Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 78 от 12.07.2021, Окръжен съд - Пазарджик

Съд
Окръжен съд - Пазарджик
Дело
Въззивно гражданско дело 361/2021
Вид
Решение № 78
Подписан
12.07.2021
В сила
08.07.2021
Състав
Минка Петкова Трънджиева, Венцислав Стоянов Маратилов, Димитър Пандалиев Бозаджиев

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл.126 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.19 ал.4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.248 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.259 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.266 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280 ал.3 т.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.298 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.299 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.299 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.303 ал.1 т.4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.307 ал.4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78 ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.26 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.10 ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11 ал.1 т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11 ал.1 т.7-12 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11 ал.1 т.7-12 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11 ал.1 т.7-12 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11 ал.1 т.7-12 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11 ал.1 т.9 и т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл.12 ал.1 т.7-т.9 · Закон за потребителския кредит
  • чл.12 ал.1 т.7-т.9 · Закон за потребителския кредит
  • чл.12 ал.1 т.7-т.9 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19 ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.22 · Закон за потребителския кредит
  • чл.23 · Закон за потребителския кредит
  • чл.25 ал.1 · Наредба за заплащането на правната помощ

РЕШЕНИЕ

№ 78 гр. Пазарджик , 08.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на девети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Минка П. Трънджиева

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев като разгледа докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно гражданско дело № 20215200500361 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.

С решение на Пазарджишки районен съд №260051 от 15.02.2021г. постановено по гр.д.№1402/2020г. по описа на същия съд, е прогласен за нищожен договор за паричен заем №3314090 от 03.09.2018г., сключен между „И.А.М.“ АД, ЕИК 131576434, седалище и адрес на управление : грС., ж.к.“Л.

7“, бул.“Д.Н.“ №28, ет.2, офис 40-46, представляван от изпълнителния директор Г.Т.Т. и М. СТ. Б., ЕГН-********** от гр.П., ул.“Ц. №9, поради противоречие със закона-чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Със същото решение е осъдено дружеството „И.А.М.“ АД, с посочени ЕИК, седалище и адрес на управление и законен представител, да заплати на М. СТ. Б., с посочени ЕГН и постоянен адрес разноски в размер на 250лв, а в полза на адвокат Е.И.Мирчева адвокатско възнаграждение в размер на 311лв.

Решението се обжалва изцяло в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от „И.А.М.“ АД, чрез пълномощника си юрисконсулт Н., с въззивна жалба с вх.№262061 от 09.03.2021г. с доводи за порочност ,като недопустимо, тъй като същото се 1 явявало второ по ред и че са налице предпоставките на чл.126 ал.1 от ГПК.

Твърди, че ищцата М.Б., чрез пълномощника си адв. Е.И. е подала искова молба с вх.№10107 от 08.06.2020г. срещу процесното дружество, въз основа на която е образувано гр.д.№1217/2020г. с искане да се прогласи за нищожен сключения договор за кредит от 03.09.2018г. между ищеца и ответника, а на 24.06.2020г. ищцата М.Б. е предявила повторно същия иск срещу същото дружество и за същото искане, с искова молба №11333 от 24.06.2020г. въз основа на която е образувано гр.д.№ 1402/2020г. като се поддържа, че втория предявен иск се явява недопустим, поради наличието на пълен идентитет с първото гражданско дело. Счита, че наличието на висящо дело /гр.д.

№1217/2020г./ е било пречка за повторно предявяване на иск за същото нещо и че вече предявения иск не може да бъде предявен отново срещу същите страни и относно същото спорно право /чл.126 ал.1 от ГПК/. Поддържа, че образуваното гр.д.№1217 /2020г. на РС-Пазарджик, се явява абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за гр.д.№1402/2020г. и постановеното решение по второто дело следва да бъде обезсилено. Повтаря, че е налице пълен субективен и обективен идентитет между двете граждански дела по описа на РС- Пазарджик, поради което второто по време заведено дело гр.д.

№1402/ 2020г. следва да прекратено и постановеното решение №260051 от 15.02. 2021г. да бъде обезсилено. И че е недопустимо ищецът да черпи права от своето процесуално поведение каквито са двойно присъдени разноски поради образуване на две дела с един и същ предмет, между едни и същи страни. Счита, че допускането на такова съдебно решение води до нарушаване на основните принципи в гражданския процес, като принципа на „законност, обхващащ еднакво спазването на процесуалния и на материалния закон“, за което са предвидени и съответните гаранции за спазването му. И най –вече задължението за добросъвестно упражняване на процесуалните права и на добрите нрави. Като последен довод се изтъква, че влизането в сила на решението №250051 от 15.02.2021г. по гр.д.№1402/2020г. което е в пълен идентитет с решението по гр.д.№1217 /2020г., би довело до нарушаване на правата и утежняване положението на ответника. Моли да се обезсили изцяло решение №260051 от 15.02.2021г. на РС-Пазарджик постановено по второ образувано гр.д.№1402/2020г. и се прекрати производството по същото поради наличие на пълен субективен и обективен идентитет с гр.д.

№1217/2020г. на РС-Пазарджик, с присъждане на разноски за въззивното 2 производство.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещната по спора страна М.Б. чрез адв.Е.И., в който жалбата се оспорва като неоснователна. Счита, че обжалваното решение е валидно, допустимо и по същество правилно и няма основание да бъде прогласявано за нищожно, за обезсилване или за отмяната му и че съдебният акт не следва да се обезсилва поради настъпването на юридически факт, който няма отношение към допустимостта на самото решение, преценявана към момента на постановяването му. Според въззиваемата страна отменителното основание на което се позовава жалбоподателят, предполага установеност на това, че са налице противоречиви решения по две отделни дела, тъждествени от обективна и от субективна страна и чрез този способ се постига отмяна на неправилното от противоречивите решения по един и същ материален спор.

Поддържа, че с т.5 на ТР на ОСГТК №7/2014г. е прието, че идентичност в предмета на влезлите в сила решения като основание за отмяна на неправилното решение, е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делото, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по които се формира сила на присъдено нещо и че основанието ще бъде изпълнено, когато разрешаването на спора по един иск –обусловената претенция имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия искобуславящата претенция по разрешенията по обуславящия спор си противоречат. Моли да се потвърди обжалваното решение.

Няма ангажирани от страните доказателства по реда на чл.266 от ГПК пред въззивната инстанция.

Пазарджишкият окръжен съд при условията на чл.269 от ГПК провери валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по неговата правилност съобрази изложеното във въззивната жалба на „И.А.М.“ АД и за да се произнесе взе в предвид следното:

Предявен е иск с правно основание в чл.22 във връзка с чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК /Закона за потребителския кредит/ във връзка с чл.26 от ЗЗД /закона за задълженията и договорите/ -прогласяване изцяло за нищожен /недействителен/ на сключен договор за потребителски кредит поради 3 противоречието му със закона на определения годишен процент на разходите /ГПР/, надхвърлящ многократно фиксирания размер в чл.19 ал.4 от ГПК и при условията на евентуалност иск за прогласяване нищожност на клаузата за неустойка по чл.4 ал.2 от ДПК поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща закона по чл.19 ал.4 от ЗПК, нарушаване на договорното равноправие между страните и нарушаване на чл.11 т.9 и т.10 от ЗПК относно същественото съдържание на ДПК.

В исковата си молба, с вх.№25222/20.05.2020г., /подадена пред РС-П./ против „И.А.М. АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление в грС., ж.к.“Л. 7“, бул. “Д.Н.“ №28, ет.2, ап.40-46, представлявано от С.К.К., ищецът М. СТ. Б., ЕГН-**********, от гр.П., ул.“Ц. №9, поддържа, че между страните е сключен договор за потребителски кредит №3314090 от 03.09.

2018г., по силата на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 750лв при фиксиран лихвен процент по заема от 35%, годишен лихвен процент на разходите /ГПР/ от 41.68% и срок за погасяване на заема 26 седмици, с размер на двуседмична погасителна вноска от 63.27лв.Твърди се, че съгласно чл.4 от договора, същият следвало да бъде обезпечен или с две физически лица -поръчители, които да отговарят на посочени в договора изисквания или да се представи банкова гаранция с бенефициер-заемодателят за заемната сума със срок на валидност-30дни след крайния срок за заплащане на задължението по договора. Твърди се, че поради неизпълнение от кредитополучателя на условията по чл.4 ал.1 от ДПК, същият дължал неустойка в размер на 339.04лв, която съгласно чл.4 ал.2 от договора следва да престира разсрочено с погасителната вноска , към която се кумулира месечна вноска за неустойка в размер 26.08лв като с последната падежното вземане нараствало значително със сумата от 86.35лв.Твърди още, че ищцата е усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължи плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът бил нищожен защото фиксирания лихвен процент от 35% не отговарял на действителното приложимия лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлява добавък към договорната лихва; че поради по-високия лихвен процент нараства и стойността на ГПР, доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му, но че същият не е обявен на потребителя и не е посочен в чл.2 от договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл.5 и на чл.11 т.10 от ЗПК. Счита ищцата, че уговореният фиксиран лихвен процент от 35% към който се 4 кумулира вземането за неустойка представлява скрита печалба, визирана в чл.4 ал.2 от ДПК, с която кредиторът допълнително се обогатява, нарушават се добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребител и доставчика на финансовата услуга в разрез с добросъвестността и в негов ущърб, което води до нищожност на договорното съглашение поради явна нееквивалентност между представената услуга и уговорената цена. Поддържа, че при необезпечени заеми възнаградителната лихва не следва да надхвърля повече от 3 пъти законната лихва, каквото надхвърляне в момента е налице и представлява нарушение на добрите нрави, защото същата не отговаря на действителните параметри на договора, с която следва да се увеличи и стойността на реално приложения годишен лихвен процент на разходите. Счита, че в случая неустойката от 339.04лв за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора тъй като щети за последния биха настъпили само при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и невъзможност вземането да бъде събрано само от неговото имущество.

Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция и доколкото кредиторът не е търсил обезщетение, тъй като е поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители-три дни след сключване на договора. Излага се и довод за преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, целящо да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, че в случая кредиторът е поел риск да отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит поради което неблагоприятните последици за него са самопричинени поради неспазено задължение за предварителна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя. Излага се и довод, че неустойката освен санкционен характер, противоречи на принципа на добросъвестността тъй като цели създаването на предпоставки за начисляването й с поставянето на условие за обезпечение на задължението на всяка вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на изискванията, създаващи значителни за изпълнението им 5 препятствия. Счита, че неустойката е в разрез с добросъвестността извън присъщите й функции и е добавка към възнаградителната лихва и обогатява неоснователно търговеца и се явява цена на услугата по заема и е печалба за заемодателя, представлява допълнителна облага-печалба към възнаградителната лихва без да е обявена по този начин в договорното съдържание на договорната лихва и като част от ГПР съгласно императивните изисквания на т.9 и на т.10 от ал.1 на чл.11 от ЗПК. Навежда извода, че в резултат на това преддоговорната информация в Стандартния европейски формуляр и на договора за кредит са съставени при неспазване на изискванията на чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК като са изготвени без заемателят да е запознат с действителния размер на ГПР посочен чл.2 от договора.

Твърди се, че сумата по процесната неустойка визирана в чл.4 ал.2 от Договора представлява предварително отчетена в падежните вноски сума, която не е била известена на потребителя съобразно обявеното в чл.2 т.7 от договора, в която изрично е предвидено, че общият размер на всички плащания възлиза на 822.51лв, като разпоредбата очевидно не включва оскъпяването, визирано в чл.4 от договора за кредит, поради което общата сума от 822.51лв е подвеждаща за потребителя и същият не е могъл на прецени действителният размер на задължението си и последиците от забавата и че клаузата по чл.4 ал.2 от договора противоречи на добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. С изложеното ищцата основава тезата си ,че разпоредбата е в пряко противоречие и с добрите нрави. Твърди още, че поради невключване на неустойката в ГПР по договора, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение тъй като реалният лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката.