Решение № 229 от 23.02.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 229 гр. София, 23.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова при участието на секретаря Мариела П. Миланова като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело № 20251000503499 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение от 05.11.2025г по гр.д. № 6587/2024г по описа на Софийски градски съд, 1-22 състав на основание чл. 2, ал. I, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД е осъдена Прокуратура на РБ да заплати на В. В. Я. сумите: 38 000 лв, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от м.12.2010г. до 29.05.2024г., настъпили в резултат от наказателно преследване, приключило е оправдателно присъда от 22.06.2023г., постановена по НОХД № 12816/18г. по писа на СРС, НО, 20 с-в (предходни досъдебно, съдебно и последващи въззивни производства), последица от неоснователно повдигнато обвинение по чл. 131, ал. 1, т.

1, във вр. с чл. 129, ал. 2, пр. 2, алт. 2, във вр. ал. I от НК, ведно със законната лихва, считано от 29.05.2024г. до окончателното й изплащане; искът е отхвърлен за горницата до пълния предявен размер от 50 000 (петдесет хиляди) лева, частично от общо дължими 100 000 лева, като неоснователен.

Решението в осъдителната му част е обжалвано от ответника Прокуратура на РБ с оплаквания за неправилност. Конкретните доводи са, че пред първата инстанция не са представени убедителни доказателства за настъпили неимуществени вреди като пряка последица от наказателното преследване. На следващо място се твърди процесуално нарушение на съда, който не е обсъдил всички доказателства по делото и какво значение имат установените по делото факти към критериите при определяне на обезщетението /тежест на престъплението, продължителност на наказателно производство, брой и продължителност на извършените процесуално[1]следствени действия и т.н./, но игнорирал заинтересоваността на свидетелката /фактическа партньорка на ищеца/. Твърди се също нарушение на материалния закон /чл.52 ЗЗД/, 1 тъй като съдът не е съобразил всички от значение обстоятелства, като взетата най-лека мярка за задържане и липсата на други ограничения, които да повлияят на качеството на живот на ищеца или на професионалната му реализация и репутация. И на края се твърди, че определеното обезщетение се явява прекомерно, тъй като не държи сметка за обществените и икономически условия в страната за периода, когато се търси обезщетение. Иска се отмяна на решението в обжалваната му осъдителна част и отхвърляне на иска, евентуално намаляване на обезщетението по размер.

В срок не е постъпил отговор от въззиваемия ищец В. В. Я..

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания и възражения на страните. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му осъдителна част. В отхвърлителната си част не е обжалвано и е влязло в сила.

От фактическа страна не е спорно и е изяснено пред първата инстанция, че против ищеца В. В. Я. е било образувано ДП № ЗМ 4217/2010г на РУП-СДВР, пр. пр.

№ 68245/2010г по описа на СРП, по което е привлечен за обвиняем за това, че на 18.12.2010г. в гр. София, ж.к. Студентски град, нощен клуб „Бакарди“ нанесъл удари с крак в областта на тялото на К. Н. С., с което му причинил счупване на V-та предкиткова кост на дясната длан, което счупване се изразявало в трайно затруднение в движението на десния горен крайник за период от 1.5-2 месеца и представлява средна телесна повреда, причинена на „длъжностно лице" при изпълнение на службата му, поради това че потърпевшият С. изпълнявал длъжността „***“ към охранителна фирма за същия обект, с което осъществил състава на престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 1, във вр. чл. 129, ал. 2, пр. 2. алт. 2, във вр. с чл. 1 от НК.

На 15.04.2011г. е внесен обвинителен акт за престъпление по чл. 131, ал. I, т. 1, във вр. с чл. 129, ал. 2, пр. 2, алт. 2, във вр. ал. 1 от НК и взета мярка за неотклонение подписка.

С присъда на 23.05.2017год. по НОХД № 7020/2011г. на СРС, НО, 103 с-в, ищецът бил признат за невиновен, по протест на СРП и с решение от 26.07.2018г по ВНОХД № 2103/2018г. по описа на СГС НО, присъдата на първата инстанция е отменена и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на СРС от стадии на съдебното следствие. С присъда от 22.06.2023г по НОХД № 12816/2018г. на СРС НО ищецът отново е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение, но този път е потвърдена окончателно с решение от 29.05.2024г на СГС, НО, XIV възз. с-в. От горното следва, че наказателното производство в досъдебната и съдебната му фаза е продължило общо 13 години и 5 месеца.

Във връзка с индивидуално търпените субективни изживявания на ищеца пред първата инстанция са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Д., чиито показания следва да бъдат ценени по чл. 172 от ГПК, поради фактическо съжителство, и Н. /без родство/. Св. Д. е фактическа партньорка на ищеца, с когото се запознават, когато обвинението срещу него е било повдигнато. Описва го постоянно притеснен особено преди заседанията, изпитвал тревожност, страдал от безсъние пиел хапчета за сън /хедонин – медикамент, намаляващ кортизола/, дори не могъл да се зарадва на окончателния акт на съда, поради продължителността на делото. Изпитвал трудности при намиране на работа, дори повдигнатото обвинение станало причина за прекратяване на трудовия му договор с фирма, в която работил, когато работодателят 2 узнал за обвинението. Това го карало да се чувства несигурен, допълнително го изнервяло, защото вече имали дете и се притеснявал за издръжката на семейството. По отношение на първоначалния стрес от наказателното производство показанията на св.

Д. се допълват с тези на св.Н.. Вторият свидетел е близък приятел на ищеца, с когото поддържал отношения още от студентските им години, има впечатления, че той бил разтревожен от наказателното производство, спрял да ходи с тяхната компания по екскурзии, заради стреса напълнял и спрял да спортува, а преди редовно планирали планински преходи, карали ски. Имал известно време затруднения при намирането на работа и не успял да направи кариера, свързана с образованието си /бил завършил „Стопанско управление“, а впоследствие и магистратура „Управление на международни проекти“/. Ищецът бил от семейство на образовани хора, които много страдали, че синът им е обвиняем, това допълнително го травмирало. Според св.Н. ищецът не почувствал удовлетворение от оправдателната присъда, защото делото се проточило изключително дълго, а преди това баща му починал и не могъл да разбере какъв е изхода от него. В момента имал малък бизнес за оптични материали, който наследил от баща си.

Пред първата инстанция е приета и психологическа експертиза на в.л. Св.Н., пред която по време на анкетирането, ищецът споделил за притесненията и неудобството, което търпял заради делото, за проблеми със съня, датиращи от 7-8 години, но за които не бил търсил лекарска помощ. По време на срещата им, ищецът бил видимо напрегнат, със забележим тремор на ръцете и мускулна скованост.

Лаконично представял събитията, давал кратки и невинаги ясни отговори, с което оставил впечатление в съдебния експерт, че се опитва да прикрие информация или да избегне теми, които още пораждат за него дискомфорт. Вещото лице не може да се ангажира с еднозначен отговор за силата и интензитета на стресогенното събитие върху обичайното поведение на ищеца, заради отдалечеността във времето на неговото възникване и с оглед поведението му на дистанцираност. В обобщение, от емпиричните данни съдебният психолог е достигнал до заключението, че представянето на ищеца е насочено към създаване на добро впечатление и желание да бъде възприеман в положителна светлина, не се установяват находки за психично разстройство или нарушаване на личностното функциониране, декларираните нарушения на съня по негови данни от 7-8 години, са определени с неизяснен произход, без да могат да се отнесат към конкретно житейско събитие.

От същите идентично установени като първата инстанция факти се потвърждават и правните изводи относно наличието на всички предпоставки по чл.2, ал.1 т.3 ЗОДОВ, обосноваващи материалната легитимация на прокуратурата като държавен орган да отговаря за причинените на потърпевшия вреди от незаконно повдигнато обвинение, и че то се явява източник на неблагоприятни последици в личностен аспект и спрямо качество на живот. Против тези изводи на първата инстанция не се поддържат оплаквания в жалбата на прокуратурата, поради това и спорът е от чисто правна страна и се концентрира до правилното приложение на чл.52 ЗЗД при определяне справедлив размер за компенсация на вредите.

В конкретния случай описаните обичайни неблагоприятни изживявания се установяват от гласните доказателства по делото. От факта, че свидетелите са фактически партньор и близък приятел не следва, че депозираните от тях показания следва да се игнорират. Преценката им по реда на чл.172 ГПК дава основание да бъдат кредитирани в частта, в която не се явяват в противоречие със становището на психологическата експертиза. Това е така, защото се базират на непосредствени 3 впечатления, каквито обичайно имат най-близките до потърпевшия хора, а от друга са съвсем логични и последователни. Безспорно от показанията на свидетелите се установява, че потърпевшият е търпял обичайните за всеки човек, подложен на репресия вреди като чувство на злепоставеност от статута си на обвиняем, притеснение, тревожност от изхода на делото, но и допълнителен стрес и несигурност за издръжката на семейството и малолетното дете. В обема на търпените вреди следва да се включат всички неблагоприятни изживявания, свързани с отдръпването на приятелски кръг, притеснения за възрастните му родители, които емоционално се сринали заради обвиненията към сина им. Тези обстоятелства следва да бъдат съобразени и с други от значение факти като чистото съдебно минало, образование и професионална квалификация на ищеца, което допълнително е източник на неблагоприятни изживявания – в среда на професионална реализация на състуденти и приятели, той допълнително се е чувствал дискредитиран, което има обективен израз в дистанцирането му от социални контакти. Всички тези обстоятелства неминуемо са рефлектирали върху емоционалното и психологическо състояние на ищеца и въобще негативно върху качеството му на живот – социално изолиран, апатичен към предишните си спортни дейности, което пък има за последица напълняване и влошаване на жизнения тонус.

Всички тези неблагоприятни психически и емоционални преживявания по повод на повдигнатото обвинение е следвало и са били обсъдени и съобразени от първата инстанция, която е отчела като утежняващи обстоятелствата тежестта на повдигнатото обвинение, взетите мерки за процесуална принуда – подписка, а в началото и домашен арест, но най-вече продължителният период, през който е продължило наказателното производство 13години и 5мес.

Решаващо значение за негативно отражение на обвинението върху неимуществената сфера на ищеца има неразумно дългата продължителност на воденото наказателното производство. Касае се за обстоятелство, което след изменението на ЗОДОВ в чл. 2б /Нов - ДВ, бр. 98 от 2012 г./ законът посочва като основание за отговорност на държавата независимо от основателността на обвинението, а когато то е незаконно, се увеличават вредните последици за обвиняемия и посоченото ще е от значение за глобалното определяне на обезщетението по справедливост в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Тази продължителност превишава всякакви критерии за разумна продължителност и сериозно накърнява правната сфера на засегнатото лице, което за толкова дълъг времеви период ще търпи стрес и безпокойство от евентуална осъдителна присъда, още повече че в случая той съвпада с активната възраст на ищеца /24,25г – 38г/ за личностна и професионална реализация.