в размер на 200 евро.

Всички суми в диспозитива на решението ще се посочат в евровите им равностойности съгласно чл. 5 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, доколкото след 01.02.2026 г. плащания в български лева е невъзможно да се извършват.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА поради противоречие със закона на клаузата на чл. 3, ал. 2 от сключения между И. А. И., ЕГН **********, и „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК 201196810, договор за кредит № *** г., обективирана в от договора, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 572,70 лева.