Решение № 388 от 16.12.2024, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 388 гр. гр. Димитровград, 16.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря Силвия Ив. Димова като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20245610100968 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем и Договор за предоставяне на гаранция.

Ищецът Н. Д. Т. твърди в искова молба, че е страна по Договор за паричен заем №5049136/28.02.2024г., сключен с ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“АД, съгласно който му бил предоставен кредит в размер на 700 лева, който трябвало да върне на 27 вноски, при ГПР от 62,17% и ГЛП от 50%. Общата сума, която дължал по този договор била в размер на 798,12 лева. Съгласно чл.4 от Договора, ищецът сключил с втория ответник „Файненшъл България“ЕООД Договор за предоставяне на гаранция №5049136, с който да бъде обезпечен сключения договор за заем. Възнаграждението, което трябвало да заплати на поръчителя по втория договор било в общ размер на 497,88 лева или 18,44 лева за всяка вноска.

Счита, че горепосочените два договора са нищожни на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД.

На първо място, Договорът за паричен заем №5049136/28.02.2024г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“АД бил нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД вр.чл.11 ал.1 т.10 и чл.19 ал.4 от ЗПК вр.чл.22 от ЗПК. Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК сочела, че договора трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин. В Договора за паричен заем била посочена само абсолютната стойност на ГПР.

Липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР и общо дължимата сума по договора. Съобразно разпоредбите на ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за 1 потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Доколкото била предвидена дължимостта на възнаграждение за поръчителство, не ставало ясно дали същото е включено в ГПР, какво точно е включено в процента на ГПР, дали е само лихвата, дали е лихва и други разходи, които е следвало да бъдат подробно описани. Не ставало ясно по какъв начин е формиран ГПР, кои са неговите компоненти и математическия алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. Именно поради това и Договорът за паричен заем бил нищожен, поради неспазване изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.

На следващо място, съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК, заплащането на сумата по Договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя, доколкото сключването на Договор за поръчителство било въздигнато, като елемент от сключването на договора за паричен заем, без който последния не можел да бъде сключен. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Наред с това, от справка в ТР се установило, че двамата ответници са свързани лица, като едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ЕООД било „Изи Асет Мениджмънт“АД. Извършената от поръчителя търговска дейност се разпределяла в полза на едноличния собственик „Изи Асет Мениджмънт“АД. Поради това, със сключването на договора за поръчителство се целяло да се заобиколи разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК. С Договора за поръчителство не се целяло реално обезпечаване на договора за кредит, доколкото плащайки задължението на потребителя кредиторът плащал вземането си сам на себе си. Със сключването на договора за поръчителство се целяло едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение за кредитодателя, което било уговорено по друго правоотношение, което от своя страна водело до недействителност на договора за заем и договора за поръчителство. Наред с това, посочването в кредитния договор на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д ал.1 и ал.2 т.1 от ЗЗП. Поддържа, че в случая трябвало да се вземе предвид и разпоредбата на чл.22 от ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тя изрично посочвала, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договора за кредит бил изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл.11 ал.1 т.10 от ЗПКза определяне на ГПР. Поддържа също така, че сключения Договор за предоставяне на гаранция бил нищожен на основание чл.26 ал.1 пр.3 и пр.2 от ЗЗД. Допуснато било нарушение на добрите нрави, което довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Сумата, която се претендирала по договора за поръчителство в размер на 497,88 лева била в размер на 60% от сумата на отпуснатия кредит от 700 лева.

По този начин безспорно се нарушавали принципа на добросъвестност и справедливост.

2

Тази сума се заплащала без ищеца да получава нещо насреща, като той бил принуден да сключи договора за предоставяне на гаранция и то с предварително избрано от заемателя дружество. Договорът за предоставяне на гаранция бил нищожен и поради това, че се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл.26 ал.1 пр.2 ЗЗД вр.чл.19 ал.4 от ЗПК. Уговореното възнаграждение по Договор за предоставяне на поръчителство по своята същност представлявало разход по кредита, който е бил известен и следвало да бъде включен в ГПР. На последно място, Договорът за предоставяне на гаранция бил недействителен на основание чл.143 ал.1 и ал.2 т.19 от ЗЗП. Същият бил във вреда на потребителя и не отговарял на изискванията за добросъвестност и справедливост, като бил сключен в ущърб на ищеца. Иска съдът да постанови решение, с което да прогласи, че Договор за паричен заем №5049136/28.02.2024г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ е нищожен на основание на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр.чл.11 ал.1 т.10 и чл.19 ал.4 от ЗПК вр.чл.2 от ЗПК, а в условията на евентуалност иска съдът да прогласи, че клаузата на чл.4 от същия Договор е нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП. На следващо място, иска съдът да прогласи, че Договор за предоставяне на гаранция № 5049136, сключен с „Файненшъл България“ЕООД, е нищожен на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26 ал.1 пр.2 вр.чл.19 ал.4 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП.

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“АД депозира отговори на исковата молба, в който поддържа, че съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен само и единствено в случаите, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7- 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал. 1, т.7— 9 от закона. Процесният договор за паричен заем бил действителен, тъй като неговите клаузи са в съответствие с изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7- 12 и 20 и ал.2 от ЗПК. Договорът за потребителски кредит бил в съответствие с изискванията нa чл.11, ал.1 т.10 ЗПК. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит трябвало да съдържа ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение №1 начин. Тази информация била налична в договора за потребителски кредит. ГПР и общата дължима сума по договора за кредит били изчислени към момента на сключване на договора при посочените в договора допускания. ГПР бил изчислен по определения в Приложение 1 към ЗПК начин, като са използвани договорените условия — размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр. При договорения размер на заемна/усвоена сума и лихвен процент, брой и размер на погасителните вноски и дати на плащане на съответната вноска, посоченият в договора, ГПР бил коректно изчислен. С разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК се давало определение на понятието годишен процент на разходите, а не се въвеждало законово изискване за описване на съставните елементи на ГПР. Целта на посочването на ГПР била да се предостави числово и сравнимо представяне на разходите за кредита за потребителя. ГПР по договора бил изчислен по определения в Приложение 3

1(ЗПК) начин, като включвал всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита и в процесния случай това била само лихвата, тъй като тя е единственият разход по кредита за кредитополучателят. ГПР по кредита бил изчислен към момента на сключване на договора. Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, нямал задължение да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Поради тази причина и в зависимост от реда на договора за паричен заем се използвали предвидените в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК допускания. ГПР не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България - основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта, с оглед на което нямало нарушение на чл.19 от ЗПК. Надвишаването на законовия размер на ГПР не водело до недействителност на договора. Съгласно чл.19 ал.5 само клаузите, с които се надвишава размера на ГПР се считали за нищожни. Разликата в стойностите на годишния лихвен процент и годишния процент на разходите се дължала на разликата в естеството и начина, по който се определят и изчисляват ГПР и ГЛП. Поради разликите в определянето и изчисляването на двата процента, съвсем нормално било те да са различни при едни и същи изходни показатели. Това не означавало, че в договора има скрити разходи, неясни за потребителя, нито пък че всички подлежащи на включване в ГЛП разходи не са взети предвид при изчисляването му. Размерът на ГПР се равнявал на лихвения процент, единствено при хипотеза, в която е уговорено, че цялата дължима сума, включваща главница и начислена върху нея лихва, се плащат еднократно и след едногодишен период.

Настоящият случай, очевидно, не бил такъв. Твърденията, че не били спазени изискванията на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК, тъй като в ГПР по договора за паричен заем не било включено възнаграждението по договора за поръчителство и било налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК били несъстоятелни. В договора за паричен заем не съществувало изискване за сключване на договор за поръчителство; не съществувало изискване за сключване на договор за поръчителство с избрано от заемодателя дружество; не била предвидена дължимост на възнаграждение за поръчителство; представянето на обезпечение не било въздигнато в условие за отпускане на кредит. Невярно било и твърдението на ищеца, че получаването на кредита е обусловено от сключването на договор за гаранция.

Кредитополучателят можел да избира между три вида обезпечения, които да представи.

Изборът на обезпечение зависел изцяло от волята на кредитополучателя. Твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР по договора за паричен заем следвало да се включи възнаграждението, което той е договорил с дружеството-гарант по договор за поръчителство, който ищецът сключил по своя инициатива било несъстоятелно.

Възнаграждението по договора за поръчителство не следвало да се включи при изчисляване на ГПР, тъй като то не било част от общия разход по кредита за потребителя. Договорът за предоставяне на гаранция бил отделно облигационно правоотношение, с различни правни субекти, възникнало след сключване на договора за паричен заем. Възнаграждението на дружеството-гарант, което ищецът и дружеството-гарант са уговорили, не било част от 4 заемното правоотношение по договора за заем и не представлявало пряк разход, свързан с кредита. Предвид изложеното, иска съдът да постанови решение, с което да отхвърли изцяло, като неоснователни и недоказани предявените искове от страна на ищеца.