Решение № 254 от 11.03.2025, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 254 гр. Варна, 11.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мирела Огн. Кацарска

Членове:

Весела Гълъбова мл.с. Цвета Б. Борисова при участието на секретаря П. П. П.а като разгледа докладваното от мл.с. Цвета Б. Борисова Въззивно гражданско дело № 20243100501857 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

Образувано e по въззивна жалба от А. П. С., ЕГН ********** против Решение № 2169/10.06.2024г., постановено по гр.д. № 2725/2023г. по описа на Районен съд Варна, с което са отхвърлени исковите претенции с правно основание чл. 441 ал.1 изр.2-ро от ГПК във вр. с чл. 49 ЗЗД, предявени от ищеца А. П. С. срещу ответника Министерство на правосъдието в качество му на работодател на Държавен съдебен изпълнител В.Г. – Държавен съдия изпълнител към СИС при Варненски районен съд, за осъждане на ответника да заплати в полза на ищеца сумата от 6 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, както и сумата от 108 лева имуществени вреди, причинени вследствие на незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. дело № 20223110404078 по описа на СИС при РС Варна, ведно със законната лихва върху претендираните суми, считано от подаване на исковата молба – 15.02.2023г. до окончателното изплащане на сумите. Изложени са подробни съображения за неправилност на атакувания акт. Според жалбоподателят съдебният изпълнител е имал възможност и задължение да проучи имущественото състояние на длъжника с цел спазване 1 ограниченията, поставени чрез разпоредбите на чл.444-446 ГПК. Навеждат се доводи относно приложението на чл. 78 ЗИНЗС и чл.57 ППЗИНЗС. Искането е за отмяна на обжалвания акт.

Ответникът по жалбата Министерство на правосъдието не депозира отговор на жалбата. В открито съдебно заседание оспорва същата и моли за оставянето й без уважение. Претендират се разноски.

Третото лице - помагач ДСИ В.Г. заявява становище за неоснователност на жалбата и моли за оставянето й без уважение.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, окръжният съд приема следното:

Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок от лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Настоящият състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, поради което дължи произнасяне по същество на правния спор в рамките на заявените във въззивната жалба доводи.

При въззивната проверка за нарушение на императивни материалноправни норми при постановяването му и при проверка на неговата правилност по изложените в жалбата оплаквания Варненски окръжен съд намира следното:

Производството е образувано по иск с правна квалификация по чл.441 ГПК вр. чл. 49 ЗЗД, предявен от А. С. против Министерство на правосъдието, за осъждане на ответника да заплати сумата от 6 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, и за сумата от 108 лева - обезщетение за имуществени вреди, причинени вследствие на незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. дело № 20223110404078 по описа на СИС при РС Варна, ведно със законната лихва върху претендираните суми, считано от подаване на исковата молба – 15.02.2023г. до окончателното изплащане на сумите.

С Определение № 734/26.02.2024г. по вчгд №376/2024г. по описа на Варненски окръжен съд като трето лице-помагач на страната на ответника, е 2 конституирана ДСИ В.Г. – Държавен съдия изпълнител към СИС при Варненски районен съд.

Ответникът Министерство на правосъдието, представлявано от министъра на правосъдието, в качество му на работодател на Държавен съдебен изпълнител, е депозирал отговор на исковата молба, в който изразява становище за допустимост на исковата претенция, но неоснователност на същата. Отправено е възражение за съпричиняване от страна на ищеца. Моли за отхвърляне на иска, в условията на евентуалност се възразява спрямо размера.

Третото лице- помагач ДСИ В.Г. оспорва исковата претенция, като счита същата за неоснователна и моли за отхвърлянето й.

С постановеното по спора Решение № 2169/10.06.2024г. по гр.д. № 2725/2023г. по описа на Районен съд Варна, първостепенният съд е приел иска за неоснователен.

Пред настоящата инстанция не се повдига спор, че ищецът е лице, изтърпяващо наказание лишаване от свобода.

Безспорно е, че със запорно съобщение с изх.№24822/29.07.2022г., ДСИ В.Георгшева е наложила запор върху трудово възнаграждение и лична партида на длъжника А. П. С. ЕГН **********, с адрес Окръжен Затвор – гр.Варна, за вземания по изпълнителен лист за сума от 80лв., издаден по адм.дело № 867/2021г. на Адм.съд-Варна, които вземания са посочени в общ размер от 548,37лв.

След преценка на събрания доказателствен материал, ВОС намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 441 от ГПК вр. с чл. 49 от ЗЗД отговорността за вреди от незаконосъобразни действия на държавен съдебен изпълнител (ДСИ) се реализира по реда на чл. 49 от ЗЗД. В тежест на ищеца е да установи елементите от фактическия състав на деликтната отговорност на съдебния изпълнител, а от там и гаранционната такава на възложителя по чл.

49 от ЗЗД, а именно: неправомерни действия на ДСИ по изпълнителното дело, по което ищецът е длъжник, наличие на валидно правоотношение между съдебния изпълнител и ответника Министерство на правосъдието в качеството му на възложител; настъпила вреда за ищеца от упражняване на 3 дейността му, пряка причинна връзка между вредата и действията, както и справедлив размер на претендираното обезщетение.

Съдебните изпълнители, при осъществяване на дейността си по реда на ГПК, действат като орган на държавна власт, овластен от закона да извършва предписаните изпълнителни действия. В тази си дейност съдебният изпълнител не осъществява правораздавателни функции, но той е обвързан административно и правно с дейността на съдилищата.

Съдът приема, че събраните по делото доказателства не установяват незаконосъобразно поведение на държавните съдебни изпълнители при водене на изпълнителното дело и извода на районният съд за същото е правилен.

Общият режим на несеквестируемост при принудително изпълнение е уреден в разпоредбата на чл. 446 ГПК, като чл. 78, ал. 3 ЗИНС урежда особени правила относно несеквестируемостта при лицата, изтърпяващи наказание "лишаване от свобода". Съгласно посочената разпоредба на лишените от свобода, могат да се правят удръжки, съгласно действащите закони, но не повече от две трети от полагащото им се възнаграждение, а съгласно чл. 57, ал. 1 ППЗИНС, удръжките по чл. 78, ал. 3 ЗИНС се изчисляват по реда на чл.

446 ГПК върху цялото възнаграждение за положен труд, но не могат да надвишават 2/3 от онази негова част, която съгласно заповедта по чл. 78, ал. 2 ЗИНС се полагана лишения от свобода, след като от нея се приспаднат данъците. Тълкуването на посочените разпореби, обосновава извъд, че е допустимо налагане на запор по личната партида на лицата изтърпяващи наказание "лишаване от свобода", както и да се правят удръжки от постъпващите по нея суми, като ако тези суми представляват възнаграждение за труд, удръжките следва да се извършват по правилата на чл. 57, ал. 1 ППЗИНС.

Полагания от лишения от свобода труд не е такъв по трудово правоотношение, като съответно получаваното възнаграждение не е трудово възнаграждение по смисъла на КТ. Вземанията, на които законът признава качеството несеквестируемост са лимитативно посочени в чл. 446 от ГПК и касаят такива за възнагражение за труд, пенсия, издръжка и социални помощи.

Не се твърди от ищеца, а и не се доказва по личната му партида в затвора да са постъпвали парични суми, които са с някое от посочените основания.

Следователно сумата няма характер на несеквестируем доход.

4

Следва да се посочи, че институтът на несеквестируемостта е предвиден с цел да се осигури необходимия екзистенц мининум, т.е. да се защити длъжника от поставянето му в ситуация на невъзможност да посреща и най-елементарните си ежедневни нужди, а в случая съгласно изрично предвиденото в чл. 84, ал. 1 и, ал. 3 ЗИНС, ищецът е имал право и му е осигурена безплатна храна, достатъчна по химически и калориен състав, съгласно таблици, утвърдени от Министъра на правосъдието, време за сън - не по-малко от 8 часа, безплатно облекло, обувки и спални принадлежности по таблици, утвърдени от Министъра на правосъдието;здравно осигуряване; заплащане на здравни вноски за сметка на държавния бюджет.

Ето защо предприетите от ДСИ по изпълнителното дело действия не са противоправни и няма основание за ангажиране на неговата отговорност.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, решението на ВРС следва да бъде потвърдено.

Изходът на спора налага присъждане на разноски в полза на въззиваемата страна, представляващи юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер от 100 лв. на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.25 НЗПП.

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 2169/10.06.2024г., постановено по гр.д. № 2725/2023г. по описа на Районен съд Варна.

Решението е постановено при участието на конституирано на основание чл. 219 ал. 1 ГПК с определение № 734/26.02.2024г. по в.ч.гр.д.

№376/2024г. по описа на Варненски окръжен съд, трето лице-помагач на страната на ответника - В.Г. – Държавен съдия изпълнител към СИС при Варненски районен съд.

ОСЪЖДА А. П. С., ЕГН ********** да заплати в полза на Министерство на правосъдието, представлявано от Министъра на правосъдието, в качество му на работодател на Държавен съдебен изпълнител, сумата от 100 /сто/ лева - разноски за въззивната инстанция на основание чл.

5

78, ал. 3 от ГПК, вр. с чл.78, ал.8 от ГПК, вр. чл.25 от НЗПП.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6